Сандра Браун
Специална съботна нощ (34)

Тридесет и трета глава

Преди срещата Сам Найт нямаше много какво да каже на Джак за съпруга на Емъри Шарбоно.

— Подозирайки го, че ще се разведе моментално, Грейндж и аз му нанесохме голяма вреда. Но той има голямо его. И е високомерен. Когато се появим без предупреждение, можеш да си сигурен, че в най-добрия случай ще се държи като мижитурка.

Джак беше тръгнал с ниски очаквания и всичко, което Джеф Съри беше казал и направил след тяхното идване, съвпадаше напълно с характеристиката на Найт. Джак не беше харесал мъжа и беше ясно, че чувствата са взаимни.

Внезапното изтичване на Емъри по стъпалата нагоре, затръшването на вратата на спалнята бяха оставили тримата мъже в напрегната тишина. След като минаха няколко минути, но никой не помръдна, Джак погледна към Джеф.

— Тя добре ли е?

— На вас добре ли ви изглежда? След като хвърлихте бомбата, очаквате ли да е добре?

— Може би трябва да се качите да я видите.

Джак издиша шумно.

— Да й дадем малко време. — Той стана и отиде до бара. — Отказа ми питие непосредствено преди да дойдете. Но може да е променила мнението си. — Той си наля уиски и го погледна замислено, докато го въртеше в чашата.

— Тъй като познавате съпругата си по-добре от всекиго — каза Джак, — аз…

— Вероятно не я познавам изобщо.

— Какво имате предвид?

Джеф заобиколи, за да го погледне в лицето.

— Имам предвид, че никога не съм си помислял, че тя и аз ще се окажем в такива гадни обстоятелства. Емъри е решителна и надеждна. Този Банък трябва да я е омагьосал здраво. Тя не е същата.

— В какво отношение?

— Отношения, множествено число. Беше уверена и волева. Сега е плашлива като заек, нервна, възбудена. Разсеяна е и невнимателна, при положение че винаги е била концентрирана. Дори прекалено. Да продължавам ли?

— Слушам.

Мъжът не се нуждаеше от повече подканяне.

— Емъри е с напредничаво мислене. Но сега сякаш е натикана в онази проклета хижа с Хейс Банък, все още хваната в отвратителната ситуация, в която той я е въвлякъл с онова семейство бедняци. Онова, на което е станала свидетел, не я пуска. Променило я е. Надявам се, че ефектите не са необратими. Ако не се върне към Емъри Шарбоно, която всички познаваха, последиците може да са катастрофални. За двама ни. Повече, отколкото са до момента — каза той, хвърляйки поглед към Найт.

Замълча за миг, после се обърна към Джак и добави:

— Разбира се, вашата поява беше голяма пречка за нейното възстановяване и връщане към нормалния живот. Благодаря за това, специален агент Конъл.

Използвайки това изречение като финал на речта си, той взе чашата с уиски със себе си и се изкачи по стъпалата. Стигнал горе, той почука на вратата на спалнята.

— Емъри? — Понеже не получи отговор, влезе в стаята и затвори тихо вратата след себе си.

Найт изтръска солта от пуканките от пръстите си. Казах ли ви, че е мижитурка?

— Бяхте щедър. Всичко се върти само около него, нали?

— Да, до голяма степен.

— Не показа никакво съчувствие към нея за изпитанията, които е преживяла.

— О, вчера беше самата доброта — каза Найт. — Но след като видя видеото с обира тази сутрин…

— Няма я! — извика Джеф от площадката на горния етаж, карайки ги веднага да скочат на крака.

— Какво?

Джеф погледна Найт с презрение.

— Коя част точно не разбрахте? Тук горе я няма — извика той и разпери ръце. — Никъде. Балконската врата е отворена.

Първото нещо, което премина през ума на Джак, беше самоубийство. Дори скок от втория етаж можеше да бъде фатален, ако стоеше достатъчно решителност зад него. Той се изкачи по стъпалата, избута Джеф от пътя си и прекоси стаята с няколко крачки. Излезе на балкона и се наведе над перилата, претърсвайки с очи паркинга отдолу.

— Вече гледах — каза Джеф. — Няма я там. Ако е скочила, е оцеляла.

Найт, изтичвайки от входната врата и сградата, се показа, пъхтейки от усилие.

— Виждате ли нещо?

Джак сканира паркинга и района зад него, търсейки издайническо движение, когато целият проклет пейзаж беше калейдоскоп от сняг и пластове движеща се мъгла.

— По дяволите! — Той удари с юмрук по перилата, после се обърна и се прибра в стаята. В момента, в който го правеше, забеляза, че вратата към съседния балкон е открехната. Стаята зад него тънеше в мрак.

— Оградете фасадата! — провикна се той надолу към Найт.

Прехвърляйки крак през ниската стена, отделяща двата балкона, той се приближи към тъмната стая, питайки се дали няма да връхлети при някого, който обича да спи на отворено при сковаващия северен вятър.

Но леглото беше спретнато оправено и изглеждаше недокоснато.

Влезе в апартамента, който бе огледално отражение на този, който заемаха с Емъри. Мина през спалнята, излезе на площадката и светна лампата над стълбите, готов да се представи като федерален агент, ако изненада някого в дневната. Но долният етаж също беше празен, а вратата към апартамента…

Заключващият механизъм беше разбит и лежеше на пода.

— Същият номер като с вратата на лекарския кабинет — каза Найт, когато побутна вратата от другата страна и влезе вътре.

— Кучи син! Кучи син!

Джеф се приближи иззад Найт, но Джак забеляза, че се е погрижил да облече палтото си, преди да се присъедини към тях. Заковал очи върху Джак, той каза:

— Това ли е всичко, което можете да кажете? Кучи син? На коя страница в наръчника на ФБР го намерихте?

Джак, на когото му беше писнало от него, скъси дистанцията помежду им. Той заби показалец в гърдите на Джеф, едва омекотен от дебелата ватена подплата на модното му палто.

— Слушай, задник, ако се беше качил веднага да видиш как е жена ти, имаше шансове тя още да е тук.

— Не можете мен да обвинявате за това. Очевидно вашият беглец е отвлякъл Емъри за втори път.

— Нищо не е очевидно. Докато ние се опитваме да разберем какво й се е случило, има нещо, което не бива да забравяш.

Джеф вдигна едната си вежда:

— О?

— Ако Хейс Банък е взел жена ти, ти сигурно си на първо място в списъка му с досадници. Така че се страхувай.

* * *

Хейс й беше помогнал да прескочи ниската стена, разделяща балконите. Те минаха през съседния апартамент и излязоха навън.

Тя беше замаяна, направо не можеше да повярва на онова, което прави. Бягаше незнайно къде с мъж, издирван във връзка с масова стрелба. Въпреки това се чувстваше много по-сигурна с него, отколкото с полицаите, които сега правеха метани на Джеф за това, че неправилно го бяха подозирали за убийство.

Да сложи ръка в ръката на Хейс и да избяга с него беше инстинктивна реакция. Макар да нямаше причина да вярва на този инстинкт, все пак му се довери. Тръгна с него. Буквално.

Мълчаливо и полузаслепени от навяващия сняг, те спринтираха между сградите и през улиците. Най-после излязоха от търговския район и попаднаха във видимо западнал жилищен квартал. Иззад оградите ги лаеха кучета, но никой не излезе да провери какво ги е обезпокоило.

Те не забавиха, докато не стигнаха до един седан със среден размер, паркиран на края на изровена улица. Моделът на колата беше прекалено стар за дистанционно. Хейс използва ключа и отключи пасажерската врата. Без да го пита, тя се плъзна на седалката и закопча предпазния колан, когато той заобиколи предницата и се настани зад волана.

Както беше предрекъл Конъл, той се бе отървал от пикапа си.

Като избягваше главните пътища и се придържаше към улици, минаващи през кварталите, той шофираше внимателно и с разрешената скорост, увеличавайки постепенно дистанцията между тях и хотела.

Беше й казал, че е успял благополучно да се изплъзне и отново доказа, че е верен на думата си.

— Тази кола крадена ли е?

— Не. Купена и платена, регистрирана на фалшиво име и държана в един мини — склад за такива случаи като този.

— Защо сте я оставили в такъв отвратителен квартал?

— Точно затова. Защото е отвратителен. В този район има много наркодилъри. Лаборатории за метамфетамини, предполагам. За да оцелее, всеки гледа собствения си бизнес. Не вижда друго; не докладва нищо. Основната причина някой да е счупил охранителната камера, монтирана на стълба за осветление.

Тя вече не беше шокирана от уникалната му способност да наблюдава и познанията му за тези неща.

— Хейс, те знаят кой си.

Като чу името си, той обърна глава и я погледна, после наду до дупка, спря рязко, но не изключи двигателя. За миг тя се паникьоса, че може да я накара да излезе.

— Вече са претърсили хижата ти.

— Тогава значи съм се махнал точно навреме.

— Взеха пръстови отпечатъци. Идентифициран си от един агент на ФБР.

Опаловият огън в очите му проблесна.

— Агент на ФБР?

— Дойде право от Ню Йорк.

— Мамка му! Специален агент Джак Конъл.

— Знаеш го по име?

— За съжаление. Преследва ме от години.

— Издирва те във връзка с масова стрелба във Вирджиния. Чух те да споменаваш събитията във Вирджиния пред Норман Флойд.

Той изследва лицето й за момент, после каза:

— Като знаеш това, все още ли си готова да дойдеш с мен тази вечер, без да задаваш въпроси?

Тя отговори дрезгаво:

— Така изглежда.

Той продължи да я гледа през смесената пара от дъха им. След това отпусна педала на спирачката и се върна на пътя.

Веднага щом напуснаха границите на Дрейкланд, поеха по щатската магистрала и направиха няколко завоя към пътища, които ставаха все по-тесни и лъкатушни. Тя не попита къде отиват. Той очевидно имаше нещо наум. Това се оказа каравана, разположена наполовина върху парче асфалт, заобиколен от увехнала растителност. Беше с гръб към пътя, така че щяха да бъдат предпазени от всеки идващ.

Той остави включени фаровете, когато излезе и отиде до вратата, отвори я с ключ и светна вътрешната крушка, преди да се върне за нея и да изключи двигателя на колата.

Тя изкачи трите стъпала и влезе в главната стая на правоъгълната каравана. Беше малка, компактна, скромно и икономично обзаведена.

— Надявам се, че не си очаквала лукс — отбеляза той иззад нея, когато затвори вратата и пусна резето. — Отоплението работи, обаче. Няма да мръзнем дълго. — Пресегна се и избръска топящия се сняг от рамото на топлия й пуловер.

Тя обърна глава и погледна ръката му, останала там.

— Дори не бях осъзнала досега, че съм без палто.

— Адреналин.

— Предполагам.

Погледът му остана закован върху нейния.

— Защо не ме издаде?

— Каза ми да не го правя.

— Казвал съм ти да не правиш много неща. Но все пак ги направи.

— Повярвах ти.

Той погали шията й отстрани с палец, после бързо отдръпна ръката си и отстъпи крачка назад. Свали връхните си дрехи и ги натрупа върху малката маса за хранене.

— Опасно нещо, док. Да ми вярваш.

— Ти ли ми говориш за опасност? Имаше двама въоръжени мъже на долния етаж, всеки от които би се радвал да те отведе в ареста. Пое огромен риск, извеждайте ме оттам.

— Трябваше да те отдалеча от него.

— От Джеф?

— От съпруга ти — каза той с осезаемо отвращение. Извади от джоба на дънките си сребристата дрънкулка. Откак й я беше показал на балкона, не стоеше въпросът дали ще остане с Джеф или ще избяга с Хейс.

Тя взе дрънкулката от него и я разтърка между пръстите си.

— Държал си я през цялото време?

— Беше под теб, когато те вдигнах от пътеката.

— Защо никога не ме попита за нея? Щях веднага да я позная.

— Боях се, че ще си я поискаш обратно. — Той изглеждаше смутен, че е трябвало да признае това, и вдигна рамене оправдателно.

— Искал си да имаш спомен от мен? Колко сантиментално. И съвсем различно от вчера, когато отвори вратата на пикапа и ми каза кратко довиждане. Сякаш нямаше търпение да се отървеш от мен.

— Нямах. Без малко да убия Флойд, бях решил да си уредя сметките с тях. Трябваше да те оставя вчера веднага, след като закарах Лиза до роднините й. Да се отдалеча и да не поглеждам назад.

— Но вместо това… — каза тя.

— Вместо това се присъединих към тълпата пред болницата.

Това я изненада.

— Бил си там?

— Държах се възможно най-незабележимо. Вкараха те вътре. Джеф беше задържан от репортери, които нямаха търпение за изявления. Не ми се видя да има нещо против вниманието. Надут и изпълнен със самочувствие, мина точно покрай мен. Достатъчно близо, за да видя добре ципа на промазаното му скиорско яке.

— Забелязал си, че липсва водачът на ципа му.

— И осъзнах какво съм имал. — Той замълча за миг. — Не различавам една дизайнерска марка от друга. В началото предположих, че висулката е паднала от твоето яке за бягане. Вчера разбрах друго. Откъснала се е от якето на Джеф, когато те нападна.

— И ме е оставил да умра. — Въпреки че беше започнала да подозира Джеф, че е забъркан по някакъв начин, беше поразяващо и болезнено да приеме, че може да е толкова студенокръвен, безсърдечен и такъв измамник. За разлика от него Хейс бе рискувал всичко, за да я предпази. Поглеждайки го в очите, тя прошепна:

— Дошъл си да ме вземеш.

— Не можех да те оставя на него. Беше ми достатъчно трудно да те върна и преди да разбера, че е възнамерявал да те убие.

Джак Конъл би могъл да си спести усилието. Това, което й бе казал за Хейс Банък, нямаше никакъв ефект — тя продължаваше да копнее за него, за целувките му. Направи крачка към него, но той я възпря.

— Ти и аз… това все още не може да се случи. — Минаха няколко секунди, преди да добави: — Ако можеше, вече да съм върху теб. — Говореше с нисък, боботещ глас, изпълнен с чувствени нотки.

Собственият й глас беше натежал от емоции.

— Конъл ме попита дали си споменавал за заминаване.

— Познава ме. Нищо не се е променило. Ще изчезна отново. Но не и преди да се уверя, че този негодник е закопчан. — Той й направи знак да седне. — Да поговорим.

Тя седна на крайчеца на вградения диван. Той си измъкна стол изпод масата, нагласи го срещу нея и го възседна откъм облегалката.

— Трябва да кажа, че не изглеждаше ни най-малко изненадана, че Джеф е нападателят ти.

— Той сам се издаде. Снощи ме попита кой е поправил слънчевите ми очила. — Тя му разказа за паник-атаката си и за разговора, който е имала с Алис. — Бях разказала историята няколко пъти. Започнах да се съмнявам в паметта си. Алис логично изтъкна, че съм била изтощена, на лекарства и се закле, че Джеф не би могъл да ме нарани. Но това продължи да ме измъчва. Тази вечер го попитах направо. Обяснението му, че знае, че очилата ми са счупени, беше правдоподобно, но той стана отбранителен.

— Отбранителен по какъв начин?

— Отдавна подозирах, че има връзка с някого. Зададох му въпроса дали има афера и той призна. Призна също така, че го е направил, за да ме обиди. Не без причина — добави тя. — Само че в много по-голяма степен, отколкото осъзнавах.

Хейс се намръщи.

— Проблемът е, че обидата е мотив, но не е доказателство.

— Водачът на ципа, обаче, е.

Той поклати глава.

— Ти би могла да го откачиш от якето му сама и да изкараш Джеф лошото момче, за да му върнеш за изневярата. Наистина ли разследващите знаят за неговата афера?

Тя кимна със съжаление.

— Ако повдигна въпроса за липсващия водач на ципа му, ще е моята дума срещу неговата за това къде и кога го е загубил.

— Тогава е дяволски добре, че задържах онзи камък.

— Бях забравила за него! — възкликна тя. — Още ли е у теб?

— О, да. Едно тежко падане може да предизвика мозъчно сътресение. Дори рана. Но ти си поела удар, от който са останали кичури коса по камъка. Това ме обезпокои достатъчно, за да го задържа. Това е също така една от главните причини да не те заведа в спешното, когато те намерих. Ако камъкът е бил оръжие на престъпление, който и да го е използвал…

— Си остава заплаха.

— Точно така. Излиза, че предчувствието ми е било вярно. Джеф е бил заплаха, докато ти държеше ръката ми на онзи балкон.

— Защо не сподели с мен опасенията си веднага, щом се върнах в съзнание? Защо не обясни тогава нежеланието си да ме заведеш в болница?

— Състоянието, в което беше… щеше ли да те успокои, ако бях започнал да те разпитвам кой в живота ти може да иска да те убие?

Тя изглеждаше огорчена.

— Ако е имало престъпник, аз се оказвах логичният избор — каза той. — А после ти намери проклетия камък и това още повече закрепи убеждението ти.

— Изглеждаше толкова заплашителен — каза тя, спомняйки си страха си, когато го видя. — Възможно ли е да се свалят отпечатъци от него? Как може да се докаже?

— Ще открият твоята кръв и твоята коса.

— Прокурорът все пак ще трябва да докаже как са попаднали там. При нещастен случай? Или умишлено?

— Не знам как ще стане, но при всички положения е по-добре да разполагаме с него. Кой разследваше изчезването ти? — След като тя му разказа за Найт и Грейндж, той попита: — Доколко им имаш доверие? Дори с две доказателства, които повдигат въпроси за твоето „падане“, дали ще те приемат насериозно, или ще те обявят за ревнива и отмъстителна съпруга?

— Нямам представа — отвърна тя честно.

— Преди да поемеш риск, трябва да си сигурна в тях, док.

— И двамата не харесват Джеф, но бяха почтителни и се извиняваха, че са го заподозрели. Аз изгубих голяма част от доверието им, когато видяха онова видео.

— Видео ли?

— О! Явно не знаеш за това.

Докато свърши разказа си, той клатеше глава самообвинително.

— Притеснявах се за алармена система, детектори за движение и охранителни камери, но изобщо не ми е минавало през ума да внимавам за някаква си скрита камера. Трябва да го запомня.

— За следващия път, когато се каниш да извършиш углавно престъпление.

Той вдигна вежда.

— Днес изглежда доста си научила.

— Повече, отколкото бих искала. Докъде бях стигнала?

— Че си изгубила доверието им.

— Искаха да знаят кой е съучастникът ми и не повярваха, когато им казах, че не знам името ти. Разпитали са Флойд, дори Полин и Лиза. Всички са се оправдали, че не помнят нищо за теб, което бе много разочароващо за Найт и за Грейндж. — Тя му разказа за тяхната екскурзия до неговата хижа.

— Съжалявам, че е трябвало да преживееш това.

Тя се усмихна тъжно.

— Най-лошата част от това беше да видя хижата ти претършувана.

— Това е просто една дървена хижа, док.

— Знам, но беше някак… важно. Бях доволна, че Джеф не влезе.

— Страхувала си се, че би видял вината ти?

— Не чувствам никаква вина — отвърна тя спокойно. — Не исках да опетнява спомените ми за времето, прекарано с теб.

Погледите им останаха вперени един в друг за миг, преди тя да продължи:

— През деня беше олицетворение на морална подкрепа за съгрешилата съпруга. Тази вечер, когато останахме сами за първи път, изля гнева си.

— Това, което наистина го е ядосало, е, че ти се оказа жива. Изгуби милионите.

— Не мисля, че е било заради наследството ми. Това е прекалено банално за него. По-скоро заради уязвено самолюбие.

— Ами другата жена?

— Джеф не ми каза нищо за нея, освен че е скъсал.

— Вярваш ли му?

— Странно, но да. Не го виждам завладян от страст. — Като погледна надолу към ръцете си, тя завъртя брачната халка около пръста си. — Мотивацията му да ме нападне не е любов. Вече не съм сигурна, че любовта някога е присъствала в уравнението между нас.

Той не я притисна за обяснение, но мълчанието му я подканваше да даде такова, ако желаеше.

— Казах ти колко близка бях с родителите си. Оплаквах смъртта им дълго. Дори след като започнах да свиквам с Атланта, бях все още уязвима, кълбо от болезнени емоции. Когато основавахме клиниката, приятелката ми Алис ме запозна с Джеф. Той беше очарователен и изискан, но и въплъщение на прагматизма. Овладян, хладнокръвен. Дори когато не можех да спра да плача или ме обхващаше непреодолима носталгия за родителите ми, не изпитваше състрадание. Държеше се някак отделен от това. С времето си казах, че той е точно това, от което имам нужда, човекът, който би ми помогнал да го понеса, да продължа, да го преодолея. Казах си, че ако се опиташе да ме успокои, щях да отхвърля опитите му като лицемерни.

Той мълчаливо кимна с глава.

— Но той никога не се опита. Никога не ми предложи една утешителна дума. Сега виждам, че незаинтересоваността му не е била от внимание или тактичност към мен, а просто защото не е искал да си мръдне пръста. — Тя се изсмя горчиво. — Качествата, които първоначално ме привлякоха в него, сега ме отблъскват.

Тя изчака няколко секунди, след това го погледна в очите.

— Изглежда предпочитам емоциите си нерафинирани. Не осъзнавах до каква степен това е важно за мен, чак до… онази нощ с теб. — Тя се пресегна през пространството, което ги делеше, и сложи ръка върху неговата, отпусната на облегалката на стола. — Въпреки твърдението на агент Конъл, не вярвам, че си убил осем невинни човека.