Сандра Браун
Специална съботна нощ (20)

Деветнадесета глава

— Док?

Емъри наклони глава надолу към ръката, почиваща на рамото й, и разтърка буза срещу нея.

— Ще се събудите ли?

— Хм?

Тя излезе от съня бавно и отвори очи. Дланта, върху която бе опряла бузата си, принадлежеше на дълга ръка, облечена в плетен пуловер на плетеници. Следваше широко рамо, което блокираше гледката й към тавана.

Той се беше навел над нея. Светлината от огъня придаваше на чертите му релефност, повдигаше скулите му и силната брадичка, акцентирайки на сребристите кичури в косата, но задълбочаваше бръчките около строгите му устни и превръщаше вдлъбнатините на очите му в загадъчни пещери.

Отчаяно й се прииска да я целуне.

Той дръпна ръката си и се отдалечи от леглото. Тя седна. Капаците на прозорците бяха още спуснати, но в ъглите им не се процеждаше дневна светлина. Замаяна и дезориентирана, тя попита:

— Кое време е?

— Шест и половина. Спахте през целия ден.

— Не мога да повярвам, че съм спала толкова дълго.

— Трябваше да си наваксате заради миналата нощ. Не знаех дали да ви будя, или не.

— Радвам се, че го направихте.

— Клинът ви. — Той й го подаде.

Тя отметна завивките, стана и отиде в банята. Когато се върна, той стоеше пред рафтовете с книги, преглеждайки заглавията. Емъри се приближи до камината и провери горнището на спортния си екип и якето.

— Още са мокри — каза тя. — Ще трябва да нося ризата ви още известно време.

Той не отвърна нищо. В мълчанието му имаше мрачна замисленост, която я накара да я запълни.

— Всъщност, съм страшно мръсна. Не съм се къпала от три дни. Косата ми е бъркотия. Ако ме видите в нормалния ми вид, не бихте ме познали.

Без да се обръща, той каза:

— Бих ви познал.

Мрачният му тон и резервираност загатваха за подтекст в простото му твърдение, и когато тя осъзна какво е, я обзе ужасна отпадналост.

— Но това никога няма да се случи, нали? След като се прибера вкъщи, никога повече няма да се видим.

— Не.

Не й помогна. Не каза, че все може да се случи при някакви обстоятелства. Обяви го като нещо предрешено.

Емъри не знаеше какво да каже, а дори и да знаеше, не беше сигурна, че може да говори. Гърлото й беше свито от емоции, каквито не трябваше да чувства. Пред перспективата да се прибере вкъщи би трябвало да изпитва чувство на облекчение и радостно очакване. Вместо това се чувстваше нещастна.

Разбира се, след като си върнеше живота, щеше да преодолее тази глупава и неочаквана тъга. Тя обичаше работата си и пациентите си. Имаше маратон, който очакваше. Хората разчитаха на нея. След като се прибереше, нямаше да има време за губене. Щеше да се гмурне веднага и да навакса за изгубеното време, за времето, което беше прекарала тук.

И скоро тези няколко дни щяха да изглеждат като сън.

Но защо имаше чувството, че се е събудила преди сънят да достигне удовлетворителна развръзка?

Той прекъсна мислите й:

— Ако искате да хапнете нещо, вземете си.

— Не съм гладна.

Явно и той не беше. Кухненският кът беше тъмен. Той измъкна една книга от рафта и отиде с нея до фотьойла.

— Може би не сте толкова убеден в намеренията на братята Флойд, колкото искахте да ме накарате да повярвам? — обади се тя.

Когато вдигна поглед към нея, тя кимна надолу към пистолета, който лежеше на края на масата, така че да може да го вземе, ако му се наложи.

— Не се виждат никакви — каза той. — Но може и да съм сбъркал.

Тя седна на дивана.

— Откъде знаете, че са били братята на Лиза?

Той разсеяно прокара пръсти по заглавието на корицата.

— Не знаех, докато тя не ми каза. Толкова не искаше никой да научи за бебето, въпреки че го беше изгубила. Предполагам, че всяко петнайсетгодишно момиче в такава ситуация ще се страхува да не се разбере. Но тя особено настояваше Полин да не разбере. Междувременно онези двама идиоти пиеха бира и явно се надсмиваха над положението й. Внезапно осъзнах защо. Било е тяхна си вътрешна шега, тайно забавление. Надявах се да греша. Но когато я попитах направо, Лиза се разплака и ми каза.

Емъри обгърна тялото си с ръце.

— Изолиран инцидент ли е било? — попита тя с надежда.

— Не. Продължавало отдавна, каза тя.

— Как е възможно Полин да е била сляпа за такова нещо?

— Тя знае, док. Разбира се, че знае. Не го признава, може би дори пред себе си, но знае. Защо, мислите, е изпратила Лиза да живее у леля си в града?

Емъри подпря лакти на коленете си и обхвана глава.

— Това е отвратително. Човек чете за такива неща, слуша истории по новините, но ми е трудно да повярвам, че такива неща наистина се случват.

Той се засмя безрадостно.

— О, случват се. И по-лоши дори. Вашият приятен, чист свят ви пази от грозната страна на нашето общество.

Тя свали ръцете си.

— Не смейте.

— Какво?

— Да ме обиждате по този начин.

— Не съм…

— Напротив, обидихте ме. — Тя стана. — Какво да направя, като родителите ми са били богати. Не съм се молила да се родя в приятен, чист свят, както и Лиза не е виновна за обстоятелствата, при които се е родила.

Той остави книгата си настрана и прокара пръсти през косата си.

— Права сте. Прекалих. Извинявам се.

— Не ме покровителствайте сега.

— Не го правя.

— След това ще ме наречете отново „добротворка“.

Той стана от фотьойла.

— Добре, тогава ми обяснете какво е разрешено да кажа, за да не ви ядосам.

Още ядосана, тя попита:

— Какво ще стане с Лиза?

— Надявам се леля й и чичо й отново да я вземат при себе си.

— Не ми звучат като хора с широки сърца. Може би ще е по-добре да отиде в приемно семейство.

— Приемно семейство?

— СЗД може да я настани…

— СЗД?

— Служба за закрила на…

— Знам какво е — прекъсна я той. — Но за да се намесят, Лиза трябва да съобщи за сексуално насилие.

— Разбира се, че ще съобщи!

— Не го е направила до момента.

— Но ще го направи. Тези двама дегенерати трябва да отидат в затвора.

— Да. Но това никога няма се случи. Трябва. Но няма да стане.

— За какво говорите?

— Познавам тази мисловна нагласа, док. Стаден манталитет. Бранят се един друг, независимо от всичко. Полин е игнорирала това зло и е отказвала да го приеме до този момент. Ще продължи да прави същото и занапред. Ще се справи, но извън закона и без намесата на правителството.

— Ако нито тя, нито Лиза докладват, ако вие не докладвате, тогава ще го сторя аз.

— Ще го причините на Лиза? Ще я накарате да мине през скандала, който ще повлече грубо отмъщение от страна на Норман и Уил към нея и майка й.

— Значи да се обърнем на другата страна и да ги оставим да им се размине заради изнасилването?

Той не каза нищо, но Емъри потръпна от израза, който премина по лицето му.

— Какво ще правите? — Тя погледна към пистолета му. — Не можете да ги убиете.

Той вдигна поглед за миг, след това отиде до камината и започна да разбутва цепениците с ръжена.

— Не е ваш проблем.

— Вие го направихте мой проблем.

— Добре, отсега нататък няма да бъде ваш.

Тя се канеше да изригне отново, когато забеляза овладените действия на силните му ръце. Нямаше нито едно излишно движение, всички бяха обмислени и сигурни. Емъри усети отново онова неуместно стягане в гърлото.

— Връщате ме обратно.

Той не каза нищо, продължи да се взира в жаравата.

Това обясняваше настроението му, след като я беше събудил. Тя преглътна.

— Тази вечер ли? Сега?

— Когато сте готова. Пътищата са достатъчно чисти.

— Тогава да тръгваме още сега. — Гърлото я болеше, докато говореше. — Хората са навън в студа, търсят ме.

— Не тази вечер.

— Какво?

— Влязох в интернет и проверих новините, докато спяхте. Прекратили са издирването до утре на разсъмване.

Тя погледна към лаптопа, който беше забелязала по-рано върху кухненската маса.

— Какво ли си мислят, че ми се е случило? Прочетохте ли нещо за Джеф?

— Прочетох само най-главното, без подробностите. — Той ритна един въглен, който беше паднал извън решетката. — Какво ще му кажете за времето, през което бяхте тук?

— Нямам никаква представа.

Той се обърна, дясната му вежда беше леко вдигната. Изражението вече й беше толкова познато. Той искаше отговор, но не искаше да го каже направо и да помоли за него.

— Нямам представа какво ще кажа на Джеф. Или на когото и да било. Не си спомням какво е причинило сътресението на мозъка ми, така че не мога да го окачествя нито като инцидент, нито като нападение. Не знам къде сме точно. Какво мога да им кажа за вас, когато не знам нищо? Нито името ви, нито… нито дори защо сте ме пренесли тук.

Той изруга, изпускайки дъх, когато подпря ръце на полицата над камината и отпусна глава. Остана да се взира в пламъците още известно време, след това добави няколко цепеници към тях и затвори преградата. След това изтупа ръце в дънките си.

Най-сетне се обърна към нея.

— Ами, аз мога да разсея тази последна неяснота. Защо съм ви пренесъл тук. Намерих ви на пътеката. Това, което направих за вас, беше да ви подслоня, да ви нахраня, да ви окажа първа помощ…

— Което бихте направили за всеки непознат в нужда.

— Да, по дяволите — каза той дрезгаво. — Така е, бих завел ранен човек в спешното, бих го свалил там и бих си заминал. Без риск, без замесване, без шанс да се разкрия. Но вие, най-сериозната заплаха… — Погледът му обиколи вътрешността на хижата… — от всички. Вас… исках да ви задържа малко по-дълго. — Вдигна ръката си и я сви в юмрук, сякаш да демонстрира. — Никога няма да оцените риска, който поех, оставяйки ви тук. Сигурно никога няма да разберете усилията ми да стоя далеч от вас. — Тръгна към нея, и когато ги деляха само десетина сантиметра, попита: — Още ли се страхувате от мен?

— Много.

Той направи още една крачка.

— Но не бягате. Как така?

— Защото наистина разбирам тези ваши усилия.

Звукът, който той издаде, беше отчасти стон, отчасти ръмжене.

— Би трябвало да сте достатъчно умна да спрете това сега, док.

Даде й време, но когато тя не помръдна, той протегна ръка и я разпери върху ханша й. Сякаш топлината на дланта му разтопи плата на спортния й клин, когато я притисна към себе си. Той плъзна другата си ръка по врата й, под косата, както беше направил предишната нощ.

— Последен шанс.

Емъри сложи длани на гърдите му и ги прокара нагоре по раменете.

— Хубаво. Предупредих ви. Казах ви, че ако някога сложа ръце на вас още веднъж…

— Ще ги сложите навсякъде по мен.

— Това не е всичко, което казах, че ще направя.

Той покри устните й със своите и отприщи глада, който бе сдържал последната нощ. Нищо не беше отслабнало, нито встъплението на езика му, нито нуждата, с която нейната уста се отвори към него, нито тъмните еротични слова, които й прошепна, когато най-накрая прекъсна целувката и я пусна, но само за да може бързо да разкопчае ризата й.

Разтвори я и я погледна, погледът му изгори всяко местенце, което докосна. Погали стомаха й с опакото на пръстите си, измери стеснението на гръдния й кош, хващайки го между ръцете си, след това обхвана гърдите й в длани. Тя се опря в тях и издаде тихи звуци на желание, когато върховете на пръстите му изследваха заострената форма на гърдите й по целия път до връхчетата, които се втвърдиха под ласките му.

— По дяволите — промърмори той.

Хвана я за ръката и я дръпна към леглото, където дръпна ризата от раменете й, така че да може да я гледа, докато съблича пуловера през главата си и го хвърля настрани. После ръцете му се смъкнаха надолу към дънките и сръчно ги разкопчаха. Очите му не се откъсваха от нейните, той плъзна едната си ръка в деколтето на мекия й клин и се намести така, че това накара дъха й да спре.

— Няма да издържа дълго.

— Не трябва да го правите. — Тя легна на леглото и се дръпна навътре, за да му направи място.

Той се качи на колене, наведе се над нея и свали клина й, после постави сгънатите й крака от двете страни на хълбоците си. Погледна надолу към нея с такъв алчен интерес, че тя се стопли цялата.

Ругаейки от нетърпение, той събу дънките си, после направи това, което беше казал, че ще направи: сложи ръце върху нея. Първо настоятелно върху вътрешната страна на бедрата й, когато ги разтвори, после нежно, когато я докосна там, където бе влажна и болезнена, и накрая агресивно под ханша й, когато я повдигна нагоре. Проникна в нея наведнъж с решително плъзване.

— Господи, док — простена той, — обещах ви, че няма да боли.

— Не боли.

— Може и да боли.

Извивайки хълбоци, той навлезе още по-дълбоко, после се протегна върху нея и започна да се движи. С цялата си груба, мъжка сила и увереност. Без никакво извинение, доминиращо и с чувство за собственост.

Улови я за китките и вдигна ръцете й над главата. С очи, вперени в нейните, плъзна другата си ръка между телата им и я докосна с такава чувствена точност, че тя се изви нагоре в ръката му, триейки се срещу него в мълчалива молба да натиска, да върти, да прониква. И той го правеше. Отново и отново. Наведе главата си до гърдите й, хвана с уста зърната й и започна да ги гали с език.

Оргазмът й беше разтърсващ.

С глухо ръмжене той се измъкна от нея миг преди да стане късно и затисна тялото й със своето.

Като се извиваха и разтягаха, те изстискваха всеки грам удоволствие, и когато екстазът го връхлетя, ритъмът беше силен и горещ. Тогава двамата сякаш се разтопиха един в друг, изнемощели. Мина дълго време, преди да пусне ръцете й и да се отдръпне от нея.

Когато тя най-после имаше възможността да отвори очи, той лежеше до нея по корем, с буза, опряна върху ръцете, черните му мигли хвърляха дълги сенки върху скулите. По гърба му блестеше пот. Кожата беше гладка, височините и вдлъбнатините на мускулатурата му — красиви. Дънките му се бяха свлекли ниско, в съблазнителната зона, където хлътнатината в гърба му преминаваше в две издути полукълба. Усетил погледа й, той отвори очи. Сякаш чифт светлини огряваха вътрешността на бутилка от синьо стъкло. Вниманието му беше привлечено към спермата върху трикотажната риза, сега безпомощно усукана около тялото й. Очите му се върнаха обратно към нейните. Той попита оправдателно:

— Съжаляваш ли вече?

Вместо да отговори, тя се пресегна и прокара пръсти ниско по гърба му. След това още по-ниско. Тогава пръстите й дръзнаха да се смъкнат под колана му и да се заиграят с неясната цепнатина.

— Ако продължаваш да го правиш, пак ще ти се нахвърля.

С докосване, леко като дъх, тя мина по браздата, докъдето стигаше.

Сумтейки със смесица от неудобство и възбуда, той се обърна по гръб и събу дънките си.

Човешкото тяло съдържаше няколко загадки за нея. Беше виждала стотици, хиляди тела. С всякаква форма и големина. Но бе изпълнена с благоговение пред неговото. И всъщност малко засрамена от неговата безкомпромисна мъжественост — от размера му като цяло, от мъха, покриващ гърдите му, от мълнията, татуирана точно над гънката, където бедрото му се срещаше с корема, изпънат от добре очертани мускули, от члена, стегнат и напрегнат отново от желание за нея.

Той нетърпеливо я освободи от ризата, след това сложи ръка на тила й и я придърпа към себе си. Целуна я дълго и дълбоко, езикът му проникваше отново и отново в устата й. Когато най-сетне прекъсна целувката, я отблъсна достатъчно далеко от себе си, така че да може да я изследва, което направи с дързост, която я разтреперваше и възбуждаше.

Обхвана гърдата й и нежно стисна зърното между пръстите си. Гласът му беше дрезгав, когато каза:

— Няма да избягаш с писъци от мен, нали?

Обхваната от крайна възбуда, тя се усмихна и поклати глава отрицателно.

— Тогава ми създай спомени, док.

— Спомени?

Оставяйки гърдите й пламнали, той прокара ръка по корема й. Съзерцаваше извивките на тялото й, сякаш беше някакво чудо. След това с опакото на пръстите си мина по меките косъмчета.

— Създай ми спомени, за да ги отнеса и да си играя с тях, когато си заминеш.

— Какви спомени?

Въпросът й завърши с изненадано вдишване, когато той мълчаливо се премести и разтвори бедрата й достатъчно, за да намести широките си рамене. Тя почти усети сондирането на горещия му поглед, когато той плъзна ръце под нея и я придърпа по-близо. И съвсем определено почувства първия набег на езика му и как после устните му се раздвижиха срещу нея, когато прошепна:

— Опасни.