Ромен Гари
Зарядът на душата (11)

X

Матийо прекара нощта в рисуване. В тази област му се струваше, че никога нищо не се получава както иска. От много време бе свикнал с тоталното отсъствие на талант в себе си, но се чувстваше по-добре след няколко часа, прекарани пред статива. От седем години, откакто работеше в лабораторията по цели дни, той бе изложен на вълните, и рисуването, музиката и поезията бяха средства за преодоляването на деморализаторското им влияние. Наблюдаваше се внимателно, както това правеха първите радиолози, и разпознаваше начаса белезите на интоксикация, чиято степен естествено варираше съобразно погълнатите дози. Учените, които през тази последна четвърт на века носеха бремето на огромната отговорност чрез ролята, която играеха в съдбата на човека, не можеха да си позволят и най-малката психическа нестабилност. Бъдещето зависеше от тяхната интелектуална уравновесеност и проницателност. По всичко личеше, че Матийо се брани с всички сили, и рисуването му помагаше да сложи край на тези опасни „душевни състояния“: всъщност, ставаше въпрос за един професионален риск, на който бяха изложени всички, работещи по горивото на бъдещето. Дори толкова известни учени като Американеца Едуард Телър, бащата на водородната бомба, Сър Брайън Флауърс, президент на ядрената компания „Ройъл къмишън“ от Лондон, както и Лев Ковалски, известният френски теоретик на атома, не се ли бяха изказали срещу първия свръхгенератор, един Супер — Феникс, който бе реалност, и то благодарение на тях? „Душевните състояния“ изглежда бяха присъщи на тези, които работеха по проблемите, поставени от новия енергиен източник.

Матийо тъкмо бе оставил четките си, когато телефонът наруши тишината. Той се втурна да отговори, опасявайки се, че позвъняването може да събуди Мей.

— Професор Матийо?

— Да.

— Името ми е Стар, подполковник Стар, от американската армия. Бих искал да се срещнем.

— Колко? — попита Матийо.

— Извинете, не ви чух добре?

— Колко дават американските служби за сигурност, за да имат достъп до последните ни резултати, подполковник? Руснаците ни предложиха много добра цена.

Стар се засмя.

— Имайки предвид, че вие доставяте безплатно вашите резултати на всички ядрени сили, не виждам защо да ви купувам?

— Тогава за какво става въпрос?

— Ще бъда откровен. Преди известно време ми възложиха, хм… да кажем, да осигуря вашата безопасност. Не директно, разбира се, но…

— Ясно. Е, и?

— Ами, вие сигурно няма да се учудите, че, имайки пред себе си ден и нощ „феномена Матийо“, над който толкова мислех, че дори ми се повдигаше…

Матийо започваше да разбира бедния човечец.

— Благодаря.

— … бих се радвал да срещна това митично животно в плът и кръв.

— Отлично. Елате тогава да изядем по един кроасан в „Главния квартал“.

— В „Главния квартал“ ли?

— В Главния квартал на „фалшивите бради“^[1]. В „Добрия тютюн“.

— Виж ти, колко интересно! — каза Стар. — Именно от там ви се обаждам!