Ромен Гари
Зарядът на душата (1)

Бележка на автора

Думата „душа“ е излязла от употреба. Пропъдена е от всеки сериозен литературен речник. Превърнала се е в нещо като архаизъм, в някаква лирично говореща вехтория, чието начало тръгва от един човешки „Свети Сюлпис“. Минало й е времето, както се казва.

Употребата на изрази като „благородна душа“, „република на благородните души“ и т.н. с подигравателен и негативен смисъл се среща през трийсетте години на века. Тази употреба става повсеместна. Връзката с известната реплика „Когато чуя думата «култура», се хващам за кобура“ на нацистите е явна, както и с остроумната бележка на Максим Горки по повод на „лиричните клоуни, които играят своя «номер» на толерантност и идеализъм върху арената на капиталистическия цирк“. Би било интересно да разберем какво щеше да е мнението на Горки през 1977 година за съветските дисиденти, които играят същия „номер“ върху арената на марксисткия цирк.

Този подигравателен тон, с който се отнасят към думата „душа“ е имал неособено силен ефект, който обаче не е за пренебрегване и който е оказал влияние в подготвянето на почвата за хитлеристките и сталинските погроми, както и за Гулаг. Той е в сила и днес. След последната война предпочитаният обект на присмех у нас бе Албер Камю. В САЩ еквивалентният израз за подигравка е „bleeding hearts“, т.е. „кървящи сърца“. Употребата му се среща при т.нар. лов на „сантиментализъм“ — оздравителна практика, така любима на американските интелектуалци. В мъжките среди на Френския парламент изразът „душевни състояния“ се употребява често в същия лукав смисъл, за да се изобличи врякащият и муден свят на съзнанията. Това оръжие, обект на толкова подигравки, намира съвсем естествено своето място в един арсенал, за който могат като встъпление да служат думите на Мишел Фуко: „Човекът е едно скорошно изобретение, чието начало археологията на нашата мисъл открива без затруднения в настоящия момент. А може би там е и неговата близка смърт“.

Не съм изкушен от религията. По-точно казано, тя свършва при мен до любовта, и то в най-земния й вид. Ако трябва да дам определение на душата бих казал, че за мен тя е мобилизиращото начало и по-точно, тя е представата, която човек си създава за самия себе си, за своето достойнство и за своята „чест“ — още една дума, станала табу. Бих прибавил още, че съществуването на тази сила, оставила след себе си толкова шедьоври и пленявана в толкова гулази, е една динамична величина на живота, която идеологията и техниката си оспорват, когато става въпрос за нейното поробване и експлоатация.

Днес отвсякъде се чуват запитвания — като изключим истинските вопли на философско отчаяние — относно индивидуалното затваряне и „преработване“ на душата вътре в самата система на обществото и на техниката, на която система сме едновременно създатели, компоненти, „енергийни доставчици“ — и отпадъци.

В романа, който ще прочетете, се опитах да покажа този двояк смисъл — ние сме създатели, но и отпадъци на една система — и да го представя визуално, в известна степен, в интуитивната форма на образен разказ.

Няколкото факта от екологично естество, на които се позовавам, са подкрепени от голяма и лесна за намиране документация. Не исках да претрупвам с нея разказа, защото тази област е добре позната на всеки.

Може би някои ще открият в романа ми необоснована атака и ретроградно заставане срещу науката и учените. Ще сгрешите, ако мислите така. Парадоксът на науката, както съм го показал на тези страници е, че има само един отговор на вредите и опасностите от нея — още повече наука.

Конференцията на специалистите по ядрена енергия през септември 1977 година в Истанбул въведе в употреба понятието „гориво на бъдещето“, което бе широко използвано, когато се говореше за плутония.

Бих искал читателят да прочете тази книга с усмивка. Защото, разбира се, тя служи само за развлечение.