Ромен Гари
Животът пред теб (4)

Вкъщи сварихме господин Н’Да Амеде, сутеньора, дето им викат и сводняци. Ако се сещате за махалата, не може да не знаете, че е фраш от туземци, пратени от Африка, както си личи по името. Имат си няколко общежития, наречени още бордеи, но нямат продукти от първа необходимост като хигиена и централно градско отопление, защото градът дотам не стига. В някои негърски общежития се тъпчат сто и двайсет души, по осем в стая и само един нужник долу, тогава те се разпростират навсякъде, защото има неотложни неща. Преди мен съществували бидонвили, но Франция ги разрушила, за да не се вижда. Мадам Роза разправяше, че в Обервилие в едно общежитие душели сенегалците — тикали ги в стая със затворени прозорци и печка с въглища и до сутринта те хвърляли топа. Умъртвявало ги лошото въздействие на печката, докато си спели като праведници. Често им ходех на гости на улица „Бисон“ до нас и винаги ме приемаха добре. Повечето време бяха мюсюлмани като мен, но не е това причината. Мисля, че им ставаше драго да видят едно деветгодишно хлапе, дето още не му щъкат разни в главата. На старите винаги им щъка по нещо. Например не е вярно, че всички негри си приличат.

Госпожа Самбор, която им бъркаше манджата, доста се различаваше от господин Диа, шега няма. Очите му бяха едни такива, като че ли се мъчи да те уплаши. По цял ден четеше. Имаше ей толчав бръснач, който не се сгъва, когато натиснеш нещо си. Уж за бръснене му беше, но боже опази! Когато не четеше, правеше упражнения на пода, за да е най-силният. Какви мускули вадеше само и все не му стигаше. Не ми беше ясно защо един господин, който и без това е страхотна каяна, си дава толкова зор, за да се увеличи още повече. Никога не съм го питал, но си мисля, че не се чувстваше достатъчно силен за всичко, което искаше да свърши. И на мен ми се ще понякога да пукна, такъв мерак имам да съм силен. Често си мечтая да стана ченге, от нищо и от никого да не ме е страх. Навъртах се около участъка на улица „Дьодон“, но без надежда, знаех си, че на девет години не може, още бях съвсем малцинствен. Мечтаех си да съм ченге, защото в тях е силата на реда. По-силно нещо не знаех, нямах си представа, че съществуват и полицейски комисари, чак дотам не стигах. Едва по-късно научих, че имало къде-къде по-добри неща, но до префект на полицията не успях да се издигна, беше твърде високо за въображението ми. Сигурно съм бил осем, девет, десетгодишен и ужасен страх ме гонеше да не остана без никого на света. Колкото по-дълго седеше след това, толкова по-смален се чувствах и ме гонеше шубе.

А и този въпрос за датата много ме тормозеше, особено когато ме върнаха от училище, понеже съм бил прекалено млад за възрастта си. То и без това нямаше значение, защото удостоверението, което доказваше, че съм роден и че съм редовен, беше фалшиво. Нали ви казах, мадам Роза си ги имаше всякакви вкъщи, можеше дори да докаже, че не е била никога еврейка, от няколко поколения насам, ако полицията направи обиск, за да я намери. Здравата се беше подсигурила, откак изневиделица я спипали френските полицаи, доставчици на германците, и я пратили в колодрума за евреи. После я преместили в едно еврейско общежитие в Германия, където ги горели. През цялото време я беше страх, но не като всичко живо, а още повече.

Една нощ я чух да вика насън, събудих се и видях, че става. Стаите ни бяха две и в едната се ширеше тя самичка, освен като станехме цяла сюрия, тогава двамата с Моше спяхме при нея. И тази нощ беше така, но Моше го нямаше, нали онова бездетно еврейско семейство се интересуваше от него и го бяха взели за наблюдение, да видят става ли за осиновяване. Връщаше се капнал, направо се претрепваше, за да им се хареса. Те държаха една бакалница кашер на улица „Тиене“.

Събудих се, когато мадам Роза извика. Тя запали лампата и аз надникнах с едно око. Главата й трепереше и тя седеше облещена, сякаш виждаше нещо. После се измъкна от кревата, взе си пеньоара и един ключ изпод гардероба. Когато се наведеше, задникът й ставаше още по-голям.

Излезе на стълбището и тръгна надолу. И аз подир нея, защото толкова я беше страх, че не смеех да остана сам.

Мадам Роза слизаше ту на светло, ту на тъмно, при нас на стълбището светва много за малко по икономически съображения, управителят е голям дзифтар. По едно време угасна, аз, каквато съм тиква, запалих и мадам Роза изпищя един етаж по-долу, помислила е, че има човешко присъствие наблизо. Огледа се нагоре-надолу, после продължи да слиза, а аз по нея, но вече не пипах осветлението — само се плашехме един друг с него. Изобщо не ми беше ясно какво става, още по-малко и от друг път, а така човек го е страх повече. Коленете ми трепереха, не можете да си представите какъв ужас е пред очите ти една еврейка да се спуска с индиански хитрости, сякаш наоколо гъмжеше от врагове, че и по-лошо дори.

Щом стигна долу, мадам Роза не излезе на улицата, а наляво към стълбата за мазето, където няма светлина и е тъмно дори през лятото. Тя ни забраняваше да се врем в мазето, защото все там душат децата. И когато я видях да хлътва надолу, помислих свърши се тя, откачила е и дори щях да изтичам при доктор Кац, за да го събудя. Но пък толкова ме беше страх, че реших там да си стоя и да не мърдам, знаех, че, а съм мръднал, а са се разревали и изскочили отвсякъде ония чудовища, дето се крият, откак съм се родил, и дето сега изведнъж ще се покажат.

Тогава зърнах някаква светлинка. От мазето идваше и аз малко се посъвзех. Покрай чудовищата рядко е светло, най-им е гот на тях в тъмното.

Намъкнах се в коридора, там миришеше на пикня и дори още повече, защото в негърското общежитие до нас един кенеф се пада на сто човека и те я вършат, където сварят. Мазето беше разделено на стаички и една врата стоеше отворена. Там беше влязла мадам Роза, оттам светеше. Надникнах вътре.

По средата се мъдреше червено кресло, цялото изтърбушено, мърляво и разкривено, с мадам Роза в него. По стените само камъни, оголени като зъби, сякаш се скапваха от смях. На едно шкафче стърчеше свещник с еврейски разклонения и запалена свещ. За моя изненада имаше и легло, което за нищо не ставаше, но пък застлано — с дюшек, одеяла и възглавници. Имаше още чували с картофи, котлон, туби и кашони с консерви. Така се слисах, че дори забравих страха, само дето бях тръгнал гол и ми мръзнеше задникът.

Мадам Роза остана някое време в изтърбушеното кресло, доволно ухилена, с лукаво и дори победоносно изражение. Като че ли беше извършила голяма хитрина и им беше видяла сметката на всичките. После стана. В ъгъла имаше метла и тя се хвана да мете мазето. Хич не й беше работа, вдигна се страхотен прахоляк, а от прахоляка по-лошо за астмата й няма. Веднага се задъха и гърдите й засвириха, но продължи да мете и нямаше кой дума да й каже, освен мен, на другите не им дремеше. Вярно, че й плащаха, за да се занимава с мен, и единственото общо помежду ни беше, че си нямахме нищо и никого, но пък какво по-лошо за астмата от прахта! Накрая остави метлата и се опита да духне свещта, но дъхът й не стигна, въпреки размерите. Наплюнчи си пръстите и така угаси свещта. Веднага издимих нагоре, защото разбрах, че е свършила и сега ще тръгне да се качва.

Честна дума, нищо не разбирах, но не ми беше за пръв път. Изобщо не можех да включа защо й е да слиза шест етажа и нещо посред нощ, за да се оглежда лукаво в едно мазе.

Когато се прибра, вече не я беше страх, а и мен, защото то е заразително. Заспахме си един до друг като праведници. Много съм мислил и ми се струва, че господин Хамил бърка, когато говори така. Знам си, че другите спят къде-къде по-добре, защото не им дреме, докато праведниците не могат да мигнат и се косят за всичко. Иначе нямаше да са праведници. Господин Хамил все изнамира едни изрази: „повярвайте на дългогодишния ми опит“, „както имах честта да ви съобщя“ и разни други, които много ми харесват, защото ми напомнят за него. По-добър човек здраве му кажи. Той ме учеше да пиша на езика на моите деди и винаги казваше „деди“, а за родителите ми не му се говореше. Караше ме да чета Корана, понеже според мадам Роза било добро за арабите. Питах ли я откъде знае, че се казвам Мохамед и че съм правоверен мюсюлманин, щом нямам ни баща, ни майка и никакъв документ не ме потвърждава, на нея й ставаше терсене и казваше, че когато един ден порасна и стана надежден, ще ми обясни тия работи, но сега не иска да ми причинява страшни сътресения, докато съм още чувствителен. Все повтаряше, че при децата трябва да се внимава преди всичко с чувствителността. Е, да, ама на мен ми е все тая да знам, че майка ми се подвизава — ако я познавах, щях да я обичам и да се грижа за нея, да й бъда добър сводняк, като господин Н’Да Амеде, както ще имам честта. Добре ми беше, че си имам мадам Роза, но ако можеше и някой още по̀ така и по̀ за мен, няма да седна да се дърпам, мамка му. Пак щях да се грижа за мадам Роза, дори и да си имах истинска майка, за която да се грижа. Господин Н’Да е с няколко жени и си ги гледа всичките.

Щом мадам Роза знаеше, че съм Мохамед и мюсюлманин, значи си имах произход, не съм паднал от небето. Исках да разбера къде е майка ми, защо не идва. Но тогава мадам Роза се разцивряше и казваше, че няма благодарност в мен, че съм безчувствен към нея и все искам някой друг. И аз махвах с ръка. Добре де, знаех, че когато една жена я зашиба животът, винаги си остава загадка, щом се сдобие с дете, което не е успяла да спре навреме с хигиената, и така става онова, дето по нашенски му викат курвенски изчадия, но пък много гот беше, дето мадам Роза сто на сто знаеше, че съм Мохамед и мюсюлманин. Няма да го измисля, за да ми прави кеф на мен! Споменах му един път на господин Хамил, докато ми разказваше живота на Сиди Абдеррахман, покровителя на Алжир.

Господин Хамил са ни го пратили от Алжир, където преди трийсет години бил на поклонение в Мека. Затова Сиди Абдеррахман му е любимият светец, нали от нашето по-добро няма, както казва той. Но държи и килим с друг свой сънародник, Сиди Уали Дада, който все си седи на молитвеното килимче, теглено от риби. Може и да не ви се вярва, че риби ще теглят килим в небесата, но религията го изисква.

— Господин Хамил, как става така, че всички ме знаят като Мохамед и мюсюлманин, когато нищо не ме потвърждава?

Господин Хамил винаги си вдига ръката, щом иска да каже нека бъде Божията воля.

— Мадам Роза те е получила, когато си бил съвсем малък, тя не води дневник за ражданията. Оттогава сума ти деца са минали през нея, мой малки Мохамед. Тя пази професионална тайна, понеже обикновено дамите изискват дискретност. Записала те е като Мохамед, значи мюсюлманин, и после творецът на твоите дни не е дал никакъв признак за живот. Единственият му признак за живот си ти, малки Мохамед. А ти си хубаво дете. Значи можем да си представим, че баща ти е убит по време на алжирската война, това е нещо прекрасно и велико. Той е герой на независимостта.

— Господин Хамил, предпочитам да си имам баща. По-хубаво да беше станал добър сводняк и да се грижеше за майка ми.

— Такива неща не бива да говориш, малки Мохамед, помисли и за югославяните и корсиканците, все на наш гръб трупат всичко. Да не е много лесно да отгледаш дете в този квартал.

Но аз имах чувството, че господин Хамил знае нещо и не ми го казва. Мъж на място беше и ако не е бил цял живот амбулантен търговец на килими, можел е да стане голям баровец. Като другия магребски светец Сиди Уали Дада.

— И защо ме върнаха от училище, господин Хамил? Мадам Роза ми каза, че съм бил много млад за възрастта си, после, че съм бил много стар за възрастта си и накрая, че не съм бил на възрастта, на която трябва, и ме заведе при доктор Кац, а той й рече, че сигурно ще стана съвсем различен, като някой велик поет.

Стори ми се, че господин Хамил е много тъжен. От очите му идваше. Хората са винаги най-тъжни в очите.

— Ти си много чувствително дете, мой малки Мохамед. Затова си малко по-различен от другите…

Усмихна се:

— Днес хората не са се претрепали от чувствителност.

Говорехме на арабски, на френски не можеш да го кажеш толкова добре.

— Дали баща ми не е бил голям разбойник, господин Хамил, и всичко живо се страхува от него, не смее дори името му да спомене?

— Не, не, Мохамед. Такова нещо не съм чувал.

— А какво сте чували, господин Мохамед?

Той свеждаше очи и въздъхваше:

— Нищо.

— Нищо?

— Нищо.

Все така става с мен. Нищо.

Урокът свършваше и господин Хамил започваше пак за Ница, това е любимата ми приказка. Когато заговори за клоуните, които танцуват по улиците, и за веселите великани, накачени по каруците, аз се чувствам у дома си. Много си падам и по мимозовите горички, дето растат там, и по палмите, а има и съвсем бели птици, които размахват криле, все едно ръкопляскат — толкова са щастливи. Веднъж навих Моше и още един, с по̀ друго име, да тръгнем пеш за Ница и да живеем там в мимозовите горички, да се изхранваме с лов. Потеглихме сутринта и стигнахме чак до площад „Пигал“, обаче там се уплашихме, че доста сме се отдалечили и се прибрахме. Мадам Роза помислила, че ще полудее, но тя винаги така казва, за да се изрази.