Ромен Гари
Животът пред теб (1)

Първото, което мога да ви кажа, е, че живеехме на шестия пеша и че за мадам Роза, с тия килограми на гърба и само с два крака, това си беше истински извор на всекидневие с всичките му мъчнотии и неволи. Тя ни го напомняше всеки път, когато не се оплакваше, от друга страна, защото на това отгоре беше и еврейка. Здравето й също никакво го нямаше и пак в началото ще заявя пред вас, че тая жена заслужаваше един асансьор.

Трябва да съм бил на три години, когато за пръв път видях мадам Роза. Преди това нямаш памет и живееш в неведение. Аз излязох от неведението на три- или четиригодишна възраст и от време на време то ми липсва.

В Белвил имаше още много евреи, араби и негри, но мадам Роза все самичка се катереше нагоре до шестия. Казваше, че някой ден ще умре на стълбището, и всички хлапета надувахме гайдата, защото винаги така се прави, когато някой умира. Събирахме се по шест-седем хлапета, понякога и повече при нея.

Отпърво не знаех, че мадам Роза се грижи за мен само заради записа в края на месеца. Едва на шест или седем години го научих и останах като гръмнат, когато разбрах, че съм платен. Дотогава си мислех, че мадам Роза ме обича просто така и че ние значим нещо един за друг. Цяла нощ плаках, това беше първата ми голяма мъка.

Щом видя, че ми се стъжни, мадам Роза ми обясни, че семейството е вятър работа, че има дори такива, дето отиват на почивка и си оставят кучетата вързани за някое дърво, че всяка година три хиляди кучета умират така, лишени от любовта на своите ближни. Тя ме взе на скута си и ми се закле, че съм най-скъпото нещо в живота й, но аз веднага се сетих за записа и си тръгнах разгневен.

Слязох долу в кафенето на господин Дрис и седнах срещу господин Хамил, който е бил амбулантен търговец на килими във Франция и какво ли не му е минало през главата. Много са му хубави очите на господин Хамил, стоплят всичко наоколо. Когато за пръв път го видях, той беше вече много остарял и оттогава досега все това прави.

— Господин Хамил, защо винаги се усмихвате?

— Така благодаря на бога за добрата си памет, малки ми Момо.

Аз се казвам Мохамед, но всичко живо ми вика Момо, за да е по-мъничко.

— Преди шейсет години, на младини, срещнах една девойка и тя се влюби в мен, аз също се влюбих. Осем месеца продължи любовта ни, после я преместиха в друг дом, но аз още я помня, вече шейсет години. Казвах й: няма да те забравя. Годините минаваха, аз не я забравях. Страх ме беше понякога, с толкова много живот пред мен — какво да се заричам аз, нещастният човечец, когато гумата за триене е в ръцете на бога? Сега вече съм спокоен. Няма да забравя Джамила. Не остана много време, ще умра преди това.

Сетих се за мадам Роза и малко се поколебах, но все пак го попитах:

— Господин Хамил, може ли да се живее без любов?

Той замълча. Пийна си малко ментов чай — помага за здравето. От някое време насам господин Хамил постоянно носеше сива джелаба, за да не го сварят по сако, щом му пристигне повиквателната. Погледна ме и нищо не рече. Помислил си е навярно, че съм още забранен за малолетни и има неща, дето не ми е работата да зная. Трябва да съм бил седемгодишен тогава, може и осем, не знам точно, не са ми сложили дата, както сами ще разберете, щом се опознаем по-добре, стига да решите, че си струва.

— Господин Хамил, защо не ми отговаряте?

— Много си млад още, когато човек е млад, по-добре да не знае някои неща.

Господин Хамил, може ли да се живее без любов?

— Може — каза той и сведе очи, сякаш се засрами. Аз се разревах.

Дълго време си нямах представа, че съм арабин, понеже никой не ме обиждаше. Чак в училище ме научиха. Ама не налитах на бой, нали винаги боли, когато удариш някого.

Мадам Роза е раждана в Полша, понеже е еврейка, но после се подвизавала няколко години в Мароко и Алжир и знаеше арабски като всички нас. Пак затова знаеше еврейски и често си говорехме на него. Повечето от другите наематели в сградата бяха негри. На улица „Бисон“ има три негърски общежития и още две, където живеят на племена, също като в Африка. Най-много са сараколе, но и тукульорите са доста. Сума племена живеят още на улица „Бисон“, но няма да седна да ви ги изброявам всичките. Останалата част от улицата и булевард „Белвил“ е вече еврейска и арабска. До „Гут д’ор“ е все така, нататък почват френските квартали.

Отначало не знаех, че нямам майка, и през ум не ми минаваше, че трябва да имам. Мадам Роза гледаше да не споменава такива неща пред мен, за да не ми замътва главата. Не ми е ясно защо съм се родил и какво точно е станало. Махут, един приятел, който е с няколко години по-голям, казва, че всичко идвало от хигиенните условия. Роден е в Казбата, в Алжир, и чак после дошъл във Франция. Хигиената още не била стигнала до Казбата и той се родил, понеже нямало ни бидета, ни питейна вода, нищо. Научил го по-късно, когато баща му тръгнал да се оправдава и му се заклел, че никой не е влагал злонамереност. Махут ми каза, че сега жените, които се подвизават, си имат хапчета за хигиената, но той избързал с раждането.

Доста майки идваха при нас един-два пъти седмично, но все за другите. Кажи-речи, всичките бяхме курвенски изчадия при мадам Роза и когато курвите заминаваха за някой и друг месец в провинцията, там да се подвизават, всеки път идваха да си видят рожбите преди и след това. Тъй почнаха и моите неприятности покрай майка ми. Как така всичко живо си има, само аз си нямам? Взе да ме присвива корем, получих спазми, за да я накарам да дойде. Отсреща на тротоара имаше едно момче с топка, то ми каза, че всеки път, когато го заболявал корем, майка му идвала. Колко пъти ме боли корем и нищо, после и спазми се появиха — пак нищо. Дори одрисках целия апартамент за по-забележително. Нищичко. Майка ми не дойде, а мадам Роза ми каза, че ако не спра, ще ме даде в Социалните грижи и аз се стреснах, понеже най-напред със Социалните грижи плашат децата. Продължих да дрискам така по принцип, но не беше работа. Тогава бяхме седем курвенски изчадия на пансион у мадам Роза и всичките взеха да дрискат на поразия, защото това децата да не видят нещо, такива купове цъфтяха навсякъде, че аз минавах между капките.

Мадам Роза и без това си беше стара и грохнала и много навътре го вземаше, нали вече я бяха преследвали като еврейка. По няколко пъти на ден изкачваше шестте етажа с нейните деветдесет и пет килограма и с двата си нещастни крака и щом влезеше и подушеше акото, рухваше в креслото с торбите и почваше да вие — няма как, и нея трябва да я разбираме. Французите са петдесет милиона и тя казваше, че ако всички направят като нас, дори германците няма да издържат и ще си вдигнат дърмите. Мадам Роза добре опознала Германия по време на войната, но после се оправила. Влизаше, подушваше акото и ревваше с пълно гърло: „Това е Аушвиц! Същински Аушвиц!“, защото нея са я затваряли в еврейския Аушвиц. Но с расизма винаги много внимаваше. Например имахме си един малък Моше и тя на него викаше кирлив мангасар, но на мен никога. Навремето не си давах сметка, че въпреки килограмите си, тя е доста изтънчена.

Накрая се отказах, защото полза никаква и майка ми така и не се яви, но продължи да ме присвива, още дълго имах спазми и дори сега понякога ме боли коремът. След това опитах другояче да стана забележителен. Подвивах това-онова от магазините — я домат, я пъпеш от сергиите. Винаги гледах наблизо да има човек, за да види. Собственикът излизаше и ми отвърташе някой шамар, аз надувах гайдата — колкото и да е, занимаваха се с мен.

Веднъж откраднах едно яйце от сергията пред някаква бакалница. Собственичката се случи жена и ме видя. Предпочитах да крада, където има жени, защото поне едно знам — майка ми е жена, другояче не става. Взех яйцето и го пъхнах в джоба. Собственичката излезе и аз очаквах да ми прасне един, за да ме забележат. Но тя клекна до мен и ме погали по главата. И на всичкото отгоре рече:

— Какъв си ми миличък само!

Отначало си помислих, че свири на тънката струна, за да й върна яйцето, и го стиснах по-здраво в джоба. Какво й оставаше, освен да ми зашие един, нали така ще направи всяка майка, щом те хване? Но тя се изправи, отиде до сергията и ми подаде още едно яйце. И после ме целуна. Изживях такъв миг надежда, че не мога да ви го опиша, няма как. Цяла сутрин стърчах пред магазина и чаках. И аз не знам какво чаках. Понякога добрата жена ми се усмихваше и аз замръзвах с яйцето си в ръка. Бях на шест години или там някъде и си мислех, че е за цял живот, а то излезе за едно яйце. Прибрах се у дома и цял ден ме боля корем. Мадам Роза беше в полицията, защото мадам Лола я беше помолила да лъжесвидетелства. Мадам Лола е една сменена от четвъртия етаж и работа в Булонския лес, а преди да я сменят, била шампион по бокс в Сенегал и беше потрошила кокалите на един клиент в гората, който намерил къде да се изкарва садист, ама казва ли ти някой. Та мадам Роза беше отишла да заяви, че тая вечер с мадам Лола двете били на кино, а после заедно гледали телевизия. За мадам Лола има още да разправям, защото тя наистина не прилича на другите, има и такива. Много я обичах за това.