Ромен Гари
Корените на небето (8)

VII.

Докато комисарят определяше като „безобиден“ оня Морел, който ги бе обикалял един по един със строг поглед и беше изисквал от тях да подпишат петицията, в сумрака — паленето на лампите се отлагаше винаги възможно най-дълго, заради вихрушките от насекоми — се извиси тъкмо гласът на Орсини и се дочу един почти прочувствен заради оскърбителната си ирония и подигравателното си възмущение вик, който сякаш обогати африканския мрак с нов вид нощна птица. Всички инстинктивно се обърнаха към ъгълчето нощ, откъдето долетя гласът: той наистина притежаваше дарба за мълниеносните възклицания и дрезгавите питания, които приличаха на рана, неочаквано отворила се в утробата на тишината. Зачакаха. От дълбините на тъмата се издигна треперлив глас, едва ли не песен, в която тонът на възмущението беше естествен — едно безгранично възмущение, непрестанно надхвърлящо непосредствената си първопричина — и в която хората, планетите, всяка прашинка, всеки отделен атом живот можеха да бъдат приети с подобаваща почит. Безобиден? Той вече имал мнение по този въпрос и никой не бил в състояние да го накара да промени схващането си. Разбира се, за невинните всичко е невинност — с тази мисъл отдаваше уважение на майор Шолшер — но колкото до самия себе си, не хранел никакви особени претенции за невинност. И той като всички бил посетен от Морел и с жив интерес прочел неговата петиция. В крайна сметка, ловът на слонове донякъде го засягал. Имал поне петстотин в списъка си, официално признати по установения ред. Да не говорим за носорозите, хипопотамите и лъвовете: по скромни изчисления те трябвало да са някъде към хиляда. Да, той бил ловец и се гордеел с това, и щял да продължи с големия лов, докато му стигал дъх да следва дирите и докато му стигала силата да носи пушка в ръка. Както всички се досещали, той прочел петицията особено внимателно. В нея се припомнял броят на слоновете, ежегодно убивани в Африка — или, иначе казано, трийсет хиляди през изминалата година — и пространно се оплаквала съдбата на тези животни, полека-лека изтласквани към блатата и осъдени някой ден да изчезнат от лицето на земята, където човекът ожесточено ги избивал. Там се казвало, той цитирал дословно: „че не е възможно човек да се натъкне на големите стада, препускащи през необятните пространства на Африка, без тутакси да се закълне, че ще опита всичко, за да пребъде сред нас това природно великолепие, чийто вид винаги ще предизвиква усмивка на радост у всеки човек, достоен да носи това име“.

— Всеки човек, достоен да носи това име — повтори Орсини с едва ли не отчаян вик, с необикновена ненавист и млъкна, като че да подчертае безмерността на подобна претенция.

Там се казвало още, че „времето на високомерието е изтекло“ и че ние трябва да се обърнем с много повече смирение и разбиране към другите животински видове, „различни, но не по-низши“.

— Различни, но не по-низши! — повтори Орсини с някаква отчаяна наслада. И продължавала така: „Човекът на тази планета е стигнал дотам, че да изпитва истинска потребност от цялото приятелство, което може да намери, и в самотата си се нуждае от всички слонове, всички кучета, всички птици…“. Орсини се изсмя особено, чу се своего рода тържествуващ присмех, напълно лишен от радост. „Дошло е време да се успокоим за себе си и да покажем, че сме способни да запазим тази гигантска, тромава и прекрасна свобода, която все още живее редом с нас…“ Орсини замълча, но се отгатваше, че притаилият се в мрака глас е готов да се нахвърли върху първата изпречила се жертва. Неколцина се засмяха. Някой отбеляза, че ако съдържанието на този смехотворен документ действително е такова, авторът му очевидно трябва да се смята за хрисим чудак и е трудно да се разбере кое точно му е опасното. Орсини пренебрегна последната забележка, чисто и просто беше дръпнал шалтера за кръга простосмъртни, получили право на неговото внимание. Ето значи, подхвана той, този тип, който кръстосвал саваната месеци наред, прониквал в най-отдалечените селца, усвоил доста диалекти и докато се шляел сред туземците, не преставал упорито и опасно да подкопава доброто име на белите. Съвсем не се изисквала особена прозорливост или пък трябвало да си чиновник, на когото плащат, за да бди за реда в поверената му територия — Шолшер се засмя в тъмнината — за да проумееш каква е целта на петицията, която несъмнено продължавала да обикаля от човек на човек дори и в този миг, навярно тълкувана лично от своя автор още по-недвусмислено, отколкото в самия документ. Тя представяла западната цивилизация пред африканските племена като един огромен провал, който те на всяка цена трябвало да избегнат. Ето какъв образ на Запада им се поднасял. Само дето не ги умолявал да се върнат към людоедството като към по-малко зло от съвременната наука с нейните разрушителни оръжия и не ги приканвал да боготворят каменните си идоли, с които хората като Морел буквално тъпчели — сякаш случайно — музеите по цял свят. Ах, де да ставало дума за слонове! Нека онези, които виждали в мау-мау в Кения единствено спонтанни бунтове без никаква предварителна организация, да продължавали да си затварят очите! Колкото до него, Орсини д’Аквавива, той не внушавал нищо, не предлагал нищо, просто не желаел да го мамят. Освен всичко друго, на него никой не му плащал да бди за сигурността на тукашните земи. Петицията на Морел си обикаляла необезпокоявана по своя път из Чад, кичейки се с какви ли не подписи, които той, така да се каже, можел да предвиди предварително… После заговори малко по-бавно, с по-спокоен и не дотам присмехулен глас, а бръчките около устните му образуваха подобие на усмивка. Да, още щом Морел му бил представил листа, той бил открил под текста две имена на бели — естествено, че това ще е първото, което ще погледне. Две имена — на майор Форсайт, американския парий, изхвърлен от армията на собствената си страна, защото признал угоднически, докато бил в плен през войната в Корея, че е пръскал над населението мухи, заразени с холера и чума. Да се запиташ защо властите в Чад са допуснали да предложат убежище на предател, когото не иска дори собствената му страна. Колкото до второто име, оставял на събеседниците си грижата да го отгатнат… Орсини замълча. В дълбините на възцарилата се двусмислена тишина внезапно придоби вид на дискретен човек, джентълмен до мозъка на костите; ни лук ял, ни лук мирисал, както се казва… Тогава се чу гласът на Мина да изрича спокойно:

— Това е моето име. И аз се подписах.