Ромен Гари
Корените на небето (1)

Предговор към новото издание

Неведнъж от появата на книгата преди двайсет и четири години досега се писа, че тя е първият „екологичен“ роман, първият зов за спасяване на застрашената ни биосфера. Самият аз по онова време съвсем не се опитвах да пресметна докъде се простираха размерите на разрушенията, нито мащабите на заплахата.

През 1956 година бях поканен на вечеря от известния журналист Пиер Лазарев. Някой произнесе думата „екология“. Сред двайсет присъстващи само четирима знаеха смисъла й…

1980 година. Нека пресметнем извървения път. Силите се организират по цялата земя и начело на стълкновението застава една решителна младеж. Тя най-вероятно не знае името на Морел — пионер в тази борба и герой на моя роман. Има ли някакво значение? Сърцето не се нуждае от имена. И хората винаги са давали най-доброто от себе си, за да съхранят някаква красота в живота. Някаква красота в природата…

Разположих повествованието си в онова, което през 1956-а все още се наричаше „Френска Екваториална Африка“, защото съм живял там и защото може би не съм успял да забравя каква беше Френска Екваториална Африка, която някога първа се отзова на един добре познат призив срещу унинието и пораженчеството, и защото отказът на моя герой да се покори на несъвършенството да бъдеш човек и на безмилостния жребий, който ни е отреден, се свързваше в съзнанието ми с други легендарни мигове…

От публикуването на тази творба до днес времената съвсем не са се променили — все така с лекота се разпореждат с народите в името на правото на самоопределение на същите тези народи. Самата поява на „екологичното“ съзнание се сблъсква с онова, което бих нарекъл човешка безчовечност. В момента, докато пиша тези редове, в Зимбабве избиват хиляда и двеста слона, за да защитят поселищата на другите видове… Тук става дума за едно фундаментално противоречие, което ничия мисъл, никоя човешка религия не са съумявали да разрешат.

Колкото до по-общата, универсалната гледна точка за опазване на природата, тя, разбира се, няма типично африкански характер: отдавна всички ние вием като обезумели. Да си помислиш, че и правата на човека са оцелели досадни отживелици от една отминала геологична епоха — епохата на хуманизма. Така че слоновете в моя роман съвсем не са алегория: те са от плът и кръв, съвсем като правата на човека…

Държа още веднъж да отправя благодарност към онези, чието приятелство ме подкрепяше с толкова постоянство при тежките условия, в които работих над романа: Клод Етие дьо Боаламбер, към професорите Дж. Е. де Хорн и Рене Ажид, както и към Жан дьо Липковски, Лайт Гудман, Роже Сент-Обен и Анри Опьоно, на когото е посветена тази книга.