Робърт Б. Паркър
За честта на фамилията (31)

30

Когато скачах на въже, трябваше да изолирам Роузи, защото иначе и тя се опитваше да участва. Скачах на въже по чорапогащник и фланелка без ръкави във всекидневната на Спайк, докато Милисънт гледаше телевизия, а Роузи седеше в коридора, свита като пор в мъгливо време, и ме гледаше злобно.

— Защо правиш това? — попита Милисънт.

— Не мога да отида до спортния център.

Продължавах да скачам, докато говорех, и се стараех гласът ми да не звучи задъхано.

— Заради мен ли?

— Да.

— Тогава защо просто не пропуснеш?

— По няколко причини — отвърнах. — Опитвам се да се поддържам във форма по, ъъъ, професионални причини. Обичам да ям и да пия, но съм суетна по отношение на външния си вид и не искам да напълнявам… а освен това съм маниачка на тема фитнес.

— Майка ми постоянно спортува — каза Милисънт.

— Искаш ли да опиташ?

Тя поклати глава.

— Не си ли скачала на въже като малка? — попитах аз.

Тя сви рамене. Спрях да скачам, легнах на килима на Спайк и направих няколко лицеви опори.

— Правила ли си лицеви опори?

— Момичетата не правят лицеви опори — отвърна тя със силно презрение, типично за тийнейджърка като нея.

— Но жените правят — казах аз.

— Е, значи още не съм жена.

— Може и да си — казах. — Опитай веднъж.

Тя поклати глава. Аз продължих с опорите.

— Опитай — настоях.

— Не мога. Веднъж ни караха да ги правим в часовете по физическо възпитание.

— Не са ви показали както трябва. Ела тук. Ще ти покажа.

Милисънт се свлече от кушетката и легна по корем на пода.

— Добре — казах аз. — Започни с половин лицева опора. Разпери ръце ето така, избутай се нагоре, но остави коленете си на пода.

Тя направи каквото й казах, повдигна тялото си и го спусна обратно.

— Добре ли е?

— Видя ли, че можеш — казах. — Опитай пет.

Изглеждаше отвратена, но направи пет.

— Отлично — казах аз.

Милисънт стана, отиде обратно на кушетката и се свлече върху нея. Довърших лицевите опори, станах, отидох до вратата и отместих табуретката. Роузи дотърча в стаята, размахвайки опашка. Вдигнах я, целунах я и я оставих да ме ближе по врата.

— Защо просто не прескочи табуретката? — попита Милисънт. — Не може ли да скача?

— Може. Но не го знае. Мисли, че не може, и затова не се опитва.

Милисънт ме погледна, но не каза нищо. Усмихнах й се невинно.

— Смяташ, че и аз съм такава, нали? — попита тя.

— Извинявай. Но ти сама го каза.

— Но все пак мислиш, че съм такава.

— Беше по отношение на лицевите опори.

— Не съм направила истинска лицева опора.

— Но направи шест истински половинки. Ще се упражняваме редовно и скоро ще можеш да ги правиш както трябва.

— И какво от това? Мразя лицевите опори.

— Ако можеш да ги правиш, тогава можеш да решиш дали искаш да ги правиш, или не. Ако не можеш да ги правиш, не можеш да вземеш това решение.

Милисънт се намръщи, сякаш бях изказала математическо твърдение, за което подозираше, че е вярно, но не разбираше отделните термини.

— Кой се интересува от лицеви опори? — попита тя.

— По-скоро става дума за отношението. Колкото повече неща можеш да правиш, толкова по-голям избор имаш. Колкото по-голям избор имаш, толкова по-малко те удря животът.

— Значи ако правя лицеви опори, животът ми ще стане по-добър?

— По-добре е да си силна, отколкото слаба — казах. — И е по-добре да си бърза, отколкото бавна. Но ти не си глупава и знаеш, че имам предвид нещо по-важно.

Тя отново сви рамене, взе дистанционното и смени канала на телевизора.

— Значи според теб не съм глупава? — попита.

— Не. Мисля, че сигурно си доста интелигентна. Просто никой не те е научил на разни неща.

— Например?

— Например как да станеш личност.

— И ти си мислиш, че го знаеш?

— Аха.

— И защо си толкова умна?

— Не става въпрос за ум, а за учение.

— Мразя училището — каза Милисънт.

— И аз — отвърнах. — Общо взето, съм се научила от баща ми, от Ричи, от приятелката ми Джули, от Спайк и Роузи и от факта, че съм живяла и съм внимавала цели трийсет и пет години. Имам още много неща да науча. Трябва да си оправя любовния живот например. Но имам повече информация от теб. Имам достатъчно, за да се грижа сама за себе си.

— Научила си нещо от Роузи?

— Да. Как да обръщам внимание на някого и да се грижа за него, без да го притежавам…

— Но ти я притежаваш.

— Купила съм я — казах. — Но не я притежавам. Храня я и й давам вода. Водя я на лекар. Пускам я да излезе и да влезе. Водя я на разходка. Истината е, че тя ще умре, ако не се грижа за нея. И тъй като е напълно зависима от мен, съм решила, че в рамките на нещата, които току-що изредих, и заради личната безопасност и на двете ни тя може да живее както желае и да прави каквото поиска.

— Но ти току-що я беше затворила в коридора.

— Животът не е съвършен — отвърнах. — Ще ми се да беше.

— Защо не я научиш да не се опитва да захапва въженцето за скачане?

— Мисля, че така ще я огранича повече, отколкото като я затварям в коридора.

— През цялото време ли си мислиш такива неща?

— Понякога си мисля за дрехи, гримове и мъже — отговорих. — Искаш ли да говорим за тях?

— Аз и за това не знам много — каза Милисънт.

— Все още.

Тя сви рамене. Ненавиждах този жест.