Джефри Дивър
Обект №522 (34)

34.

Смъртта е нещо толкова елементарно.

Не разбирам защо хората така усложняват нещата. Във филмите например. Не съм любител на трилърите, но съм гледал доста. Понякога, когато изляза с някоя шестнадесетична, за да разсея скуката, за да поддържам фасадата или защото смятам да я убия по-късно, отиваме на кино. По-удобно е, отколкото на ресторант, защото не се налага да говориш много. Тогава гледам филма и си мисля: „Какво, по дяволите, показват на екрана? Какви са тези измислени начини за убиване?“.

Защо трябва да използваш жици и електроника, сложни оръжия и планове, когато можеш да се промъкнеш зад някого и да го пребиеш с чук за тридесет секунди?

Елементарно. Ефикасно.

Не се заблуждавайте обаче, ченгетата са хитри (и по ирония ССД и „Инър-съркъл“ доста им помагат). Колкото по-сложен е планът, толкова по-голяма е опасността да оставиш нещо, по което да те открият, или някой да те види.

Днес моят план за този шестнадесетичен, когото следвам по улиците на Долен Манхатън, е самата елементарност.

Вече не мисля за провала вчера и съм въодушевен. Имам нова мисия и тя ще добави още нещо към колекцията ми.

Следвайки жертвата, заобикалям шестнадесетични отляво и отдясно. Гледай ги само… Пулсът ми се ускорява. Главата ми започна да пулсира при мисълта, че самите тези шестнадесетични са колекции — на своето минало. Повече информация, отколкото можем да съберем. Все пак ДНК не е нищо друго освен база данни за телата ни и генетичното ни развитие в продължение на хилядолетия. Ако можехме да я включим в компютър, колко ли информация щяхме да източим? „Инър-съркъл“ щеше да заеме цял град.

Зашеметяващо…

Но да не се разсейвам. Заобикалям една млада шестнадесетична, подушвам парфюма, който си е сложила тази сутрин в апартамента си на Стейтън Айлънд или в Бруклин в жалък опит да изглежда стилна, но е постигнала само евтина съблазнителност. Приближавам се зад жертвата, допирът на пистолета ме успокоява. Знанието е силно оръжие, но има и други, не по-малко ефективни.

* * *

— Ало, професоре, виждам раздвижване.

— Ъхъм — отговори Роланд Бел.

Гласът му прозвуча от радиостанцията в полицейския микробус, където Лон Селито и Рон Пуласки чакаха в засада с няколко полицаи от специалния отряд.

Бел, нюйоркски детектив, който от време на време работеше с Райм и Селито, отиваше от хотел „Уотър стрийт“ към „Полис Плаза“ 1. Сега вместо дънки, работна риза и спортно яке носеше измачкан костюм, за да изиграе ролята на измисления професор Карлтън Соумс.

Или, както се беше изразил с провлачения си севернокаролински акцент: „Червейче на кукичка“.

Бел прошепна по микрофончето на ревера си, добре скрит като миниатюрната слушалка в ухото му:

— На какво разстояние?

— На петдесетина крачки зад теб.

— Ъхъм.

Бел беше главният изпълнител в експертния план, който Линкълн Райм бе измислил въз основа на натрупаната информация за обект 522.

— Няма да се хване на компютърния капан, но умира от желание да получи повече информация — бе заявил криминологът. — Сигурен съм. Трябва ни друг вид капан. Да организираме пресконференция и да го подмамим да се покаже. Ще обявим, че сме наели външен експерт и ще поставим някого под прикритие.

— Ако гледа телевизия — измърмори Селито.

— О, със сигурност ще гледа новините, за да разбере как водим разследването. Особено след случая на гробището.

Трябваше им човек, който не е свързан с разследването на случай 522 — Роланд Бел беше винаги на линия, стига да не работеше по друга задача в момента. Райм се обади на един познат в университета „Карнеги Мелън“, където няколко пъти беше изнасял лекции. Разказа му за убийствата и ръководството на учебното заведение, което беше прочуто с дейността си в областта на компютърните системи за сигурност, се съгласи да му помогне. Включиха в сайта на университета информация за доктор Карлтън Соумс.

Родни Шарнек подготви фалшиво професионално резюме за Соумс и го разпрати до няколко научни сайта в Интернет, после направи личен сайт на самия Соумс. Селито резервира стая за професора в хотел „Уотър стрийт“, организира пресконференция и всички зачакаха обект 522 да се хване на въдицата.

И той явно се хвана.

Преди малко Бел излезе от „Уотър стрийт“ и като се престори, че говори по телефона, спря за няколко минути пред хотела, за да привлече вниманието на престъпника. Екипът за наблюдение бе забелязал друг мъж да излиза веднага след Бел и да тръгва след него.

— Познат ли ти е от ССД? От заподозрените в списъка ли е? — попита Селито Пуласки, който седеше до него и се взираше в монитора.

Четирима цивилни детективи със скрити видеокамери се движеха на около една пресечка зад Бел.

В тълпата обаче лицето на убиеца не се виждаше добре.

— Може да е някой от техниците. Или, странно, прилича малко на самия, Андрю Стърлинг. Или, не, по-скоро походката наподобява неговата. Не съм сигурен. Съжалявам.

Изпотен в горещия микробус, Селито избърса лицето си. Наведе се към микрофона.

— Добре, професоре, Пет-двадесет и две се приближава. Вече е на петнадесетина метра зад теб. Носи тъмен костюм и тъмна вратовръзка. Държи куфарче. По походката му личи, че е въоръжен.

Повечето полицаи със стаж на улицата умеят да преценяват по позата и походката дали даден човек е въоръжен.

— Ясно — лаконично отговори Бел, който носеше два пистолета и можеше да си служи еднакво добре и с дясната, и с лявата ръка.

— Ох, дано да успеем този път — измърмори Селито. — Добре, Роланд, действай.

— Ъхъм.

Райм и Селито се съмняваха, че обект 522 ще застреля професора на улицата. Какво щеше да постигне с това убийство? Райм предполагаше, че убиецът ще се опита да отвлече Соумс, да го разпита какво е известно на полицията и едва тогава да го убие или пък да го заплаши и да го принуди да спре разследването. Според плана Роланд Бел трябваше да се отклони от оживената улица, за да даде възможност на престъпника да действа. Тогава щяха да го заловят. Селито бе набелязал един строеж, подходящ за целта. Голяма част от тротоара беше заградена за пешеходци, освен това оттам можеше да се мине по-напряко за „Полис Плаза“ 1. Бел мина покрай табелата „Затворено“ и продължи покрай строежа, където щеше да се загуби от поглед след десетина-петнадесет метра. В другия край имаше скрит отряд, който щеше да се включи, когато обект 522 наближи.

Детективът зави надясно, прекрачи ограничителната лента и продължи по прашния тротоар. В микробуса зазвуча какофония от парни чукове и сонди.

— Виждам те, Роланд — каза Селито, след като един от техниците до него превключи на друга камера за наблюдение. — Гледаш ли, Линк?

— Не, Лон. Гледам „Танцувай със знаменитостите“. С Джейн Фонда и Майки Руни.

— Казва се „Танцувай със звездите“, Линк.

В гласа на Райм прозвуча напрежение:

— Да видим дали Пет-двадесет и две ще завие след него. Или ще се откаже?… Хайде, хайде…

Селито премести мишката и кликна два пъти. Мониторът се раздели на две и на едната половина се появи образ от друга камера. Улицата се виждаше под различен ъгъл: Бел, сниман в гръб, се отдалечаваше. Любопитно оглеждаше строежа, както би направил всеки случаен минувач. След няколко секунди зад него се появи обект 522, вървеше на разстояние и също се оглеждаше, макар че очевидно не се интересуваше от строителните дейности — проверяваше за свидетели или полицаи.

Спря за момент и отново се огледа. После започна да скъсява дистанцията.

— Добре, слушайте. Всички да внимават — извика Селито. — Тръгва към теб, Роланд. След около пет секунди ще те изгубим от поглед, затова бъди нащрек. Разбрано?

— Да — спокойно отвърна Бел.

Сякаш отговаряше на барман, който го е попитал дали иска чаша за бирата, или ще пие от бутилката.