Джефри Дивър
Обект №522 (24)

24.

Докато чакаше Сакс да се върне, Линкълн Райм разсеяно слушаше Лон Селито да обяснява как уликите от двата по-ранни случая — изнасилването и кражбата на монети — не можели да се намерят.

— Много странно.

Райм се съгласи, но престана да слуша мрачните оценки на детектива и погледът му се спря върху досието на братовчед му, монтирано на рамката за четене. Опита се да не му обръща внимание.

Документът обаче имаше магнетично привличане. Гледайки белите листове, осеяни с черни букви, той си помисли, че може би Сакс беше права и в досието може да се открие нещо полезно. После призна пред себе си, че просто го измъчва любопитство.

СТРАТЕДЖИК СИСТЕМС ДЕЙТАКОРП, ООД

ДОСИЕ

Източник — ИНЪР-СЪРКЪЛ®

Артър Робърт Райм

Инвентарен номер 3480-9021-4966-2083

Личен живот

Досие 1A Предпочитани стоки

Досие 1B. Предпочитани услуги

Досие 1C. Пътувания

Досие 1D. Медицински данни

Досие 1E. Развлечения

 

 

Финанси/Образование/Кариера

Досие 2A. Образование

Досие 2B. Работа, доходи

Досие 2C. финансово състояние, кредити и платежоспособност

Досие 2D. Предпочитани бизнес продукти и услуги

 

 

Официални/Съдебни данни

Досие 3A. Жизнени характеристики

Досие 3B. Гласоподавателна регистрация

Досие 3C. Съдебна история

Досие 3D. Криминално досие

Досие 3E. Законов надзор

Досие 3F. Имиграция и натурализация

 

 

Информацията, която се съдържа тук, е собственост на „Стратеджик Системс Дейтакорп“, ООД (ССД). Използването й е регулирано от Лицензионното споразумение между ССД и клиента, дефиниран в Общия договор за информационни услуги. © „Стратеджик Системс Дейтакорп“, ООД. Всички права запазени.

Командвайки устройството за прелистване, Райм прегледа дебелия документ, всичките тридесет страници. Някои категории съдържаха много информация, други — не толкова. Гласоподавателната регистрация беше засекретена, а досиетата за законовия надзор и кредитния рейтинг имаха препратки към други файлове, вероятно заради законовите ограничения за достъпа до такава информация.

Той се зачете в дългия списък на продуктите, които Артър и членовете на семейството му (означени със зловещата фраза „спрегнати лица“) са купували. Нямаше съмнение, че всеки, който прочете това досие, би могъл да научи достатъчно за навиците му на пазаруване, за да го уличи в убийството на Алис Сандърсън.

Райм научи за клуба, в който Артър бе членувал, но напуснал преди няколко години, вероятно след като е останал безработен. Видя какви пакетни услуги за почивка е използвал — Райм се изненада, че братовчед му е започнал да кара ски. Освен това той или някое от децата му имаше проблеми с наднормено тегло: някой бе започнал диета. Цялото семейство имаше карти за фитнес. Имаше няколко покупки на бижута около Коледа — от верига бижутерийни магазини в Ню Джърси. Малки камъни, обковани с много метал — замисли се Райм, — подарък за отбиване на номера, докато дойдат по-добри времена.

Един артикул в списъка го накара да се засмее. Също като него Артър си падаше по шотландското уиски — всъщност пиеше любимата марка на Райм, „Гленморанги“.

Колите му бяха тойота „Приус“ и джип „Чероки“.

Усмивката на криминалиста помръкна. Той си спомни една друга кола. Представи си червения корвет, който Артър получи от родителите си за седемнадесетия си рожден ден — автомобилът, с който бе отишъл в Бостън, за да се запише в Масачузетския технически институт.

Райм си спомни заминаването на двете момчета, всеки за своя колеж. Моментът беше важен за Артър — за баща му също. Хенри Райм бе толкова щастлив, че синът му е бил приет в такова реномирано учебно заведение. Но плановете на двамата братовчеди — да бъдат съквартиранти, да се съревновават за сърцата на момичетата, да сложат в малкия си джоб останалите мухльовци — не се осъществиха. Линкълн не влезе в Масачузетския институт. Приеха го в Илинойския университет в Шампейн / Урбана, който му осигури пълна стипендия (и по онова време беше доста нашумял, защото се намираше в същия град, в който бе роден ХАЛ, самовлюбеният компютър от „2001: Космическа одисея“ на Стенли Кубрик).

Теди и Ан бяха доволни, че синът им ще учи близо до дома. Чичо му също се радваше: Хенри каза на племенника си, че ще е доволен, ако момчето се върне в Чикаго и продължи да му помага в изследователската работа, може би дори от време на време при подготовката на лекциите му.

— Съжалявам, че с Артър няма да бъдете съквартиранти — каза той, — но ще се виждате всяко лято през ваканцията. Пък и с баща ти можем някой ден отскочим до Бобения град.

— Би било хубаво — съгласи се Линкълн.

Макар че тайно страдаше, че не са го приели в Масачузетс, това си имаше и добра страна — защото Линкълн никога повече не искаше да вижда проклетия си братовчед.

И всичко това заради червения корвет.

Това се случи скоро след събирането за Бъдни вечер, на което бе спечелил историческото бетонно парче, в един мразовит ден през февруари, който, слънчев или облачен, е най-мрачният месец в Чикаго. Линкълн участваше със свой проект на панаира на Северозападния университет в Еванстън. Покани Адриана, като планираше след това да й направи предложение.

Тя обаче не можеше да дойде: щяла да ходи да пазарува с майка си в универсалния магазин в Маршал Фийлд, в центъра на Чикаго, където имало голяма разпродажба. Линкълн се разочарова, но престана да мисли за това и се съсредоточи върху съревнованието. Спечели първо място в категорията за големи ученици, после той и приятелите му опаковаха проектите си и изнесоха всичко навън. С посинели пръсти, сред облачетата пара от дъха си в мразовития въздух, натовариха нещата си в багажното отделение на автобуса и се скупчиха пред вратата да се качват.

Тогава някой извика:

— Леле, гледайте! Яко возило!

Червеният корвет се приближаваше по алеята.

Братовчед му Артър седеше зад волана и в това нямаше нищо странно — родителите му живееха наблизо. Това, което изненада Линкълн, бе момичето на седалката до Артър — стори му се, че е Адриана.

Всъщност не беше сигурен дали е тя.

Беше облечена като нея: с кафяво кожено яке и пухкава шапка, на вид същата като онази, която Линкълн й беше подарил за Коледа.

— Линк, по дяволите, качвай се по-бързо? Да затворим вратата!

Линкълн не помръдна, докато колата не изчезна зад ъгъла на близката сграда.

Възможно ли беше да го е излъгала? Момичето, за което искаше да се ожени? Не можеше да повярва. Да му изневери с Артър?

Като истински учен той обмисли обективно фактите.

Факт едно. Артър и Адриана се познаваха. Братовчед му се беше запознал с нея преди няколко месеца в консултативния кабинет за кандидат-студенти в гимназията на Линкълн, където тя работеше след часовете. Много лесно можеха да си разменят телефонните номера.

Факт две. Линкълн си даде сметка, че преди известно време Артър беше спрял да го разпитва за нея. Това изглеждаше странно. Момчетата постоянно говореха за момичета, но наскоро Арт не се беше интересувал за нея.

Подозрително.

Факт три. Като си спомни разговора им, Линкълн реши, че Ади беше смутена, когато му отказа да дойде на панаира. (Освен това не й беше споменал, че се провежда в Еванстън; затова нищо чудно, че толкова спокойно обикаляше по улиците с Арт.) Той побесня от ревност. Беше готов да й подари парче от „Стаг Фийлд“, дявол да го вземе! Отломка от Свещения граал на съвременната наука! Замисли се за други случаи, в които е отменяла срещи с него при обстоятелства, които, погледнати в светлината на днешния ден, изглеждаха странни. Сети се за три или четири случая.

Въпреки това още не искаше да повярва. Отиде до близкия уличен телефон и се обади у тях.

— Съжалявам, Линкълн, излезе с приятели — каза майка й.

Приятели…

— Няма проблем, ще я потърся по-късно. А… госпожо Валеска, как беше разпродажбата във Фийлд?

— Не сме ходили. Разпродажбата е следващата седмица… Трябва да затварям, Линкълн, сложила съм нещо да се готви. Стой на топло. Навън е ужасен студ.

— Да, определено.

Никой не знаеше по-добре от него. Той стоеше пред телефонната будка и зъбите му тракаха; нямаше желание да се навежда за шестдесетте цента, които бяха паднали от треперещите му пръсти в снега, докато се опитваше да ги пусне в апарата.

— За бога, Линкълн, качвай се в автобуса!

Вечерта се обади на Адриана и успя да проведе нормален разговор, преди да попита как е прекарала деня. Тя отговори, че с майка й напазарували, но имало много хора. Врява, блъсканица. Гласът й звучеше адски гузно.

Въпреки това Линкълн не можеше да обвинява никого без доказателства.

Затова продължи да се държи, сякаш нищо не е станало. Следващия път, когато Арт дойде на гости, той го остави да слуша музика в къщата, измъкна се навън въоръжен с четка за кучешки косми (от същите, които сега криминалистите използваха при огледи) и събра улики от дясната седалка на корвета.

Прибра частиците в найлоново пликче и при следващата си среща с Адриана тайно взе проби от шапката и палтото й. Чувстваше се като нищожество, изгаряше от срам, но това не му попречи да сравни влакната на един от микроскопите в училище. Бяха същите — космите от кожената шапка и синтетичните влакна от палтото.

Момичето, на което смяташе да предложи брак, му изневеряваше.

Освен това от състоянието на влакната в колата на Артър заключи, че се е возила неведнъж или два пъти.

Накрая, седмица по-късно, ги видя заедно в колата и вече нямаше съмнение.

Линкълн се оттегли с достойнство, не вдигна скандал. Просто се оттегли. Нямаше желание да се кара. Остави връзката им да приключи. Няколкото им срещи след това преминаха сковано, с неловко мълчание. За негово удивление тя изглеждаше разстроена от дистанцирането му. По дяволите! Да не би да си мислеше, че може да ходи с двамата едновременно? Сърдеше се на него… макар че тя беше тази, която го лъжеше.

Линкълн се дистанцира и от братовчед си. Търсеше всякакви причини: изпити, състезания и — най-великото оправдание — това, че не го бяха приели в Масачузетс.

Момчетата се виждаха от време на време — по семейни поводи, на церемонията по завършването — но между тях всичко се промени, промени се коренно. Колкото до Адриана, никой от двамата повече не спомена името й.

Целият ми живот се промени. Ако не беше ти, всичко щеше да бъде различно…

Дори сега Райм почувства пулса в слепоочията си. Вече не усещаше хладината в дланите си, но предполагаше, че са се изпотили. Мрачните му мисли бяха прекъснати от влизането на Амелия Сакс.

— Нещо ново? — попита тя.

Лош знак. Ако беше научила нещо съществено от Калвин Гедес, веднага щеше да каже.

— Не — отговори той. — Още чакам Рон да потвърди алибитата. И още никой не се е хванал на клопката на Родни.

Сакс взе чашата кафе, което й предложи Том, и един от малките сандвичи с пуешка шунка от подноса му.

— Ония със салата от тон са по-хубави — отбеляза Лон Селито. — Сам я е правил.

— И този става. — Сакс седна до Райм и му даде да отхапе.

Той нямаше апетит и поклати глава.

— Как е братовчед ти? — попита тя, като погледна досието върху рамката за прелистване.

— Братовчед ми ли?

— Как се справя в затвора? Сигурно му е трудно.

— Не съм говорил с него.

— Сигурно го е срам да те потърси. Обади му се.

— Ще се обадя. Какво казва Гедес.

Сакс призна, че срещата не е донесла големи разкрития.

— През повечето време ми изнася лекция за загубата на личната неприкосновеност.

Разказа някои от най-обезпокоителните подробности: за ежедневното събиране на лична информация, нарушенията, опасността от „Едю сърв“, безсмъртността на данните, метаданните в компютърните файлове.

— Нещо полезно за нас — язвително попита той.

— Две неща. Първо, Гедес не е убеден, че Стърлинг е невинен.

— Каза, че има алиби — изтъкна Селито, като взе още един сандвич.

— Може да не го е направил лично. Да е използвал някого.

— Защо? Той е собственик на голяма компания. Какво печели?

— Колкото повече престъпления, толкова повече хората се нуждаят от ССД, за да ги закриля. Гедес твърди, че Стърлинг иска власт. Описа го като информационния Наполеон.

— Значи наема убиец да чупи прозорци, за да може той да ги поправя. — Райм кимна, леко впечатлен от идеята. — Само че планът му се обърна срещу него. Не е подозирал, че ще свържем престъпленията с базата данни на ССД. Добре. Добавете в списъка на заподозрените: „Неизвестен извършител, работещ за Стърлинг“.

— Освен това Гедес ми каза, че преди няколко години ССД погълнала една колорадска информационна фирма. Главният им ловец — човек, който събира данни — бил убит.

— Някаква връзка между Стърлинг и смъртта му?

— Гедес не знае. Но си струва да проверим. Ще се заема.

Навън се позвъни и Том отиде да отвори. След малко Рон Пуласки влезе в стаята. Лицето му беше мрачно и потно. Понякога Райм се изкушаваше да му каже да не се вживява прекалено много в работата, но след като самият той я вземаше толкова присърце, реши, че съветът ще прозвучи твърде лицемерно.

Новобранецът обясни, че е проверил повечето алибита за неделята.

— Обадих се във фирмата, събираща таксите на магистралите, и оттам потвърдиха, че Стърлинг е минал през тунел „Мидтаун“ в часовете, които каза. Опитах да се обадя на сина му, за да проверя дали баща му е телефонирал от Лонг Айлънд, но апаратът му е изключен… За директора на „Личен състав“. Единственото му алиби е жена му. Тя потвърди, че е бил с нея, но се държеше като уплашена мишка. Приказваше същите глупости като съпруга си: „ССД е най-великата фирма на земята, дрън-дрън-дрън…“

Райм, който и без това не вярваше много на свидетели, не се впечатли особено. От приятелката си Кейтрин Данс, специалистка по психология на жестовете и кинесика в Калифорнийското бюро за разследване, знаеше, че дори човек да казва светата истина, пак може да изглежда, че лъже.

Сакс отиде при списъка на заподозрените и внесе новите промени.

Андрю Стърлинг, президент, изпълнителен директор: алиби — на Лонг Айлънд, проверено. Чака се потвърждение от сина му;

Шон Касъл, началник-отдел „Маркетинг и продажби“ няма алиби;

Уейн Джилеспи, директор на Технически отдел: няма алиби;

Самюел Броктън, директор на отдел „Законов надзор“: алиби — от хотела потвърждават, че е бил във Вашингтон;

Литър Арлонсо-Кемпър, директор „Личен състав“: алиби — с жена си, потвърдено (пристрастна);

Стивън Шредер, главен техник, дневна смяна: предстои да се разпита;

Фарук Мамеда, главен техник, нощна смяна: предстои да се разпита;

Клиент на ССД(?): чака се списък от Стърлинг;

Неизвестен извършител, работещ за Андрю Стърлинг (?).

Сакс погледна часовника си.

— Рон, Мамеда вече трябва да се е появил във фирмата. Би ли отишъл да разпиташ него и Шредер? Разбери къде са били вчера по време на убийството на Уайнбърг. Секретарят на Стърлинг също трябва вече да е подготвил списъка. Ако не, стой му до главата, докато го направи. Придай си важен вид. Още по-добре — нетърпелив.

— Да отида в ССД?

— Да.

По някаква причина Пуласки не искаше да се връща.

— Добре. Само да се обадя на Джени да видя дали всичко вкъщи е наред.

Младият полицай извади мобилния си телефон и натисна копчето за бързо набиране.

От разговора, който чу, Райм се досети, че Пуласки говори със сина си, а после — с още по-голямо умиление — с дъщеричката си. Криминалистът престана да го слуша.

След малко неговият телефон иззвъня. Първите две цифри на номера бяха 44.

О, чудесно!

— Команда, вдигни телефона.

— Детектив Райм?

— Инспектор Лонгхърст.

— Знам, че работите по друго разследване, но реших да ви информирам за нашето.

— Разбира се. Казвайте. Как е преподобният Гуудлайт?

— Добре е, макар и малко уплашен. Настоява да не му пращаме нови телохранители или полицаи. Има доверие само на тези, които са стояли при него вече няколко седмици.

— Разбирам го.

— Имаме човек, който проверява всеки, който се приближи до къщата. Бивш служител на САС. Те са най-добрите в занаята… Така, претърсихме тайната квартира в Олдам от мазето до тавана. Искам да ви кажа какво открихме. Следи от мед и олово, вероятно от изпилване на куршуми. Няколко зрънца барут. И много малко количество живак. Според експерта ни по балистика Логан е правил куршуми „дум-дум“.

— Да, правилно. С живак във вътрешността на куршума. Нанасят жестоки поражения.

— Намерихме също смазка, която се използва за снайперни пушки. Следи от кислород в умивалника. Вероятно се е изрусил. Няколко тъмносиви влакна — памучни, напоени с нишесте за колосване. Според базите ни от данни са от плата, който се използва за шиене на униформи.

— Мислите ли, че уликите са подхвърлени?

— Според нашите криминалисти, не. Микроследите са били в нищожни количества.

Рус, снайпер, униформа…

— Така. Тук стана още един инцидент, който ни вдигна на крака. Опит за грабеж в една неправителствена организация близо до „Пикадили“. Става дума за Агенцията за помощ на Източна Африка, организацията на преподобния Гуудлайт. Охраната дошла навреме и извършителят избягал. Хвърлил шперца си в един канал. По щастлива случайност някакъв минувач го видял. Накратко, нашите хора взеха шперца и намериха следи от пръст. Съдържа останки от хмел — сорт, който расте главно в Уоруикшир. Използва се в производството на битър.

— Битър? Това някаква напитка ли е?

— Да, вид бира. В Лондон имаме архив с данни за различни алкохолни напитки и техните съставки.

„Също като моя“ — помисли си Райм.

— Наистина ли?

— Лично съм го събирала — похвали се Лонгхърст.

— Чудесно. И какво?

— Единствената пивоварна, която използва този сорт хмел, е около Бирмингам. Получихме видеозапис на крадеца в неправителствената организация и покрай хмела ми хрумна да проверя видеозаписите от Бирмингам. Наистина, няколко часа по-късно същият субект е пристигнал на гара „Ню стрийт“. Носил голяма раница. За съжаление го изгубихме в тълпата.

Райм се замисли. Големият въпрос беше дали частиците от хмел са фалшива улика, оставена, с цел да ги заблуди. Можеше да предположи само ако беше участвал в огледа на местопрестъплението или вещественото доказателство бе при него. Сега обаче трябваше да се осланя само на предчувствието си.

Подхвърлено или не?

Райм взе решение:

— Инспекторе, това не ми вдъхва доверие. Мисля, че Логан се опитва да ни заблуди. Правил го е и преди. Иска да хвърлите всички усилия в Бирмингам, докато той подготвя истинския удар в Лондон.

— Радвам се, че го казвате, детективе. Аз също бях по-склонна на това предположение.

— Трябва да продължим по плана. Къде е екипът?

— Дани Крюгер е в Лондон с хората си. Човекът от ФБР също. Френският агент и представителят на Интерпол проверяват следи в Оксфорд и Съри. Засега обаче не са открили нещо съществено.

— На ваше място бих ги изпратил в Бирмингам. Незабавно. Без много шум, но да бият на очи.

Инспекторката се засмя:

— Да покажем на Логан, че сме се хванали на въдицата.

— Именно. Искам да си помисли, че се надяваме да го заловим там. Изпратете и няколко души от специалните части. Вдигнете малко шум, направете да изглежда, сякаш сваляте гарда в Лондон.

— А в същото време ще засилим наблюдението там.

— Точно така. Кажете на хората си, че ще използва снайпер. Изрусил се е и ще носи сива униформа.

— Отлично, детективе. Веднага ще се заема.

— Дръжте ме в течение.

— Дочуване.

Райм подаде команда за прекъсване на разговора и точно в този момент от другата страна на стаята се чу глас:

— Хей… вашите приятели в ССД си разбират от работата. Не мога да проникна до първа база.

Родни Шарнек. Райм съвсем го беше забравил.

Рошавият младеж стана от компютъра и отиде при другите.

— „Инър-съркъл“ се охранява по-строго от форт Нокс. Същото важи и за системата им за управление на данни — „Уочтауър“. Дълбоко се съмнявам, че някой може да проникне без цяла армия от суперкомпютри, които не се намират във всеки магазин.

— Но… — подкани го Райм, който видя тревогата му.

— Ами, ССД има система за сигурност, каквато досега не бях виждал. Доста солидна. Дори бих казал, страшна. Влязох с анонимно Ай Пи и заличавах следите си в движение. Но какво става? Техният бот проникна в моята система и се опита да ме разконспирира от онова, което намери в свободното пространство.

— Ох, Родни, какво точно означава това?

Младежът обясни, че в свободното пространство на твърдия диск могат да се намерят фрагменти от данни, дори изтрита информация, и има програми, които ги сглобяват в годна за разчитане форма. Защитната система на ССД разбрала, че Шарнек заличава следите си, затова проникнала в неговия компютър и започнала да чете информацията в свободното пространство на диска, за да го разкрие.

— Опасна работа. Съвсем случайно я усетих. Иначе…

Той сви рамене и отпи глътка кафе за утешение.

На Райм му хрумна нещо. Колкото повече обмисляше идеята, толкова повече му харесваше. Погледна слабия младеж.

— Слушай, Родни, какво ще кажеш да си поиграеш на истинско ченге за разнообразие?

Безгрижното изражение на компютърния специалист се промени коренно.

— Вижте, не мисля, че ставам за тая работа.

— Докато не чуеш куршума да свисти до ухото ти, все едно не си живял — отбеляза Селито, като довършваше поредния сандвич.

— Момент, момент… Единственият път, когато съм стрелял, беше в една компютърна игра и…

— О, няма да има никакъв риск — успокои го Райм и развеселено погледна Рон Пуласки, който тъкмо затваряше телефона.

— Какво? — намръщи се новобранецът.