Джефри Дивър
Дванайсетата карта (8)

8.

Едрият мъжага вървеше през Харлем и си мислеше за телефонния разговор, който проведе преди около час. Зарадва се, но стана по-нервен и предпазлив. Все пак се надяваше, че нещата най-сетне ще се подредят.

Е, заслужаваше да успее поне в едно начинание, нещо, което да му вдъхне кураж.

Напоследък късметът не беше на страната на Джакс. Разбира се, той се радваше, че се е измъкнал от пандиза, но през изминалите два месеца на свобода само мизерстваше; самотен, без пукната пара. Днес обаче беше друго. Новината за Джинива Сетъл можеше завинаги да промени живота му.

Той вървеше по Пето авеню към парка „Сейнт Амброуз“ и от ъгъла на устата му стърчеше цигара. Наслаждаваше се на хладния есенен въздух, наслаждаваше се на слънцето. Наслаждаваше се на факта, че хората го заобикалят отдалеч. Дължеше се отчасти на мрачното му лице. Също на затворническите му татуировки. И на накуцването. (Макар че не накуцваше като стар побойник, нито като уличен бандит; просто старата рана от куршум го измъчваше. За това обаче никой не подозираше.)

Джакс носеше обичайното си облекло: дънки, оръфано войнишко яке и износени кожени обувки. В джоба си имаше дебела пачка банкноти, нож с рогова дръжка, цигари и един-единствен ключ от апартаментчето си на 139-та улица. В двустайното му жилище имаше само легло, маса, два стола, стар компютър и две евтини тенджери. Не беше много по-добре от килията в щатския затвор.

Той спря и се огледа.

Ето го — хилав тип със сивкаво-кафеникава кожа и неопределима възраст (можеше да е на трийсет и пет или на шейсет). Стоеше облегнат на паянтовата телена мрежа на парка в сърцето на Харлем. В тревата зад него проблясваше стъклена бутилка.

— Как е, човече? — попита Джакс, запали нова цигара и спря.

Хилавият тип премигна озадачено. Погледна цигарите, които Джакс му предложи. Колебливо взе една и я прибра в джоба си.

— Ти ли си Ралф? — попита бившият затворник.

— А ти кой си?

— Приятел на Делил Маршал. Лежах с него в пандиза.

— Лил ли?

Хилавият тип се поотпусна. Спокойно изгледа непознатия, който можеше да го прекърши на две.

— Лил на свобода ли е?

Джакс се изсмя:

— Лил е вкарал четири куршума в кратуната на някакъв нещастник. По-вероятно негър да стане президент, отколкото да го освободят.

— Понякога пускат предсрочно, човече — оправда се Ралф, опитвайки се да прикрие факта, че е изпитвал Джакс. — Какво вика Лил?

— Каза да те издиря. Обади му се. Той ще потвърди.

— Щял да потвърди. Я ми опиши татуировката му.

Хилавият Ралф със смешната козя брадичка се поокопити. Пак го изпитваше.

— Коя? — контрира Джакс. — Розата или ножа? Знам също, че имал и около оная си работа, ама нея не съм я виждал отблизо.

Ралф кимна:

— Как се казваш?

— Джаксън. Алонсо Джаксън, но ми викат Джакс.

Някога името му бе известно в квартала. Запита се дали Ралф е чувал за него. Явно не — хърбавият негодник не реагира. Джакс се ядоса.

— Обади се на Делил да провериш. Само не споменавай името ми по телефона, ако ме разбираш. Кажи, че Кралят на графитите е дошъл да му помогнеш.

— Кралят на графитите — повтори Ралф.

Явно се чудеше откъде идва този прякор. Дали Джакс пръскаше кръвта като цветен спрей?

— Добре. Може да проверя. Зависи. Значи теб са те пуснали.

— Да.

— За какво лежа?

— Грабеж и незаконно оръжие. — Джакс понижи глас. — Искаха да ме тикнат по двайсет и пети, но ми се размина.

Намекваше за член 125.25 от наказателния кодекс — опит за убийство.

— И сега си свободен, а? Супер.

На Джакс му се стори странно: когато го поздрави и го почерпи цигара, хилавият нещастник щеше да напълни гащите. Сега, след като научи, че е лежал за въоръжен грабеж и опит за убийство и пръска кръвта като спрей, Ралф видимо се успокои.

Добрият стар Харлем.

Преди да го освободят от затвора, Джакс помоли Делил Маршал за помощ и той го насочи към Ралф. Лил обясни защо дребният негодник е толкова полезен: „Тоя се бута навсякъде, сякаш улиците са негови. Знае всичко. А ако не знае, може да научи“.

Кървавият Крал на графитите дръпна силно от цигарата си и заговори по същество:

— Имам нужда от помощ, човече.

— Тъй ли? Какво по-точно?

„Какво по-точно искаш“ и „какво по-точно ще изкарам“ — въпросът имаше две страни.

Справедливо.

Джакс се огледа. Освен тях наоколо имаше няколко гълъба и две дребнички, хубави доминиканки, които минаваха наблизо. Въпреки студа носеха прилепнали бодита и тесни шорти, подчертаващи пищните им форми.

— Хей, мацета — извика Джакс.

Момичетата пресякоха улицата и се отдалечиха на изток в своя територия. Пето авеню от край време беше граница между черния Харлем и Испанския квартал — Ел Барио. Преминеш ли на изток от Пето, това вече е „Другата страна“. Пак ще си пич, пак ще си готин, но ще си в друг Харлем.

Джакс изпрати момичетата с жаден поглед.

— Мамка му.

Твърде дълго бе стоял в затвора.

— Думай — подкани го Ралф и скръсти ръце като египетски принц.

Джакс изчака около минута, после се наведе и прошепна на ухото на фараона:

— Трябва ми патлак.

— Още си свеж, пич — отговори Ралф след известно замисляне. — Ако те пипнат с патлак, веднага пак ще те опандизят. Отиваш директно в „Райкърс“. Струва ли си да рискуваш толкова?

— Можеш ли да ми намериш, или не? — търпеливо попита Джакс.

Дребосъкът се намести и го погледна.

— Много гот си лафим с теб, пич, ама хабер си нямам откъде да ти взема. Патлак имам предвид.

— Е, тогава тия зелените ще отидат за друг.

Джакс извади една пачка, взе няколко двайсетачки и ги подаде на Ралф. Внимателно, разбира се. Един чернокож да подава на друг банкноти в Харлем — това веднага би привлякло полицията, дори двамата току-що да са излезли от Баптистката църква.

Ралф вдигна вежди и бързо прибра парите.

— Имаш доста хартийки.

— Така си е. И част от тях могат да са твои още сега. Пък после може да получиш и още. Вадиш късмет. Е, имаш ли интерес?

Джакс прибра пачката.

— Какъв патлак? — изръмжа Ралф.

— Малък. Да се крие лесно, сещаш ли се?

— Ще ти струва пет.

— Два.

— Студен ли?

Като че ли Джакс ще иска оръжие с регистрационен номер.

— Ти как мислиш?

— Значи два не стигат — отвърна дребният египтянин.

Беше станал по-смел; никой не убива човек, от когото иска услуга.

— Три — предложи Джакс.

— Три и половина.

Джакс се замисли. После удари юмрука на Ралф със своя. Пак се огледа.

— Искам и нещо друго. Имаш ли връзки в училищата?

— Може би. Какви училища? Не знам нищо за Бронкс, Бруклин или Куинс. Само тук, в махалата.

Джакс се намръщи. „Махала“ ли? Той бе израснал в Харлем и не беше живял на друго място, освен в казарми и затвори. Можеше да го наречеш „квартал“, но не и „махала“. Махали имаше в Ел Ей, Нюарк и някои райони на Бруклин. Харлем беше друг свят. Джакс се ядоса, че Ралф използва тази дума, въпреки че едва ли се отнасяше с някакво неуважение към квартала. Навярно просто гледаше неподходящи филми.

— Само тук — рече Джакс.

— Ще поразпитам.

Ралф звучеше малко разтревожено — нищо чудно, при положение че разговаряше с главорез, който иска пистолет и в същото време разпитва за местните гимназии. Джакс му пъхна още четирийсет долара. Това значително облекчи съвестта на дребосъка.

— Добре, кажи какво да търся.

Джакс извади разпечатка от електронната версия на нюйоркския „Дейли нюз“. Подаде на Ралф лист, озаглавен „Сензационни новини“.

Джакс почука с пръст по листа.

— Търся това маце.

Ралф прочете статията „Застреляха музеен работник в центъра“ и отбеляза:

— Тук не пише нищо за нея; къде живее, къде учи, нищо. Не споменават дори скапаното й име.

— Казва се Джинива Сетъл. Колкото до останалото… — Джакс кимна към джоба на дребосъка. — Нали затова ти плащам.

— Защо ти трябва? — попита Ралф, без да отмества поглед от статията.

Джакс замълча, сетне се наведе към мръсното ухо на дребосъка и прошепна:

— Понякога многото въпроси не са полезни за здравето.

Ралф понечи да попита нещо, но бързо се досети. Кралят на кървавите графити вероятно има предвид него. Затова каза само:

— Добре, дай ми час-два.

Остави на Джакс телефонния си номер. Малкият фараон се отдели от телената мрежа, взе бутилката с малцово уиски от тревата и се отдалечи.

* * *

Роланд Бел караше бавно през Харлем. Повечето сгради бяха порутени, някои — изоставени. По улиците бяха натрупани развалени електроуреди и купища боклук, а средната възраст на колите беше седем-осем години. Надраскани с графити плакати рекламираха постановки в „Аполо“ и други реномирани театри, а по стените и талашитените прегради бяха налепени съобщения за изяви на по-малко известни певци, диджеи и улични актьори. По улиците на групички се шляеха младежи и гледаха колата предпазливо и презрително, а понякога и с открита омраза.

На запад обстановката коренно се промени. Необитаемите сгради се разрушаваха или ремонтираха, а на оградите на строителните обекти висяха плакати, показващи как ще изглеждат новите постройки. Кварталът на Джинива се намираше недалеч от парк „Морнингсайд“ и Колумбийския университет, беше зелен и чист. Хубавите стари постройки бяха в изряден вид. Зад железните огради бяха паркирани скромни, но лъскави коли.

Джинива посочи четириетажна каменна сграда с релефи и лъскави железни решетки на прозорците.

— Тук живея.

Бел спря на платното две къщи по-нататък.

— Ъ… детективе — измънка Пуласки, — тя май имаше предвид онази къща.

— Знам. Не е нужно да показваме на всички къде живеят хората, които охраняваме.

Новобранецът кимна, сякаш искаше да си набие в главата това правило.

„Толкова е млад — помисли си Бел, — толкова много има да учи.“

— Ще вляза с нея. Ти наблюдавай.

— Слушам, сър. За какво по-точно?

Детективът нямаше време да въвежда младока в тънкостите на занаята; самото му присъствие бе достатъчно усложнение.

— Да не дойдат лошите — отвърна Бел.

Патрулната кола, която ги придружаваше, спря зад цивилния форд „Краун Виктория“ на детектива. Полицаят, който я караше, щеше веднага да тръгне към Райм, за да му занесе писмата. След малко дойде друга кола, шевролет без отличителни знаци. Вътре имаше двама служители от отряда за закрила на свидетели; те щяха да останат на пост пред къщата. След като научи, че за отвличане на вниманието престъпникът е готов да стреля по случайни минувачи, Бел повика подкрепления. Натовари със задачата Луис Мартинес, спокоен, едър детектив, и Барби Линч, интелигентна, млада полицайка, която имаше талант да надушва опасностите.

Стройният южняк слезе от колата, огледа се и закопча спортното си яке, за да скрие двата си пистолета. Бел се справяше добре като полицай както в родното си градче, така и в големия град, но истинската му стихия бе охраната на свидетели. Имаше талант за това, както надушваше дивеча в родната си Северна Каролина. Забелязваше не само очевидните признаци — проблясък на оптически мерник, изщракване на пълнител или минувач, който наблюдава свидетеля в отражението на някоя витрина — а и някак си усещаше злите помисли. Умееше да прецени кога на пръв поглед неумело паркирана кола осигурява на убиеца възможност да се измъкне бързо, без да прави излишни маневри. Щом погледнеше улицата и разположението на къщите, веднага се запитваше: „Къде би могъл да се скрие нападателят?“.

Сега Бел прецени, че няма опасност, и тръгна с Джинива Сетъл към дома й. Даде знак на Мартинес и Линч да се приближат. Представи ги на момичето, след което двамата полицаи се отдалечиха да огледат района. Джинива отключи външната врата и тримата с униформения полицай се качиха на втория етаж.

— Чичо Бил — извика тя, щом потропа на вратата. — Аз съм.

Отвори им едър мъж около петдесетте с няколко бенки на бузата. Усмихна се и кимна на Бел:

— Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Уилям.

Детективът се представи и се ръкуваха.

— Миличка, добре ли си? Ужасна случка.

— Добре съм. Полицията ще се навърта известно време наоколо. Опасяват се, че онзи човек може пак да ме нападне.

Чичото се намръщи загрижено:

— По дяволите. — Махна към телевизора. — В новините само за теб говорят.

— Споменаха ли името й? — тревожно попита Бел.

— Не. Защото е непълнолетна. И не са показали снимки.

— Това е добре… — Свободата на словото беше нещо много хубаво, но понякога на Роланд Бел му се искаше да наложи известна цензура по отношение самоличността на свидетелите. — Така, изчакайте в антрето. Искам да проверя вътре.

— Добре.

Бел влезе и огледа апартамента. Входната врата се заключваше с две резета и стоманена ключалка. Предните прозорци гледаха към отсрещните къщи. Имаше странично прозорче към тясна уличка и съседната сграда. На отсрещната стена нямаше прозорци, удобни за стрелба. При все това Бел затвори прозорците и спусна щорите.

Апартаментът беше голям — в коридора имаше две врати, предна към хола и задна към килера. Бел се увери, че ключалките работят и се върна в антрето.

— Готово.

Джинива и чичо й се обърнаха.

— Изглежда добре — обяви Бел. — Само дръжте вратите и прозорците заключени, а щорите — спуснати.

— Добре — отвърна чичото. — Ще се постараем.

— Отивам за писмата — каза Джинива и влезе в една от спалните.

След като прецени апартамента от гледна точка на безопасността, Бел го погледна като място за живеене.

Стори му се стерилно. Безупречни бели мебели, кожена тапицерия и ленени покривки, навсякъде — пластмасови предпазители. Купища книги, африкански и карибски статуетки и картини, витрина със скъп порцелан и кристали. Африкански маски. Много малко вещи със сантиментална стойност. Почти никакви семейни снимки.

Жилището на Бел бе пълно със снимки на всякакви роднини — особено на двете му момчета, а също на всичките им братовчеди от Северна Каролина. Имаше и няколко фотографии на покойната му жена, но от уважение към сегашната му любима — Луси Кър, отскоро шериф в Щата на катранените хълмове — нямаше снимки на Бел с предишната му съпруга, само на майката със синовете й. (Луси, чиито снимки също изобилстваха по стените, заяви, че го уважава, задето е запазил фотографиите на покойната госпожа Бел с децата й.)

Бел попита чичото на Джинива дали е виждал наскоро непознати в сградата.

— Не, господине. Никого.

— Кога ще се върнат родителите й?

— Не мога да кажа. Джинива е говорила с тях.

Момичето се върна след пет минути. Подаде на Бел плик с два пожълтели листа и заръча:

— Внимавайте. Нямам копия.

— О, не познаваш господин Райм. Той пази уликите като зеницата на окото си.

— Отивам на училище — обяви Джинива пред чичо си; обърна се към Бел: — Да тръгваме.

— Слушай, момиче, искам да се държиш учтиво, както съм те учил — измърмори чичото. — Ще казваш „сър“ или „господине“, когато говориш с възрастни.

Тя го погледна дръзко:

— Не помниш ли какво казва татко? Че всеки трябва да си заслужи правото да го наричат „сър“. И аз така смятам.

Чичото се засмя:

— Такава си е моята племенничка. Опако дете. Затова толкова я обичаме. Прегърни чичо си, момиче.

Смутено и сковано, също като синовете на Бел пред други хора, Джинива прегърна чичо си.

На стълбището Бел връчи писмата на униформения полицай и нареди:

— Незабавно ги занеси на Линкълн Райм.

— Слушам.

След това детективът извика Мартинес и Линч. Те докладваха, че навън е чисто. Бел и момичето се качиха в колата при Пуласки.

Когато запали двигателя, Бел се обърна към Джинива:

— Я кажи, носиш ли някоя книга, която няма да ти трябва днес?

— Книга ли?

— Учебник.

Тя извади един.

— Социология. Голяма скука.

— Няма да го чета. Мисля да се представя за учител.

Тя кимна:

— Да играете учител. Яко.

— И аз така си помислих. Сега би ли си сложила колана? Благодаря. Ти също, младежо.