Джефри Дивър
Дванайсетата карта (41)

41.

— Страхотна гледка — отбеляза Том.

Линкълн Райм погледна през прозореца към река Хъдсън, скалите под Палисадата на отсрещния бряг и далечните възвишения на Ню Джърси. Бързо се извърна, отегчената му физиономия ясно показваше отношението му към живописните панорами и хората, които им се възхищават.

Бяха в Санфордската фондация, в кабинета на покойния Уилям Ашбъри на горния етаж на къщата на Хайрам Санфорд на западна Осемдесета улица. На Уолстрийт още не бяха осмислили новината за смъртта на банкера и ролята му в серията от престъпления през последните няколко дни. Не че имаше голямо значение за финансовата машина; в сравнение с машинациите на „Енрон“ и „Глобал кросинг“ смъртта на един корумпиран директор в печеливша компания не можеше да се нарече сензация.

Амелия Сакс бе претърсила кабинета за улики, свързващи Ашбъри с Бойд, беше снела отпечатъци.

Намираха се в разчистения край на залата с матови прозорци и скъпа ламперия.

До Райм и Том седяха Джинива Сетъл и адвокатът Уесли Гоудс. Криминалистът с усмивка си спомни, че бе заподозрял Гоудс в съучастничество с убиеца — заради неочакваната му поява в лабораторията и интереса му към Четиринайсетата поправка. Адвокатът имаше добър мотив да защити това основно оръжие на борците за граждански права.

Райм обаче не беше споделил с никого подозренията си, затова не се налагаше да се извинява. След неочакваното развитие на събитията, криминалистът предложи да поканят адвоката и Джинива на драго сърце се съгласи.

От другата страна на мраморната масичка седяха Грегъри Хенсън, председател на директорския съвет на Санфордската банка, помощничката му Стела Търнър и главният им адвокат Антъни Коул. Тримата изглеждаха нервни, разбираемо предвид темата на разговорите — да обсъдят „проблема Ашбъри“, както се беше изразил Райм.

Предишния ден по телефона Хенсън веднага прие да се срещнат, но побърза да отбележи, че е потресен от смъртта на колегата си при кратката престрелка в Колумбийския университет. Не знаел нищо за това — както и за банкови обири и терористични атаки — само онова, което пишели вестниците. Какво биха могли да искат от него Райм и полицията?

Райм отвърна със стандартната полицейска фраза: „Само да ви зададем няколко въпроса“.

Сега, след като си размениха любезности, Хенсън попита:

— Бихте ли обяснили за какво става дума?

Райм не смяташе да си губи времето с общи приказки. Обясни, че Уилям Ашбъри е наел Томсън Бойд да убие Джинива.

Тримата банкери потресено се втренчиха в слабичкото чернокожо момиче. То спокойно срещна погледите им.

Криминалистът обясни, че за да прикрие истинския си мотив, Ашбъри се е постарал да насочи полицията по различни фалшиви следи. Първоначално убийството трябвало да се представи като опит за изнасилване. Този лъжлив мотив обаче веднага бил отхвърлен, затова убийците се опитали да заблудят детективите, че престъплението е свързано с планиране на терористична атака, на което Джинива е станала неволен свидетел.

— Имаше обаче някои несъответствия — обясни Райм. — Смъртта на терориста би трябвало да сложи край на опитите за убийство. Съучастничката на Бойд обаче пак се опита. Нещо не беше наред. Издирихме престъпника, изработил бомбата от апартамента на Бойд, подпалвача от Ню Джърси. ФБР го арестува. Откриха у него банкноти, свързващи го с тайната квартира на убиеца. Това го прави съучастник в убийството и го принуди да търси споразумение. Той ни каза за Ашбъри…

— Терористичната връзка — намеси се адвокатът на банката и мрачно се изсмя. — Бил и терористи, не мога да повярвам…

— Сега ще стигнем дотам — успокои го Райм.

Обясни, че показанията на бомбаджията не са били достатъчен повод за арестуването на Ашбъри. Затова Райм и Селито решили да му заложат клопка. Оставили в училището на Джинива свой човек, който се представял за заместник-директор. Бил инструктиран да казва на всеки, който се интересува от Джинива, че тя е при професора в Колумбийския университет. Самият преподавател с готовност им позволил да използват не само името, а и кабинета му. Фред Делрей и Джонет Монро, работеща под прикритие като ученичка в гимназията, изиграли ролите на преподавателя и момичето. Полицията набързо подготвила фалшиви снимки на Делрей с президента и кмета Джулиани, за да заблудят Ашбъри, че той е професорът.

Райм описа с подробности опита за убийство в кабинета на Матърс.

— Накрая заловихме главният престъпник. — Криминалистът поклати глава. — Трябваше да се досетя, че има връзка с някоя банка. Така е имал възможност да тегли незабелязано големи суми. Но… — кимна към адвоката — какво, по дяволите, го е подтикнало към това престъпление? Както сам казахте, при вас не се обучават много терористи.

Никой не се засмя.

„Банкери, адвокати… — разочарова се Райм. — Нямат чувство за хумор.“

— И така, отново прегледах уликите и забелязах нещо необяснимо. Не бяхме открили радиопредавател за взривяване на бомбата. Би трябвало да е в микробуса, но нямаше такъв. Защо? Логичното обяснение бе, че самовзривяването на арабина е било инсценирано от Бойд и съучастничката му, за да отвлекат вниманието ни от истинския мотив за убийството на Джинива.

— Добре — намеси се Хенсън. — Стигнахме до истинския мотив. Какъв е той?

— Доста време ми беше нужно, за да се досетя. Отначало си помислих, че Джинива е станала свидетел на незаконно изгонване на наематели, докато е чистила стари сгради от надписи. Оказа се обаче, че не е работила на обекти, собственост на Санфордската банка. Какъв е изводът? Мотивът е там, откъдето бяхме започнали.

Райм обясни за стария брой на „Илюстрован седмичник за цветнокожи“, който Бойд бе откраднал.

— Ашбъри вероятно се е натъкнал на списанието при пренасянето на архивите ви миналия месец. Попада на нещо много обезпокоително, което би могло да застраши бъдещето му. Налага се да унищожи всички екземпляри от този брой. В рамките на няколко седмици успява да открие повечето, във Филаделфия и Ню Хавън например. Открива обаче, че в района е останал още един екземпляр. Библиотекарят в Музея за афроамериканска история му съобщава, че някакво момиче също се интересува от списанието. Ашбъри решава да унищожи статията и да убие Джинива и библиотекаря, за да няма свидетели.

— Все още не мога да разбера защо? — раздразнено натърти адвокатът.

Райм обясни последната част от загадката. Разказа за фермата, която Чарлз Сингълтън получил от бившия си господар и за скалъпените обвинения в кражба от фонда за обучение на бивши роби; за тайната.

— Тя е причината за скалъпения процес срещу Чарлз. И за опита за убийство на Джинива.

— Каква е тази тайна? — поинтересува се Стела.

— Да, тайната. Накрая я разкрих. Спомних си нещо, което ми каза бащата на Джинива: че Чарлз преподавал в училище за чернокожи близо до дома си и продавал сайдер на работници от близките корабни работилници. — Райм поклати глава. — Тогава си направих прибързаното заключение, че фермата е била някъде в щата Ню Йорк… В това има известна истина, само че тя не е била във вътрешността на щата, както предполагах отначало.

— Така ли? А къде? — попита Хенсън.

— Лесно можете да се досетите, ако имате предвид, че до края на деветнайсети век в града е имало действащи земеделски стопанства.

— Искате да кажете, че фермата е била в Манхатън? — изненада се Стела.

— Не просто в Манхатън — заяви Райм и направи малка пауза за драматизъм. — Била е тук, под тази сграда.