Джефри Дивър
Спящата кукла (41)

40.

Младият агент обясни, че се е обадил в луксозния мотел „Сий Вю“ в Пасифик Гроув — само на няколко километра от дома на Данс — и оттам му казали, че в събота при тях се настанила млада жена. Била около двайсет и пет годишна, привлекателна и руса, стройна. Във вторник вечерта служителят на рецепцията я видял да влиза в стаята си с някакъв латиноамериканец.

— Основното обаче е колата — добави Каранео. — Във формуляра за регистрация е вписала мазда. С фалшив номер, току-що проверих. Управителят обаче е сигурен, че преди един-два дни е видял тюркоазнозелен форд „Тъндърбърд“. Вече го няма.

— В мотела си са сега?

— Така смята. Завесите са дръпнати, но видял движение и светлина вътре.

— Как се казва жената?

— Кери Мадисън, но няма информация за кредитната й карта. Платила в брой и показала лична карта, но била в найлоново калъфче и много издраскана. Може да е фалшива.

Данс се облегна на ръба на масата и погледна картата.

— Има ли други гости в мотела?

— Всичко е заето.

Тя се намръщи. Прекалено много цивилни.

— Да направим план за задържане — предложи Келъг. Обърна се към Майкъл: — Имате ли дежурен спецотряд?

О’Нийл гледаше загриженото лице на Данс и агентът от ФБР се принуди да повтори въпроса.

— Можем да изпратим отряд след двайсет минути — неуверено отговори детективът.

Катрин също се двоумеше:

— Не знам.

— Какъв е проблемът? — попита Келъг.

— Той е въоръжен и няма да се поколебае да нападне цивилни. Познавам мотела. Стаите гледат към паркинга и вътрешния двор. Няма възможност за прикритие. Ще ни види, когато се приближаваме. Ако се опитаме да изведем хората от съседните стаи, ще ни забележи. Ако не го направим, ще пострадат невинни. Онези стени няма да спрат двайсет и втори калибър.

— Какво друго предлагаш? — попита Келъг.

— Да ги следим. Да изпратим отряд при сградата, който да наблюдава през цялото време. Когато излезе, ще го хванем на улицата.

О’Нийл кимна:

— Аз съм за.

— За какво — попита Чарлс Овърби, който тъкмо влизаше.

Данс му обясни положението.

— Намерихме ли го? Чудесно! — Обърна се към Келъг: — Имате ли тактически отряд?

— Няма как да дойдат навреме. Ще трябва да използваме местния екип за бързо реагиране.

— Майкъл, обади ли им се вече?

— Още не. С Катрин мислим, че трябва да изчакаме.

— Какво?

Тя обясни какъв е рискът. Началникът й разбра, но поклати глава:

— Трябва да действаме.

Келъг също настоя:

— И аз мисля, че не можем да рискуваме да чакаме. Вече на два пъти ни се изплъзва.

— Ако усети, че сме там — а за това е достатъчно да погледне през прозореца — ще се барикадира. Ако има врата за съседната стая…

— Има — намеси се Каранео. — Попитах.

Данс му кимна и продължи:

— Може да вземе заложници. Аз предлагам да разположим екип на покрива на отсрещната сграда и да изпратим наши хора, преоблечени като служители от мотела. Да изчакаме и да наблюдаваме. Когато излезе, ще го проследим. Щом напусне от оживените улици, ще го притиснем и ще го поставим на кръстосан огън. Няма да има друг изход, освен да се предаде.

„Или ще умре в престрелката — помисли си. — И в двата случая е добре…“

— Прекалено е хитър — възрази Келъг. — Ако го изненадаме в мотела и действаме бързо, ще се откаже да бяга.

„Първото ни скарване“ — мрачно си помисли Данс.

— И да се върне в затвора? Едва ли. Ще се бие със зъби и нокти. Всичко, което жените ми казаха за него, ме кара да мисля, че така ще направи. Той не понася друг да го контролира или да го ограничава.

— Аз също познавам мотела — намеси се О’Нийл. — Лесно може да се барикадира. Пък и не мисля, че Пел е от хората, с които може да се преговаря.

Катрин беше в трудна ситуация. Имаше силно предчувствие, че ако прибързат, ще сгрешат. Но с Даниел Пел не смееше да се осланя на предчувствия.

— Ето какво мисля — заяви Овърби. — Ако се барикадира, не можем ли да използваме жените от Семейството? Ще се съгласят ли да говорят с него?

Данс държеше на своето:

— Защо си мислиш, че Пел ще ги послуша? Преди осем години не са имали никакво влияние върху него. Как ще му повлияят сега?

— Все пак те са най-близките хора, които е имал. — Овърби пристъпи към телефона. — Сега ще им се обадя.

Само това липсваше, да ги уплаши.

— Не, аз ще го направя.

Тя се обади, свърза се със Саманта и обясни какво е положението. Жената помоли да не я замесват; имаше твърде голяма опасност името й да се появи в пресата. Ребека и Линда обаче отговориха, че ще направят всичко, което зависи от тях, ако се стигне до барикадиране.

Данс затвори и предаде думите им на колегите си.

— Ами, ето ти резервен план — доволно отбеляза Овърби. — Чудесно.

Тя не беше убедена, че Пел ще се трогне от нечии молби, дори от жените в бившето му „семейство“.

— Още смятам, че трябва да изчакаме. Рано или късно ще излезе.

— Съгласен съм — решително я подкрепи О’Нийл.

Келъг погледна разсеяно картата на стената. После се обърна към Данс:

— Ако си толкова против, добре. Ти решаваш. Не забравяй обаче онова, което ви казах за сектантските водачи. Когато излезе на улицата, ще е нащрек, ще очаква проблеми. Сигурно има резервен план. В стаята няма да е толкова добре подготвен. Ще се чувства сигурен в замъка си. Това е характерно за всички сектантски водачи.

— В Уако не беше така — изтъкна О’Нийл.

— В Уако имаше други усложнения. Кореш и хората му знаеха, че полицията е там. Пел не подозира, че сме го открили.

Вярно беше, помисли си Данс.

— Уинстън е специалист, Катрин — намеси се Овърби. — Затова е тук. Убеден съм, че трябва да действаме.

Може би шефът й наистина мислеше така, макар че едва ли можеше да се противопостави на специалиста, когото сам бе повикал.

Разделяне на вината…

Тя погледна картата на Монтерей.

— Катрин? — настоятелно попита Овърби.

Данс се двоумеше, но накрая склони:

— Добре. Отиваме.

О’Нийл настръхна:

— Можем да изчакаме.

Тя пак се замисли, погледна Келъг, който също гледаше картата.

— Не, мисля, че трябва да действаме.

— Добре — каза Овърби. — Активният подход е най-добър.

„Активен подход — мрачно си помисли Данс. — Хубава дума за пред журналисти.“ Надяваше се на следващата пресконференция да съобщят за успешното арестуване на Пел, а не за още невинни жертви.

— Майкъл? — обърна се шефът й към детектива. — Ще се обадиш ли на хората си?

След кратко колебание О’Нийл телефонира в шерифството и поиска да говори с командира на специалния отряд.

* * *

Легнал на кревата под меката утринна светлина, Даниел Пел размишляваше, че сега трябва да са особено внимателни. Полицията вече знаеше, че се е дегизирал като латиноамериканец. Можеше малко да се избели и пак да боядиса косата си, но това сигурно също го очакваха.

Въпреки това още не можеше да тръгне. Имаше още една мисия на Полуострова, основната причина да остане.

Той стана, направи кафе и се върна при леглото с две чаши. Джени го гледаше. Изражението й беше променено. Изглеждаше по-зряла, отколкото при първата им среща.

— Какво има, красавице?

— Може ли да те попитам нещо.

— Разбира се.

— Няма да дойдеш с мен в Анахайм, нали?

Думите й го поразиха. Той се подвоуми, не знаеше какво да отговори.

— Откъде ти хрумна?

— Просто имам предчувствие.

Пел остави кафетата на масата. Понечи да излъже — това лесно му се удаваше. И щеше да мине. Но вместо това каза:

— Имам други планове за нас, красавице. Още не съм ти казал.

— Знам.

— Така ли? — изненада се той.

— Знаех го през цялото време. Не точно да го знам. По-скоро предчувствах.

— След като се погрижим за някои неща тук, ще отидем другаде.

— Къде?

— На едно тайно място. Наблизо няма нищо. Никакви хора. Прекрасно е. Там никой няма да ни досажда. В планината е. Обичаш ли планините?

— Да, предполагам.

Това беше добре. Защото Даниел Пел притежаваше една планина.

Леля му Барбара бе единственият свестен човек в семейството, поне според него. Тя смяташе брат си, бащата на Пел, за луд — неуспелия свещеник, пристрастен към цигарите, вманиачен да спазва точно написаното в Библията, който се страхуваше от Бог и не смееше да взема сам решения, сякаш с това щеше да Го обиди. Затова жената се опитваше да отдели момчетата от него, доколкото можеше. Ричард не искаше да се занимава с нея. С Даниел обаче прекарваха много време заедно. Тя не го командваше, не му казваше какво да прави. Позволяваше му да идва и да си отива, когато поиска, купуваше му разни неща, интересуваше се как е минал денят му. Водеше го на различни места. Той си спомняше как излизаха сред природата на пикник, ходеха в зоологическата градина или на кино — където, замаян от миризмата на пуканки и силния й парфюм, гледаше в захлас холивудските герои и злодеи на екрана.

Именно времето, прекарано с леля Барбара, го вдъхнови да създаде Семейството.

Тя споделяше с него и възгледите си. Смяташе, че по някое време в страната ще избухне расова война (очакваше да е през новото хилядолетие), затова бе купила осемстотин декара гора в Северна Калифорния, един планински връх край Шаста. Даниел Пел не беше расист, но не беше и глупак и когато лелята говореше за неизбежната война между белите и черните, той се съгласяваше с всичко.

Тя приписа земята на племенника си, за да могат той и други „почтени, добри и здравомислещи люде“ (така наречената „кавказка раса“) да избягат, когато започнат кръвопролитията.

Като дете Пел не беше мислил много за имота. Един ден обаче отиде на автостоп и веднага разбра, че това е неговото място. Гледката и въздухът бяха прекрасни, а най-много му хареса това, че беше пусто, скрито от властите и нахални съседи. (Дори имаше няколко големи пещери — той често се възбуждаше, като си представяше какво ще прави там.) Беше се потрудил да построи колиба.

Знаеше, че един ден това ще е неговото царство, крайната цел, където Вълшебният свирач ще заведе децата и ще основе ново Семейство.

Трябваше обаче да се постарае имотът да остане невидим — не от крадливите чернилки, а от силите на реда, имайки предвид миналото си и склонността си да извършва престъпления. Купи си книги на десни екстремисти със съвети как да скриеш имота си от властите. Оказа се удивително лесно, стига редовно да плащаш данъците (един тръстов фонд и спестовен влог бяха напълно достатъчни). Самоиздържане беше терминът, който Даниел Пел харесваше най-много — никаква зависимост.

Планината на Пел.

Появи се само едно малко неудобство. След като с Алисън — момичето, с което се запозна в Сан Франциско — отидоха в планината, той случайно се срещна с човек, който работеше в местната имотна служба, при оценителя Чарлс Пикъринг. Чул бе, че в района ще се строи. Значи подобрения. А оттам — автоматично покачване на данъчната оценка. Това само по себе си не бе проблем — щеше да вложи още пари в тръста. По лошо съвпадение обаче Пикъринг имаше близки в окръг Марин и позна Пел от статия в местния вестник за арестуването му при един грабеж.

— Хей, аз ви познавам — възкликна оценителят.

Това бяха последните му думи. Даниел мигновено извади ножа и след трийсет секунди негодникът беше мъртъв.

Нямаше да позволи нищо да застраши бъдещето му.

Тогава се измъкна, макар че полицията го задържа за известно време — достатъчно дълго, та Алисън да реши да се върне на юг. (Оттогава я търсеше — трябваше да я убие, разбира се, защото знаеше къде се намира имотът му.)

Само мисълта за планината го поддържаше в затвора. Постоянно си мечтаеше за нея. Тя бе стимулът да изучи апелативното право и да подготви солидно обжалване за убийствата на Кройтънови. Беше убеден, че ще спечели делото, че ще го оправдаят.

Последното му искане за обжалване обаче бе отхвърлено.

Тогава се замисли за бягство.

Сега беше свободен и веднага щом като свърши работата си в Монтерей, щеше да отиде в планината. Когато онзи идиот надзирателят го пусна в офисите на затвора, той успя да види мястото на сателитните снимки. Не знаеше точно координатите, но поне намери района. С радост установи, че наоколо е същата пустош, каквато е била преди, на километри във всички посоки нямаше никаква сграда, пещерите бяха невидими за зорките очи на сателитите.

Легнал до Джени в мотел „Сий Вю“, той й разказа за мястото — най-общо, разбира се. Не беше в негов стил да дава много подробности. Не й каза например, че тя няма да е единствената, която ще живее там. И, разбира се, не й описа онова, което бе намислил за всички, които го последват в планината. Беше осъзнал грешката си преди десет години в Сийсайд. Тогава бе твърде милостив, твърде много се въздържаше от насилие.

Този път щеше да пресича навреме всяка заплаха за властта си.

Тя остана доволна от малкото факти, които чу, дори се зарадва.

— Наистина. Ще те последвам навсякъде, мили… — Взе чашата с кафе от ръцете му и я остави встрани. Изтегна се по гръб. — Искам да ме любиш, Даниел. Моля те.

„Да ме любиш — забеляза той. — Не да ме чукаш.“

Ето ти знак, че ученичката е усвоила още един урок. Това бе по-възбуждащо от тялото й.

Пел приглади един косъм от боядисаната й коса и я целуна. Ръцете му започнаха онова познато, но всеки път ново изследване.

Прекъсна ги пронизителен звън. Той се намръщи и вдигна телефона, изслуша какво му казват от другата страна, после закри слушалката с ръка.

— От управата на мотела са. Видели са табелата „Не ни безпокойте“ и питат кога ще могат да оправят стаята.

Джени се усмихна игриво:

— Кажи им, че ще се забавим поне час.

— Ще кажа два часа. За всеки случай.