Герхард Холц-Баумерт
Алфонс Треперибузков (34) (Веселите истории на един неудачник)

Как яздих една къртица

Винаги съм си мислил: „На село няма нищо интересно, няма техника, има само крави, коне и кучета, а те не разбират от техника“.

Този път през лятната ваканция заминах отново при чичо Тео и леля Марта.

— Сега въобще няма да влизам в краварника — казах още в самото начало. Миналия път си бях изпатил здравата с езиците на кравите.

Чичо Тео се засмя.

— Напротив, напротив, ние имаме всъщност нов краварник и доилно помещение „рибена кост“. Непременно трябва да ги видиш, гражданче.

Помислих си какво ли значи пък това.

За вечеря леля бе приготвила варени картофи и маринована херинга. Беше чудесна със сметана. Това вече е за доилната „рибена кост“. Дявол знае за какво им са костите. Представих си, че краварникът е постлан с рибени кости. Но тогава кравите сигурно не ще искат да лягат върху тях. А върху костите от моите риби пък съвсем не, бях оставил много херинга по тях. Не обичам да чистя костите й. Или пък смесват костите с храната? Може би кравите обичат кости от риба или нещо друго? Разказах на леля Марта, че при нас сметта вече не се извозва с коне, а с боклукчийски коли. Отзад се прикачват кофите за смет и колата поглъща сама сметта. Така че вече боклукчиите не се измъчват.

Леля Марта и чичо Тео не се учудиха никак, като им разказах това. Леля Марта каза:

— Ние тук, на село, имаме комбайни, които сами гълтат зърното, смилат го веднага и отгоре излиза готовият хляб.

Чичо Тео ми смигна.

— Чак до хляба още не се е стигнало, но почти. И селянинът не трябва вече да се трепе като преди.

— Ние пък сега имаме ново електрическо осветление по улиците — казах аз гордо.

— А ние имаме електрически доилни машини в ТКЗС-то — рече чичо Тео и пак ми смигна.

Помислих си: „Вие не можете да имате чак толкова неща, колкото има при нас… ще я видим тая работа“.

На другия ден отидохме с чичо Тео в новия краварник. Беше много хубав и чист като болница.

— Кравите стоят тук с удоволствие и дават повече мляко, отколкото в стария тъмен краварник — каза чичо Тео и погали по челото една едра крава. Аз обаче предпочитах да стоя малко по встрани заради предишния си опит с кравите. И понеже не исках да си призная, казах:

— Е да, вярно, вие имате в ТКЗС-то краварник, но въпреки това е странен. А откъде получавате рибните кости?

Чичо Тео ме погледна учудено.

— Това пък с рибните кости какво е?

— Ами че новата наука — ти сам каза, че имате нужда от рибни кости за доенето.

Най-напред си помислих, че изрева някой вол. Но това беше чичо Тео, който се смееше така високо.

— Може би рибни кости от маринована херинга, а? Погъделичкаме ли ги с тях, и млякото излиза, какво ще кажеш? Не, това вече е прекалено!

Чичо Тео се смееше така силно и така си поемаше дъх, че кравите в научния краварник се обърнаха към нас и наостриха уши.

Наистина се обидих. Чичо Тео ме плесна по рамото с голямата си като лопата ръка.

— Доилно помещение „рибена кост“, Алфонс, това също е новата наука. Там доим кравите много бързо и чисто, а отделението е подредено като рибена кост. Нищо ли не си чувал за това?

Хубаво загазих сега с моите коли за смет и новото улично осветление.

Тук на село съществуват също чудесни неща и аз вече знаех, че ще си имам хубави неприятности.

Децата от селското училище имат също летен лагер. Аз ги посещавах, защото познавах вече някои от последното си гостуване. Играех с тях и ходех на вечерната проверка за свалянето на знамето. Още в началото, за да не ме помислят за много глупав, казах:

— Тук имате много хубав краварник, а доилното помещение „рибена кост“ е последна дума на науката.

И направих една физиономия, сякаш това ми е било винаги известно.

Един ден Вили, синът на агронома, дойде при мен. Искаше да ми съобщи приятна новина.

— Утре ще ходим в МТС-то и най-добрите пионери ще се занимават с „гъсеницата“ и „къртицата“.

Този път не ми се казваше нищо ново.

— Уф — изпъшках аз, — гъсениците и къртиците не са за мен нищо ново. Вече ги минахме. На витрината в училище имаме една къртица.

Вили ококори очи.

— Ами да — казах надуто, — да не мислите, че само вие умеете да правите нещо!

На другия ден отидохме в МТС-то. Развеждаше ни един млад тракторист. Вили каза на децата:

— Алфонс познава вече „гъсеницата“ и „къртицата“.

Всички деца се учудиха. На двора на МТС-то имаше трактори и много машини, за които не можех и да си представя за какво са тук. Трактористът ни обясни всичко. Кои машини прибирали сами картофите, кои царевицата и кои цвеклото. Там имаше и един комбайн. Беше висок почти колкото къщата ни и хич нямаше да се учудя, ако хлябът излиза отгоре.

„Сега пък какво ли ще ни покажат? — си помислих аз. — Няколко шарени гъсеници и една препарирана къртица. Тогава ще им разкажа защо къртицата е сляпа и защо има грамадни като лопати лапи.“

— И така, това тук е „гъсеницата“ — обясни трактористът.

Гледах, гледах и не виждах никаква гъсеница.

— Къде е гъсеницата? — попитах тихо Вили.

— Ето там — отговори той, ядосан, че го безпокоя.

— Къде е това там? — прошепнах аз.

— Аз мислех, че ти познаваш „гъсеницата“ — прошепна Вили още по-ядосан.

Кимнах, но внимателно.

Ние стояхме пред един огромен трактор, който се движеше върху широки вериги.

— Тези гъсеници се произвеждат в СССР. С тях обхождаме най-блатистите места.

Леле-мале, каква огромна гъсеница! Тя можеше да мине през къщата ни със слонската си сила.

— А пък това е „къртицата“, прочутото самоходно шаси.

Но там имаше не къртица, а трактор, на който можеха да се окачат много уреди.

Не казах нищо. Ех, да бях продумал думичка поне.

Трактористът се обърна към мен:

— Чух, че си познавал вече „къртицата“. Може би си слушал за нея в града, в часовете по политехническо обучение. А може би дори си се и качвал на нея.

Кимнах. Не исках да призная, че не познавах новите технически изобретения — „къртица“ и „гъсеница“.

— Е, тогава, качвай се! — каза младият тракторист и се засмя.

Поне сега да бях… Напълно вцепенен, аз се качих на трактора.

— Сега ние двамата ще направим една обиколка.

Тук се натиска… така… дръпни лоста… дръж кормилото!

Но аз още… още ни…

Моторът забръмча и „желязната къртица“ потегли бавно. До мен седеше трактористът и държеше здраво заедно с мен кормилото.

— Отпускай крака бавно — каза високо той.

Бях ужасно развълнуван и изведнъж си дръпнах крака. Тогава „къртицата“ скочи като тигър, който се хвърля върху заек, с грамаден скок напред.

— Дявол да го вземе! — успях да чуя. След това трактористът падна от „къртицата“.

Аз обаче седях горе и „къртицата“ потегли с мен. Тя направи голям завой и аз видях как децата се разбягаха на всички страни. Забелязах също ококорените очи на Вили и зяпналата му уста. Чух още трактористът да вика:

— Натисни спирачката!

Но как да натисна спирачката, като не зная къде е.

Така тракторът „къртица“ забумтя с мен по селската улица, после нагоре по полския път към обора.

Кравите край обора се разбягаха на тумби, като ме гледаха мълчаливо. С едното си око забелязах, че чичо Тео изтърва вилата от ръката си. Аз се държах здраво за кормилото и казах:

— Не карай, спри де, спри сама, престани, „къртице“!

Където и да минехме с „къртицата“, кокошките се разкудкудякваха, като че ли ги нападаха стотици ястреби. Крещяха край оградите и политаха чак до дърветата. Едно рунтаво куче хукна край мен, опита се да захапе колелата, но си подви все пак после опашката, като за малко не го прегазих, правейки острите си завои. Цялото село изпадна в паника. Леля Марта ме видя от прозореца, когато профучах край самата къща, и аз чух как изтърва една чиния и тя се счупи върху плочите.

„Ще трябва да извикат пожарната команда“ — си помислих, готов да заплача. Вече бяхме извън селото и полският път свършваше. Опитах се да издърпам няколко ръчки и да натисна няколко педала. „Къртицата“ само бръмчеше и ставаше все по-бърза. В далечината се виждаше голяма гора. „Къртицата“ се движеше право към нея. Опитвах се да я направлявам, но накъдето и да я насочех, тя отиваше все към гората. Усетих как сълзи напълват очите ми. Изведнъж до мен се показа червената глава на тракториста и аз се изплаших двойно повече. Той караше един стар раздрънкан велосипед. Пот течеше от челото му. Когато се приближи непосредствено до нас, хвърли велосипеда, затича се и с един скок беше горе при мен. Бъл… бъл… тракторът спря и трактористът ме изгледа побеснял.

— Лошо ли карах? — попитах аз боязливо.

— А аз мислех, че познаваш „къртицата“, та нали ти самият разказваше!

— Но аз имах предвид истинската.

— А тази да не би да е фалшива?

Трактористът се беше вече поуспокоил и потупваше трактора си, както правеше чичо Тео с кравите си, които даваха най-много мляко.

— Не, но аз си мислех за истинската къртица, която рови пръстта и е сляпа, и има грамадни като лопати лапи.

— Боже господи — каза трактористът и избърса потта от челото си.

На връщане, когато минавахме през селото: трактористът горе, върху желязната си къртица, а аз върху раздрънкания велосипед, който бе почти без спици, трябваше да понеса твърде много.

Изобщо не искам да пиша какво ми казаха всички. Особено Вили. А и другите деца от селото. Сега те казват:

— Той си няма и хабер от техника. Не може да различи даже „къртицата“ от къртица. А къде е спирачката на „къртицата“, е известно на всеки второкласник.

От къщи бях получил едно сърдито писмо от отрядния ни председател Петер. Бях му писал, че съм се возил на къртица. Премълчах останалото. Сега той ми пишеше в писмото си:

Известно е, Алфонс Треперибузков, че обичаш да си правиш шеги, но това, че можеш да се возиш на къртица, го разкажи в следващия час по биология, за да има за какво да се посмеем всички. Самохвалко такъв! Къртиците са прекалено малки за каране и освен това имат крака, а не колела.

Сега навсякъде гледат на мене зле. Най-добре да не казвам нищо повече. Все пак тук, на село, има толкова много техника. Но сега обмислям дали да се преселя някога на село и да стана председател на всички обори, доилни отделения „рибена кост“ или тракторист на „гъсеници“ и „къртици“.