Герхард Холц-Баумерт
Алфонс Треперибузков (16) (Веселите истории на един неудачник)

Защо ме наричат Алфонс пожара

Отначало бях във възторг, когато мама и татко ми казаха, че през есенната ваканция ще замина на село при чичо Тео. Не бях живял още никога истински на село, а също и в близост с животни, освен с Пуци, моето папагалче.

За първи път щях да пътувам сам с влак цели четири часа. За съжаление имах малко неприятности, защото, докато махах, вятърът изтръгна от ръката ми носната ми кърпа. А носът ми течеше непрекъснато. Не знаех просто какво да правя. Опитах с ръкав. Излезе сполучливо, но не се хареса на жената, която седеше срещу мен. После се опитах да подсмръкна. Това пък обезпокои господина до мен. И оставих носа си просто да капе.

Тогава кондукторът каза:

— Хей, момче, не забелязваш ли, че носът ти тече. Не си вече малко дете.

Чичо Тео ме посрещна и веднага ме разведе из цялото село. Най-много ми хареса кравефермата в ТКЗС-то. Беше много чиста и светла.

Само че там ми се случи една неприятност. Стоях в прохода между кравите и разговарях с чичо Тео. Исках да разбера всъщност как става доенето, не ми беше ясна техниката.

Изведнъж нещо топло и влажно задращи по краката ми. Изкрещях, препънах се и паднах в улея за фуража. И тогава видях над себе си влажните муцуни на кравите, които духаха в лицето ми.

— Чичо Тео, помощ, те хапят — извиках аз в страха си.

Чичо Тео и другите селяни, които бяха наблизо, се запревиваха от смях.

— Пада в кърмилото заради езика на една крава. Кравите искали да го ухапят, ха-ха-ха…

Надигнах се и бях много ядосан. Реших вече да не правя нищо, за което селяните да могат да ми се присмиват. Исках да им покажа що за мъж съм. И когато на следващия ден (смешно, колко бързо се разнася мълвата в такова малко селце) децата викаха подире ми „Градска кръв юнашка — кравешка опашка“, си рекох: „Ще видят те кой съм аз“.

Няколко дни по-късно се стигна и до там. Леля Марта, жената на чичо Тео, ми даде на обяд една голяма, синя, емайлирана кана с кафе и кошница с ядене. Трябваше да ги занеса на чичо Тео на полето.

— Той е в картофите, зад брезовата горичка — каза леля Марта.

Не я разбрах веднага. Чичо Тео не може да влезе в никакви картофи.

— Гражданче — каза леля Марга, — той рови картофите. Сега ясно ли ти е?

Кимнах, но въпреки това ми се стори смешно. При нас само децата ровят в пясъка. А картофите се прибират. Леля Марта ми обясни как да отида до там. Тръгнах. Излязох от селото, вървях покрай пасбището, настрани от кравите поради неприятностите в кравефермата. Ето я и гората. Само дето като си помислех за глиганите, и ми ставаше някак особено. Сигурно са много опасни. Внимавах непрекъснато наблизо да има някое дърво, по което да се покатеря бързо, ако се покаже глиган. Това бе добре дошло, защото изведнъж нещо изшумоля в храсталака. Хвърлих се към един стар бор и се опитах да се покатеря по него. За съжаление той беше много дебел. Не стигнах много на високо. Висях известно време като кукла на конци, на която конецът се е скъсал. Затворих бързо очи. Но не се случи нищо. Това, което беше прошумоляло, се оказа само един заек, уплашил се също като мен. Стори ми се, че е глупаво да си късаш панталоните заради един заек. (Те имаха вече една бая голяма дупка.) А и в яденето на чичо Тео беше попаднал пясък. (Бях изтървал кошницата.)

За щастие глиган не се появи и по-късно. Въпреки това се радвах, когато излязох от гората и видях нивите. Там беше и брезовата горичка, зад която сигурно работеше чичо Тео със своята бригада.

Но какво бе това? Над брезовата горичка се издигаха сини струйки дим. Действително, аз не се бях заблудил, там някъде гореше. Ето там имаше още повече пушек; там също. Горски пожар!!!

Светкавично се обърнах и хукнах обратно. „Сега ще ви покажа какво мога — си мислех аз. — Ще спася гората, ще спася селото. Ще пишат за мен в пионерския вестник и в класа ми ще се пукнат от яд. А може и медал да получа.“

Бягах колкото можех, и вече изобщо не се страхувах от глигани. Скоро от едната страна нещо започна да ме боде. „Сигурно спринтьорите винаги чувстват такава болка“ — си помислих. И като държах главата си наклонена встрани, отворих уста и продължих да бягам.

За да съкратя пътя, хукнах през ливадата. Кравите въртяха опашки и уши и ме гледаха тъпо.

— Дайте път, добичета, пожар — извиках аз.

Те замучаха и се разбягаха наоколо. Профучах през плета на ливадата. (Какво значение имаше, че панталонът ми се скъса и от другата страна? Трябваше да спася селото!)

Леля ми беше в кухнята и пребледня съвсем, като се втурнах при нея.

— Алфонс, да не те пребиха момчетата? Виж се на какво приличаш!

Тя хвана ризата ми и я разгърна на гърба ми. (Въобще не бях забелязал съдраното.)

— Няма значение — казах аз. — Селото… трябва да спася селото.

Леля изгуби и ума, и дума. Само клатеше глава.

Поех дълбоко въздух и изкрещях:

— Лельо Марта, пожар!

— За бога, къде?

— Пожар! Пожар! Гората гори!

Леля Марта хукна като луда с дървените си обувки. Аз — след нея. Леля Марта не бягаше никак зле. Спря се до една барака край селското езерце, заблъска като луда по желязната релса, която висеше там, и завика:

— Пожар! Пожар! Гората гори!

— Видях го с очите си — извиках аз.

Сега селото заприлича на мравуняк. Първи изхвръкнаха от къщите децата. После надойдоха жените. Мъжете бяха последни. Докато тичаха, те обличаха пожарникарските си униформи. Кметът бе началник на пожарната команда. Беше си нахлупил каската, но се мъдреше по тиранти. Трябваше да разкажа бързо къде е пожарът. Отключиха бараката и всички заедно изтеглиха помпата навън. Докараха конете.

— Заплеси! — извика кметът. — Върнете помпата! В гората няма вода, не ни е необходима.

Донесоха лопати, пристигна и една конска каруца. Шест души от доброволната пожарна команда скочиха в нея. Аз също, защото трябваше да им показвам пътя.

Конете потеглиха в галоп и трябваше да се държа здраво. Междувременно доброволната пожарна команда бе успяла да се облече напълно. Всички ругаеха, защото всеки беше забравил по нещо. Един бе в униформа, но само по налъми. Друг си беше забравил колана, а кметът — пожарникарската куртка. Като забеляза това, той извика:

— Стой!

Каруцарят дръпна юздите, колата спря и всички изпопадахме.

— Забравил съм си куртката! — каза кметът и си оправи каската, която се беше смъкнала на носа му. После каза: — Е, все тая. Потегляй, Ян, гората гори.

После аз извиках:

— Стой!

Конете отново бяха спрени и ние пак се строполихме един връз друг, а каската на кмета се нахлузи отново на носа му.

— Сега пък какво има? — извикаха доброволните пожарникари.

Аз казах:

— Можем да скъсим пътя, като караме през пасбището.

Пожарникарите ме изгледаха особено.

Кметът си почеса носа и измърмори:

— Не може да се кара с каруца през оградени пасбища и плетове, заплес такъв.

Продължихме.

Летяхме през гората. Изведнъж забелязах на пътя нещо шарено. Най-напред не го познах, когато го разпознах, беше вече късно. Емайлираната кана и кошницата с храна за чичо Тео се счупиха с трясък под колелата.

— Спрете! — извиках аз.

Каруцарят дръпна юздите. Всички се стовариха един връз друг, а кметът изкрещя високо „Ау“, когато каската се свлече върху носа му.

— По дяволите! Какво има?

— Яденето на чичо Тео отиде — казах аз.

Скочих и се затичах назад. Каната беше сплескана като пощенска марка, а хубавата супа от грах бе попила в пясъка. За малко да се разрева от яд. Защо ли ги бях оставил по средата на пътя?

— Ела! — развика се пожарната команда. — С каната е свършено, нямаме време.

Полетяхме през нивата, минахме през брезовата горичка и пристигнахме там, където работеше чичо Тео с бригадата си. Като видяха пожарната команда в колата, всички веднага се втурнаха към нея.

Поисках да кажа нещо, но кметът извика:

— Всички мъже да се качват, пожар.

Дръпнах го за тирантите.

— Млък — ми извика кметът, — ти вече два пъти ни забави.

А аз имах да кажа нещо толкова важно!

Мъжете скочиха в колата, каруцарят обърна и потеглихме пак. Чичо Тео ме забеляза едва сега. Погледна смачканата кана в ръцете ми и разкъсаната ми риза.

— Какво правиш тук, в пожарната кола? — попита той.

Всички ме погледнаха.

— Та нали той откри пожара — каза кметът и се почеса по червения нос.

— Стой! — извиках аз. — Веднага спрете!

Каруцарят дръпна юздите, всички се натъркаляха един върху друг, а каската на кмета полетя към носа му.

— По дяволите! — извика той. — Много стана вече.

— А пожарът? — извиках аз.

— Къде, къде е? — изкрещяха всички.

Посочих назад към нивата. Та там гореше. Навсякъде имаше малки клади, от които право нагоре се издигаше син пушек.

— Ето тук, навсякъде!

Доброволната пожарна команда ме погледна! Кметът си сне каската от главата. Един започна да се смее, след него друг; накрая се разсмяха и чичо Тео, и кметът. Те почервеняха целите и се подуха при това от смях, като си бършеха сълзите от очите. Кметът непрекъснато барабанеше по каската си.

Просто се задъхваше: „Горенето на картофените листа не е никакъв пожар, момче“.

От този момент момчетата не ме наричаха вече „Градска кръв юнашка — кравешка опашка“, а „Алфонс пожара“. Помолих чичо Тео да не пише за това на нашите. Ще му купя нова емайлирана кана с джобните си пари, тогава може би няма да пише. Не обичам вече да ям картофи, защото все ми напомнят за тревогата с пожара. И ако тази история стане известна, ще пишат за мен във вестника, само че на хумористичната страница.