Крис Картър
Един по един (65)

65.

Веднага щом Карлос остави Патриша пред жилищния й блок в Монтерей Парк, Ана се обърна към него.

— Няма да чакам, докато се приберем у дома, за да поговорим, Карлос. Какво става, по дяволите? — Тя още беше уплашена. — Видях, че в Туджанга Вилидж не се случи нищо — нямаше полицейски коли, не арестуваха никого, нямаше спешен случай, нищо необичайно, така да се каже.

Той превключи на скорост и потегли по Норт Медник авеню, отправяйки се на юг.

— Свързано е с разследването ти в момента, нали? — рече Ана. — Разбрах, защото Робърт оглеждаше улицата като човек на мисия. Кого търсите? Откъде знаеше, че съм излязла да пазарувам с приятелка? Защо ме плашиш така? — Очите й се напълниха със сълзи.

Той въздъхна дълбоко.

— Говори, Карлос, моля те.

— Трябва да те помоля за нещо — най-после каза съпругът й със спокоен глас.

Ана се облегна на вратата, избърса сълзите от очите си и се втренчи в него.

— Искам да постоиш в дома на родителите си няколко часа. По-късно ще дойда да те взема.

Тя проумя молбата му едва след няколко секунди и после страхът й отново надделя.

— Какво? Ти каза, че с родителите ми не се е случило нищо. Те добре ли са?

— Да, скъпа, добре са. Нищо не им се е случило. Искам само да постоиш при тях няколко часа. Трябва да се върна в Управлението и да свърша някои неща. Ще дойда да те взема по-късно.

Ана зачака, но той не добави нищо повече.

— Само това ли ще ми кажеш? — предизвика го.

Една от причините връзката им да е толкова стабилна беше, че и двамата знаеха, че могат да споделят всичко. И винаги го правеха. Никога нямаше упреци, ревност или присъди. И двамата умееха да слушат и се подкрепяха и разбираха по-добре, отколкото разбираха себе си.

Ана видя, че съпругът й се колебае.

— Карлос — каза тя и сложи ръка на коляното му, — знаеш, че ти имам доверие. Винаги съм ти вярвала и ще ти вярвам. Щом искаш да постоя при родителите си няколко часа, мога да го сторя, не е проблем, но имам право да знам защо. Защо не искаш да се прибера у дома? Какво става?

Той знаеше, че Ана е права. Освен това знаеше, че няма как да й каже истинската причина, без да я уплаши, но нямаше друг избор. Ако излъжеше, тя щеше да разбере. Винаги отгатваше мислите му.

Той отново въздъхна и й разказа какво се беше случило по-рано през деня.

Ана го изслуша, без да го прекъсва. Когато Карлос приключи, очите й отново се напълниха със сълзи и той почувства, че сърцето му се свива.

— Той е бил зад нас? — попита Ана. — И ни е снимал?

Гарсия кимна.

— И го е предавал на живо по интернет?

— Да, но не за всички, а само за Робърт и за мен. Никой друг не е можел да го види.

Тя не искаше да знае техническите подробности.

— Моля те, Ана, постой при родителите си няколко часа. Аз трябва да задвижа някои неща и искам да проверя апартамента ни.

Тя се закашля.

— Мислиш, че е бил в дома ни?

— Не — убедено отговори Карлос. — Но трябва да съм абсолютно сигурен, защото иначе параноичното ченге в мен няма да намери покой. Знаеш го.

Ана не беше сигурна дали чувството в гласа на съпруга й е гняв, или страх.

— Значи това е същият човек, който е отвлякъл и убил онази репортерка от „Ел Ей Таймс“, за която пише в днешния вестник — заключи. — Предавал го е по интернет, нали? Така както направи с Пат и мен.

Не беше необходимо да й отговаря. Тя знаеше, че е права.

Той не откъсваше очи от пътя и стисна волана, докато кипеше от гняв. Всъщност искаше жена му да напусне Лос Анджелис, докато затвореха зад решетките онзи психопат. Тя обаче никога нямаше да се съгласи, дори животът й да беше в опасност. Ана беше упорита, много твърдоглава и отговорна. Работеше с бедни стари хора, които ежедневно се нуждаеха от грижите й и зависеха от нея. Тя нямаше да остави Карлос дори за една нощ. А той нямаше представа колко дълго ще продължи издирването на убиеца.

Карлос се беше съгласил с Хънтър, че днес убиецът нямаше намерение да нарани Ана, но го прие като предупреждение да бъде нащрек. Убиецът лесно можеше да промени решението си утре, вдругиден или на следващия ден… и той знаеше, че не може да направи почти нищо. Кадрите, които им беше показал следобед, го бяха изпълнили със страх и бяха подчертали една страшна истина — че независимо кой е и колкото и да иска, Гарсия не може да пази денонощно съпругата си. Убиецът знаеше това. И днес се беше погрижил и те да го разберат.