Крис Картър
Един по един (1)

1.

Един куршум в тила в стил екзекуция. Мнозина смятат, че това е много мъчителен начин да умреш. Истината обаче е друга. Не е мъчителен, поне за жертвата.

Деветмилиметровият куршум влиза в черепа и излиза от другата страна за трийсетхилядни от секундата. Разбива черепа и разкъсва мозъка толкова бързо, че нервната система няма време да регистрира никаква болка. Ако ъгълът, под който куршумът влиза в главата, е подбран добре, куршумът прерязва кората на главния мозък и дори таламуса така, че мозъкът престава да функционира и резултатът е мигновена смърт. Ако ъгълът на изстрела не е подбран добре, жертвата може да оцелее, но не и без сериозно мозъчно увреждане. Входящата рана е не по-голяма от малко гроздово зърно, но изходящата рана може да е колкото топка за тенис в зависимост от вида на куршума.

Убитият мъж на снимката, която гледаше детектив Робърт Хънтър от отдел „Убийства“ на лосанджелиската полиция, беше умрял моментално. Куршумът беше минал напречно през черепа, бе разкъсал малкия мозък, слепоочната кост и фронталния лоб и беше причинил фатално мозъчно увреждане за трийсетхилядни от секундата. Мъжът беше умрял за по-малко от една секунда.

Случаят не беше на Хънтър, а на детектив Тери Радли, но снимките от разследването бяха попаднали по грешка на бюрото му. Докато той връщаше фотографиите в папката, телефонът на бюрото му иззвъня.

— Детектив Хънтър, специален отдел „Убийства“ — отговори той, предполагайки, че детектив Радли се обажда за снимките.

От другия край на линията последва мълчание.

— Ало?

— Детектив Робърт Хънтър ли е? — чу се спокоен, дрезгав мъжки глас.

— Да, аз съм детектив Робърт Хънтър. С какво мога да ви помогна?

Мъжът си пое дъх.

— Това ще трябва да разберем, детектив.

Хънтър се намръщи.

— Искам пълното ти внимание през следващите няколко минути.

Робърт се прокашля.

— Извинете, но не разбрах името ви…

— Млъкни, по дяволите, и слушай, детектив — прекъсна го непознатият. Гласът му все още беше спокоен. — Това не е разговор.

Хънтър млъкна. Полицията в Лос Анджелис получаваше десетки, понякога стотици смахнати обаждания на ден — пияници, надрусани наркомани, членове на банди, които се правеха на много печени, психопати, хора, които съобщаваха за правителствени конспирации, и дори такива, които твърдяха, че са видели Елвис Пресли в местната закусвалня. В тона на този човек обаче имаше нещо друго, което подсказваше на Робърт, че ще направи грешка, ако приеме обаждането като шега. Той реши да се престори, че играе по свирката на непознатия.

Детектив Карлос Гарсия, партньорът му, седеше зад бюрото си срещу него в малкия им кабинет на петия етаж на сградата на Главното управление на полицията в центъра на Лос Анджелис. Дългата му тъмнокестенява коса беше завързана на пригладена с брилянтин опашка. Гарсия четеше нещо на екрана на компютъра си, без да слуша разговора на партньора си. Беше отблъснал стола си от бюрото и бе сключил пръсти зад главата си.

Робърт изщрака с пръсти, за да привлече вниманието му, посочи телефонната слушалка до ухото си и му направи знак, като завъртя показалеца си, че иска разговорът да бъде записан и проследен.

Карлос веднага вдигна телефона на бюрото си, набра вътрешен код, който го свърза с оперативния отдел, и задвижи нещата за по-малко от пет секунди. Направи знак на Хънтър, който му сигнализира да слуша. Гарсия се включи на линията.

— Предполагам, че имаш компютър на бюрото си, детектив — продължи непознатият, — и че компютърът е свързан с интернет.

— Да.

Последва напрегнато мълчание.

— Добре. Искам да напишеш в търсачката адреса, който ще ти кажа… Готов ли си?

Робърт се поколеба.

— Повярвай ми, детектив, ще искаш да видиш това.

Хънтър се наведе над клавиатурата и отвори на екрана интернет търсачката. Карлос направи същото.

— Готов съм — спокойно отговори Робърт.

Мъжът му каза интернет адрес, съставен само от цифри и точки, без букви.

Детективите написаха поредицата в търсачките си и натиснаха ENTER. Екраните на компютрите им проблеснаха два пъти и после уебстраницата се зареди.

Двамата застинаха на местата си и в стаята настъпи зловеща тишина.

Мъжът по телефона се изкикоти:

— Мисля, че вече привлякох пълното ти внимание.