Майкъл Ридпат
Борсови игри (5)

5.

На следващата сутрин бях много зает. Телефоните не спираха да звънят. Пазарът беше оживен. Управителите на институционални фондове обръщаха германски марки в долари в предчувствие за намаляването на лихвения процент от Бундесбанк. Уолстрийт беше изненадан. Акумулираният запас еврооблигации, предшествали шведската емисия, беше изкупен почти целият и голям брой брокери бяха хванати с къси позиции. Търговците ни се обаждаха в опит да ни изкушат да им продадем позициите си. Ние обаче не бързахме. Нека се поизпотят малко.

Деби закъсняваше и аз трябваше да поемам всички телефонни обаждания. Напрежението беше голямо.

В девет часа попитах Карън:

— Да ти се е обаждала Деби? Снощи не сме правили кой знае какъв запой, трябваше вече да е пристигнала.

— Не се е обаждала — каза тя.

В девет и половина до бюрото ми се отби Хамилтън.

— Някаква вест от Деби?

— Още нищо.

— Поне да беше се обадила, ако е болна — каза той.

Не спорих. Така или иначе, беше малко глупаво от нейна страна да не се обади. И най-глупавото извинение беше по-добро от никакво. Деби често вземаше болнични, но поне всеки път измисляше някакво оправдание.

Утрото напредваше. Съумявах да удържа всички наши позиции въпреки усилията на Кеш, Клер, Дейвид и другите търговци да ме изкушат.

Внезапно гласът на Карън наруши концентрацията ми. Бе изпълнен с тревога, дори страх, и всички в салона се обърнаха към нея.

— Хамилтън! Обаждат се от полицията. Искат да говорят с някого за Деби.

Хамилтън вдигна слушалката. Погледите на всички ни се впиха в лицето му. След секунда веждите му леко се повдигнаха. Пет-шест минути той слушаше и обясняваше нещо, после бавно постави слушалката върху телефона. Изправи се, тръгна към мен и застана пред бюрото на Деби. Прикани всички ни при себе си.

— Много лоша новина. Деби е мъртва. Снощи се е удавила.

Някой ме удари с тежък предмет по главата, ушите ми писнаха, очите ми внезапно се замъглиха. Рухнах на стола. Докато Хамилтън разговаряше със служителя от полицията, през ума ми внезапно пробягаха налудничави страхове да не би нещо да се е случило с Деби, но това… Опустялото бюро до мен прониза сърцето ми с лед. Това място, откъдето се бе раздавал толкова често смях и шеги, сега бе онемяло. Думите на Хамилтън долитаха до слуха ми като през памук.

— Намерили са тялото й тази сутрин в шест часа в Темза край доковете в Милуол. Днес ще дойде човек от полицията да разговаря с нас. Помолиха ме да проверя кой е бил последният от нас, който я е видял снощи.

— Аз бях — изрекох, или по-скоро имах намерение да произнеса. От устата ми се изтръгна само някакво неясно хъркане. — Аз бях — повторих, този път малко по-отчетливо.

Хамилтън се обърна към мен. Лицето му беше мрачно.

— Добре, Пол. Вероятно ще поискат да дадеш показания.

Всички ме загледаха въпросително.

— Разделихме се с нея снощи към девет и половина — казах аз. — Бяхме се почерпили. Тя тръгна към метро „Ембанкмент“. След това не съм я виждал.

Успях да запазя гласа си спокоен въпреки хаоса, който царуваше в душата ми.

— Знаят ли какво се е случило? — запита Роб.

— Още не — отвърна Хамилтън. — Следствието сега започва, според полицая.

Как ли се е случило? Трябва да е паднала. Но как може да падне човек в Темза? Та това е почти невъзможно дори и през такава ветровита и дъждовна нощ. Значи или е скочила, или е била блъсната. Внезапно пред погледа ми изникнаха мъртвешките очи и костеливото лице на мъжа, който бе оскърбил Деби точно на излизане от корабчето. Бях повече от сигурен, че той има пръст в престъплението.

Телефоните мигаха ядовито.

— Поне на тези да се обадим — каза Хамилтън.

Никой не проговори. Нямаше какво да си кажем. Всеки от нас изживяваше сам мъката си. Карън тихичко плачеше в кърпичката си. Роб и Гордън се въртяха в недоумение и сякаш се чудеха с какво да се захванат.

Не отделях поглед от бюрото на Деби.

Едва предишната нощ бях проумял колко близки бяхме станали през изминалите няколко месеца. Още беше пред очите ми — с поруменели бузи в приглушеното осветление на корабното заведение и очи, изпълнени със смях. Та това се бе случило само преди няколко часа, четиринадесет, ако трябваше да бъда точен. Беше ли възможно да престане да съществува човек толкова жизнерадостен като нея, ей така, изведнъж? Има те, и в следващия миг те няма. Каква необяснима нелепост! Усетих как в очите ми напъпли влага. Стиснах главата си с ръце и останах така.

Не знам колко време измина, но усетих нечия ръка на рамото си. Вдигнах поглед. Беше Хамилтън.

— Мъчно ми е — каза той. — Бяхте добър екип.

Погледнах го в очите и кимнах.

— Искаш ли да се прибереш? — запита Хамилтън.

Поклатих глава.

— Мога ли да предложа нещо? — пак попита той.

— Какво? — попитах прегракнало.

— Вдигни слушалката и разговаряй с хората.

Имаше право. Трябваше да заровя глава в ежедневните си задължения. Цени, доходи, клюки, документи.

Нещо не ми даваше да казвам на хората за смъртта на Деби. Но не след дълго вестта се беше разнесла по целия пазар. До обяд нещата се усложниха, защото трябваше да се съгласявам с всеки колко чудно, жизнерадостно и весело дете била Деби и колко ужасно било сега, когато вече я нямало.

Полицията дойде по обед. Разговаряха половин час с Хамилтън. След това той ме извика в залата за конференции, където ме чакаха двама мъже. По-едрият се представи като детектив инспектор Пауел. Беше с масивна фигура, между трийсетте и четиридесетте, с евтин двуреден разкопчан костюм и крещяща вратовръзка. Движенията му бяха бързи и плавни, беше изтъкан целия от мускули. Изглеждаше човек на действието и явно се чувстваше неловко в изтънчената атмосфера на залата за конференции в „Де Джонг“. Неговият колега, полицай Джоунс, се беше свил на втори план, с готов молив да стенографира.

— Мистър Маккензи твърди, че вие сте били последният човек, видял снощи мис Деби жива — започна Пауел. Говореше с равен лондонски акцент и тон, който превръщаше и най-невинното твърдение в сериозно обвинение. Излъчваше нетърпение.

— Да. Снощи излязохме да се почерпим. — Разказах им всичко за изминалата нощ. Полицаят трескаво стенографираше. Въпросите станаха още по-настойчиви, когато стигнахме до мъжа, оскърбил Деби и после изчезнал в дъжда. Справях се добре въпреки сграбчилата ме мъка и натиска на инспектора, описах им подробно външността му и казах, че съм готов да отделя време и за словесен портрет, ако се наложи. В този момент въпросите на инспектор Пауел смениха посоката си.

— Мистър Маккензи казва, че вие сте били най-близкият тук на мис Чейтър, вярно ли е?

— Да, мисля, че е вярно.

— Можете ли да кажете дали мис Чейтър е изглеждала потисната от известно време насам?

— Не, не съм забелязал подобно нещо.

— Никакви проблеми с приятелите си?

— Не ми е споменавала нищо такова.

— Някакви проблеми с работата?

Поколебах се.

— Не, не е имала.

— Абсолютно никакви? — Пауел ме изгледа изпитателно и твърдо. Беше доловил колебанието ми.

— Е, нещо беше поизнервена в последно време. — Разказах им за конфликта, който беше имала с Хамилтън, и за разговора ни в парка. — Но не чак до такава степен, че да извърши самоубийство.

— Много е трудно това да се установи точно — каза Пауел. — Може да ви прозвучи изненадващо, но много често има случаи, когато външно силни хора посягат на живота си заради нещо, което приятелите или близките им биха счели за безобидно.

— Не, вие не разбирате — запротестирах аз. — Тя никога не е изпадала в депресия. Винаги се радваше на живота. Беше изпълнена с жизнерадост.

Пауел не даде вид да е чул дори и половината от думите ми. Кимна на колегата си, който затвори бележника си, и после произнесе:

— Благодаря ви за съдействието, мистър Мъри. Нали ще бъдете на разположение, ако възникнат още въпроси?

Кимнах и двамата полицаи си тръгнаха.

 

 

Не знам как изкарах до края на работния ден. Към шест изключих машините и станах от бюрото.

Докато чаках асансьора, дойде и Хамилтън. Мълчахме неловко. Незначителните разговори с Хамилтън бяха повече от трудни и при нормални обстоятелства, а сега изобщо не бях в настроение да измисля нещо интересно.

След малко асансьорът дойде и двамата влязохме в кабината.

— Какво ще правиш сега, Пол? — запита ме Хамилтън.

— Нищо — повдигнах рамене аз. — Прибирам се у дома.

— Защо не се отбиеш да пийнем нещо при мен? — предложи той.

В първия момент не можах да произнеса и звук. Поканата ме остави без думи. Не виждах просто за какво можем да говорим половин нас, но не можех да му откажа.

— Благодаря ти — казах аз.

Хамилтън живееше в една нашарена в сиво бетонна сграда в Барбикън, точно на север от Сити. Намираше се само на четвърт час пеша от офиса. Вървяхме в мълчание. Барбикън е един лабиринт от бетонни тротоари и кули, обгръщащи старите стени и църкви на Сити на пет-шест метра над нивото на улицата. Човек се ориентира толкова трудно сред тях, че пешеходните пътеки са нашарени с жълти линии, сочещи къде може и къде не може да се отиде. Не е квартал, в който бих живял.

Накрая стигнахме до блока на Хамилтън и взехме асансьора до най-горния етаж. Квартирата му беше малка и удобна. Скъпа, но ненатрапваща се мебелировка предлагаща почти всичко, от което може да се нуждае човек, че и повече. Единствените картини по стените бяха комплект репродукции от деветнайсети век на абатствата в Шотландия. Е, хубаво е по стените да има картини, но трудно могат да се намерят по-мрачни от тези. Хвърлих любопитен поглед през една отворена врата и зърнах само крайчеца на бюро.

— Това е кабинетът ми — каза Хамилтън. — Ела да го видиш.

Влязохме в следващата стая. Пред прозореца действително имаше бюро. Стените от пода до тавана бяха покрити с рафтове и шкафове. В това малко помещение имаше хиляди книги и учебници. Напомняше донякъде на кабинет на университетски преподавател, с тази малка подробност, че беше абсолютно подредено. Всяко нещо си знаеше мястото. Върху бюрото имаше само един компютър.

Разгледах набързо рафтовете. Почти всички книги бяха от областта на финансите или икономиката, много издадени през миналия век. Но имаше и един раздел, който възбуди любопитството ми. Съдържаше заглавия като „Теория на хаоса“ от Глайк, „Тълпата в историята“ на Рууд и дори „Произходът на видовете“ от Дарвин. Имаше трудове по психология, физика, религия и лингвистика.

Хамилтън застана до мен.

— Трябва да се запознаеш с някои от тях. Ще ти помогнат да разбереш по-добре пазара.

Изгледах го озадачен.

— Пазарът представлява движения на цените, на групи от хора, които работят заедно, конкуренция, информация, страх, алчност, вяра — продължи той. — Всяко едно от тези неща се изучава подробно от група научни дисциплини, всяко едно от тях може да ти помогне да си обясниш защо пазарът днес се държи по един начин, а не по друг.

— О, разбирам — казах аз. Сега вече ми беше ясно. В света на Хамилтън великите умове на науката и разума бяха направили значителен принос в областта на теорията на финансите. Очевидно животът им не беше минал напразно.

Издърпах „Князът“ от Николо Макиавели и го вдигнах пред очите му.

— И това ли?

Той се усмихна.

— О, Макиавели наистина е разбирал властта. Това е книга единствено за властта и за начините как да я използваме. Същото нещо е и с финансовите пазари. Парите представляват власт, информацията също, а способността да анализираш, и тя е власт.

— Аз мислех, че той е писал как да станеш безмилостен диктатор.

— О, не, това е прекалено опростителско. Разбира се, той вярва, че целта оправдава средствата. Но макар един княз да прави всичко, за да постигне целта си, той винаги ще поддържа, външно поне, някакво подобие на добродетели. Това е изключително важно.

Изгледах го озадачено.

Той се разсмя.

— Отнесено за пазара, това означава да бъдеш умен, да проявяваш въображение, но на всяка цена да пазиш репутацията си. Никога не го забравяй.

— Няма — обещах аз, връщайки книгата на рафта.

— Обичам тази стая — каза Хамилтън почти разнежено. — Прекарвам повечето си време тук. Виж какъв изглед има само.

Гледката наистина беше великолепна. Погледът се плъзгаше над сградите на Сити и катедралата „Свети Павел“ чак до Ийст Енд. Ясно се различаваше офисът на „Де Джонг“ — един допълнителен източник на вдъхновение за Хамилтън всеки път, когато се сблъскаше с някакъв проблем в изследванията си на пазара.

Върнахме се във всекидневната.

— Скоч? — запита ме той.

— Да, моля.

Той плисна две щедри порции и добави по малко вода. Връчи ми едната чаша и седнахме.

Хамилтън отпи и след малко запита:

— Вярваш ли, че се е самоубила? — Вгледа се отблизо в лицето ми.

Въздъхнах.

— Не. Каквото и да твърди полицията, Деби никога не би постъпила така.

— Беше се загрижила за работата си, нали? — запита Хамилтън. — Не знам дали ти е казала, но ние проведохме един доста тежък разговор за нейното бъдеще малко преди да се случи това нещастие.

— Да, знам — казах. — Тя ми го разказа и известно време беше ядосана, но й мина бързо. Не беше от хората, които ще позволят на такъв незначителен проблем като работата да ги откаже от живота. Напълно съм сигурен, че това няма нищо общо със смъртта й.

Хамилтън се отпусна.

— Да, самоубийството изобщо не би й подхождало. Трябва да е било нещастен случай.

Последва мълчание.

— Не съм толкова сигурен — казах аз.

— Какво искаш да кажеш?

— Видях един човек преди тя да загине.

— Видял си някого? Кого?

— Не знам кой беше. Не го познавам. Вероятно работи някъде в Сити. Костелив. Към тридесет и пет години. Много стегнат. Със зловещ вид.

— Какво правеше? Видя ли го да й направи нещо?

— Беше точно когато си тръгвахме от заведението. Дойде до нея, сграбчи я за гърдата и се изгуби в нощта. Две минути по-късно се разделихме.

— Каква гадост! Ти не можа ли да направиш нещо?

— Деби не ми позволи — казах аз. — А и тя изглеждаше изплашена. Не я виня. Този тип изглеждаше много зловещо.

— Каза ли го на полицията?

— Да.

— Какво предположиха?

— Ами, водеха си бележки. Всъщност изобщо не казаха дали мислят нещо. Но на мен ми се струва, че този гад може да я е блъснал в реката. Не мислиш ли?

Хамилтън мълча известно време, леко разтърквайки брадичка — любимата му работна поза.

— Сякаш има логика, нали така. Но кой всъщност е той? И защо е постъпил така?

Поседяхме няколко минути, без да кажем нищо, всеки вглъбен в мислите си. Хамилтън явно се опитваше да разреши проблема; аз страдах за Деби. Денят бе протекъл мъчително.

Изгълтах чашата си на един дъх.

— Дай да ти налея още — предложи Хамилтън.

Стиснал здраво следващата порция, аз реших да променя темата и попитах:

— Откога живееш тук?

— О, вече има пет години — отвърна той. — Откакто се разведох. Много е близо до офиса.

— Не знаех, че си се развел — казах заинтригуван. Не бях сигурен докъде щеше да ми позволи да се ровя. Но любопитството ми се възбуди. Никой в офиса не познаваше личния живот на Хамилтън, но пък за сметка на това си представяхме какво ли не.

— Така ли? Е, да, не е чудно. Аз не говоря много за това. Имам син, Аласдеър. — И той посочи снимката на едно засмяно седем-осемгодишно дете, което риташе топка. Не бях я забелязал до този момент. Приличаше много на баща си, но без мрачната му физиономия.

— Виждаш ли го често?

— Всеки две седмици. Имам вила в Пъртшийр близо до къщата на майка му. Много е удобно. А и за него е по-добре да живее там, отколкото в тоя ужасен град. Там е много хубаво. Можеш да се качиш на хълмовете и да изхвърлиш от главата си всичко това. — Той посочи към прозореца.

— Понякога ми се иска да си бях останал в Единбург — продължи Хамилтън. — Щях да си имам скромна работа, да управлявам двеста-триста милиона за някоя от тамошните застрахователни компании.

— А защо не го направи?

— Ами, опитах се, но се оказа, че не е за мен. Шотландските фондове са добри, но хората там нямат авантюристичен дух. Мястото ми е тук. На предната линия. — Той се втренчи в чашата си. — Разбира се, Мойра не одобри решението ми. Не можеше да приеме, че отделях на работата си толкова време. Смяташе, че часовете между девет и пет са достатъчни, а останалите мога да прекарвам у дома. Но работата ми изисква много повече от това, а тя не искаше да ми повярва. И се разделихме.

— Съжалявам — казах аз. И наистина ми стана жал за него. Той беше самотен човек, откъснат от сина и съпругата си, което още повече усилваше самотата му. Но сам си го беше избрал; беше предпочел работата пред брака. И въпреки това му съчувствувах. Поставих се на неговото място след десет години и потреперих. Разговорът с Деби изплава в паметта ми. Сега вече почвах да разбирам, че беше имала право.

Хамилтън вдигна поглед над чашата си.

— Как намираш „Де Джонг“ след тия шест месеца? Доволен ли си?

— И още как. Радвам се, че дойдох да работя при вас.

— А как ти се струва търговията с ценни книжа?

— Обичам я. Иска ми се само да бях по-добър в нея. Понякога си мисля, че тъкмо съм схванал кое как е, и в следващия миг разбирам, че не е така. Чудя се дали цялата работа не опира само до късмет.

Хамилтън видя изражението ми и пак се разсмя.

— Не, прав си, не е толкова лесно. Номерът е да усетиш кога шансовете са в твоя полза, а това идва с годините. Но не се тревожи. На прав път си. Само упорствай, непрекъснато мисли за това какво правиш и защо, учи се от грешките си, и резултатът няма да закъснее. С теб ще станем един добър екип.

И аз се надявах на това. Усетих тръпката на възбудата. Хамилтън едва ли би се ангажирал с такова пожелание, ако не беше искрен. Бях твърдо решен да не спирам и да спазвам напътствията му.

— Спомням си как бягаше — обади се той.

— Не знаех, че гледаш лека атлетика.

— Е, всички гледат олимпиадите, дори и аз. А и наистина харесвам атлетиката. Има нещо в тоя спорт, нещо, което ме привлича. Гледал съм те много пъти, но най-вече си спомням финала, когато водеше до самия финиш. Камерата те даде в близък план. Пълно самоотдаване и болка. Мислех, че си победил, но изскочиха онези двамата, кениецът и испанецът.

— Ирландецът — промърморих аз.

— Какво?

— Ирландецът. Беше ирландец, не испанец — казах аз. — Един много бърз ирландец.

Хамилтън се разсмя.

— Е, много се радвам, че сега работиш за мен. Мисля, че двамата можем да направим много в „Де Джонг“.

— И аз го искам — казах аз. Страшно го исках.

 

 

Погребението на Деби се състоя в тихия църковен двор в едно селце в Кент. Представлявах офиса. Денят беше горещ, слънцето грееше немилостиво. Варях се в костюма си, усещайки потта да се стича по гръбнака ми. Малко ято врани грачеше унило в храстите до вратата на църквата. Грачът повече допълваше тишината, отколкото я нарушаваше. Съвършеният акомпанимент на погребална церемония в едно малко селище.

Викарият направи всичко възможно да облекчи скръбта на присъстващите с думите, че Деби би искала хората тук да се усмихват и че ние би трябвало да сме благодарни за времето, което тя е прекарала с нас. Или нещо от този род. Не можах много да проумея какво има предвид, но и нямаше нужда. Има нещо безкрайно тъжно в смъртта на млад човек; и никакви думи не могат да променят този факт.

Родителите й бяха тук. Деби бе приличала и на двамата. Две дребни закръглени фигурки, сплотени от скръбта.

На излизане се намерих до едно високо и слабо червенокосо момиче. Беше с високи токчета и едното пропадна между две павета. Приведох се да й помогна.

— Благодаря ви — каза тя. — Мразя тия проклети обувки. — После се огледа. — Познавате ли всички тези хора?

— Само неколцина — отвърнах аз. — А вие?

— Един или двама. Иначе с Деби бяхме съквартирантки, така че познавам доста нейни приятели.

— Доста? — изненадах се аз. — Че колко от тях са тук?

Тя се огледа отново.

— Само един или двама, които познавам. Вие не сте от тях, нали? — Тя ме изгледа присмехулно.

— Не — казах остро аз, малко шокиран. — Работехме заедно.

— Не исках да ви обидя. Тя обикновено имаше добър вкус — каза момичето. — Покрай гарата ли ще минете?

— Да. Защо не се качите при мен? Ще ви откарам.

— Много мило от ваша страна. Между другото, казвам се Фелисити.

— Аз съм Пол. — Излязохме на пътя през църквата и посочих малкото си пежо. — Ето колата ми.

Качихме се и потеглих към близката гара.

— Знаете ли, никога не съм си представял, че Деби е имала толкова много приятели — казах аз. — Изглеждаше ми от онези момичета, които могат с години да поддържат една и съща връзка.

— Тя не беше лекомислена. Но обичаше живота. През квартирата ни преминаваха различни мъже. Повечето бяха наред, но имаше и някои със странности. Мисля, че с един или двама беше работила заедно.

— Надявам се, че не са били тия със странностите.

Фелисити се засмя.

— Не, мисля, че не бяха. Макар че имаше един, който съвсем наскоро я притесни доста. Май и той й беше колега.

Чудех се кой ли може да е бил. Не успях да сдържа любопитството си и я попитах.

— Не мога да си спомня името му — каза тя. — Последния път, когато го видях, беше преди две години. Много тежък случай.

Реших да сменя темата.

— Как се запознахте с Деби?

— О, и двете се ровехме из клаузите и параграфите на една и съща фирма, „Дени Кларк“. Аз съм още там, но Деби мечтаеше за велики дела, нали знаете. Тъй като и двете си търсехме квартира в Лондон, беше естествено да живеем заедно. — Тя прехапа долната си устна. — Страшно ще ми липсва…

— Не сте единствената — изрекох аз. Вече наближавахме гарата. Паркирах пред входа.

— Благодаря ви много — произнесе тя, докато слизаше от колата. — Надявам се пак да се видим, само че при по-приятни обстоятелства. — И с тези думи изчезна в чакалнята.

На връщане в Лондон се опитах да си представя картината, нарисувана ми от Фелисити — как Деби преспива с цяла върволица мъже. Но характерът й съвсем не беше такъв. От друга страна, защо пък да не беше?

Бюрото на Деби си беше същото. Затрупано с недовършени задания. Дребни жълти листчета й напомняха какво още има да свърши и на кои хора да се обади. Справочникът на асоциациите от банки с облигации лежеше разтворен, обърнат със страниците надолу, в очакване да го вдигне и да намери следващата й нужна страница. Бих предпочел да беше подредено — бюрото на човек, починал от естествена смърт, а не от насилствена.

Най-отгоре тя държеше един голям черен бележник с фирмения знак на „Харисън Брадърс“. Миналогодишният подарък за Коледа. Прелистих го. Нищо, което да привлече вниманието ми. Срещите за следващата седмица бяха уговорени много сгъстено, като по-нататък, за август, съвсем оредяваха. А от септември страниците бяха съвсем чисти.

Окото ми се закачи за един ред. Уговорена среща с мистър Де Джонг. Насрочена за деня след смъртта й, в 10 часа и 30 минути. Доста странно. Обикновено нямахме работа с него, а и много рядко го мяркахме. Макар че от време на време се срещаше с Хамилтън, единственият ден, в който се видях с него, беше в офиса му, когато постъпвах на работа. Приятен човек, макар че трудно би минал за общителен.

Започнах да подреждам бюрото й. Като начало сортирах всичките й лични вещи в един празен кашон от копирна хартия. Не бяха много и определено нямаше нищо, което би представлявало ценност за някой страничен човек. Стара пудриера, два чифта слипове, три картона от кисело мляко, куп пластмасови лъжички, нож за хартия с гравирано име на сделка, сключена през времето й на работа като адвокат, няколко дамски превръзки и един разръфан роман на Джили Купър. Помислих дали да не изхвърля всичко, но не се осмелих. С изключение на картоните кисело мляко събрах вещите й в кашона. Щях да го занеса в квартирата й при останалите й неща.

После се захванах да подреждам всички документи и чекмеджета. Изхвърлих повечето и запазих само някои — да ги върна в библиотеката за каталогизиране.

Стигнах до една купчина проспекти. Повечето се отнасяха за облигации, емитирани от компаниите, базирани в Нидерландските Антили. Най-отгоре беше проспектът на „Тремънт Капитал“, който Деби бе хвърлила върху бюрото ми. Беше споменала, че нещо не й изглежда редовен. Вдигнах го и набързо го прелистих. Стори ми се съвсем редовен. Имаше една или две бележки, нахвърляни с молив в полето. Никоя от тях не изглеждаше странна.

Отделих проспектите на една страна и се зарових по-нататък в купчината. След малко попаднах на информационен меморандум, отнасящ се за „Таити“. Тук вече не бързах с прелистването. Деби бе използвала жълт маркер за подчертаване. Бяха отбелязани само два или три пасажа. Следващите обаче бяха далеч по-интересни. Беше подчертала името на Ъруин Пайпър и препратките за Комисията по хазарта в щата Невада. Имаше едно място, специално отбелязано с флуоресциращо жълто:

„Потенциалните инвеститори се обсъждат от Комисията по хазарта в щата Невада, за да се откаже издаване на лиценз на всяко лице, замесено в престъпна дейност. Безупречният облик на кандидата е най-важното условие за издаване на какъвто и да било лиценз.“

Кати Лейзънби беше цитирала политиката на комисията при срещата ни като доказателство, че Пайпър е чист. Но беше възможно да е била заблудена. Може би Деби беше открила нещо, което да разкрива истината по случая.

И може би това й беше струвало живота.

Изправих се и погледнах през прозореца на запад. Бях сигурен в едно — невъзможно беше Деби да се е самоубила. Разбира се, винаги можеше да се допусне вероятността от нещастен случай, но аз лично не го вярвах. Някой я беше блъснал, и този човек почти сигурно беше онзи, който я изплаши толкова много при излизането ни от корабчето. А щом са я убили, значи има и мотив. Нищо друго не би могло да обясни убийството й.

Седнах отново и продължих да сортирам документите. След час и половина, тъкмо приключвах, дойде Карън с едно писмо.

— Какво да правя с пощата на Деби? — попита тя.

Зачудих се колко ли дълго продължават да получават писма мъртвите.

— Ами давай ми я — казах аз.

Карън ми подаде един бял плик с фирмения знак на „Блуумфийлд Уайс“. На него имаше щемпел: „Лично и поверително: Да се отвори само от адресата“. „Малко трудно“ — помислих си мрачно аз и го разпечатах.

Скъпа мис Чейтър,

Благодаря Ви за последното Ви писмо относно търговията с акции на американската компания „Джипсъм“.

Ние започнахме свое собствено разследване за възможните нарушения на служители от „Блуумфийлд Уайс“ по отношение на същите тези акции. Предлагам Ви да се срещнем, за да обменим информация по този случай. Ще Ви се обадя по телефона в началото на следващата седмица, за да уговорим удобно време.

Искрено Ваш

Роналд Боуен

Старши служител по проблемите на вътрешнофирмената етика

Това разпали интереса ми. Очевидно акциите на „Джипсъм“ бяха скочили рязко, след като беше обявено поглъщането й от ГСК. Писмото потвърждаваше подозренията на Деби и правото й да се страхува за живота си. Замислих се към кого ли да се отнеса в „Де Джонг“. Най-вероятно трябваше да предам писмото на Хамилтън, тъй като вече нямахме служител по проблемите на вътрешнофирмената етика. Но бях любопитен да узная за какво става дума. Щом бях поел да приключа работите й, защо да не се заема и с този проблем?

Вдигнах телефона, набрах „Блуумфийлд Уайс“ и поисках да ме свържат с мистър Боуен.

— Боуен на телефона.

Гласът му беше кисел и официален. Големите фирми като „Блуумфийлд Уайс“ се отнасят сериозно към тези проблеми. Един скандал би им коствал не само загуба от няколко милиона като глоба, но и загуба на репутация. След случая с „Блу Ароу“, когато се бяха отнесли пренебрежително с един служител по фирмената етика, големите институции започнаха да поставят на тези постове хора с непреклонна воля, които свято тачеха буквата на закона и никой не можеше да ги подритва, както си иска.

— Добро утро, мистър Боуен, обажда се Пол Мъри от „Де Джонг и Ко“ — казах аз. — Безпокоя ви във връзка с последното ви писмо до Деби Чейтър, нашият служител по фирмената етика.

— О, да.

— Длъжен съм да ви уведомя, че Деби почина само преди няколко дни. — Изминалото време и многократните обяснения по телефона ме бяха облекчили донякъде да произнеса тези думи.

— Съжалявам много — изрече Боуен с глас, в който нямаше и следа от съжаление.

— Мога ли да ви предложа помощта си относно американската компания „Джипсъм“? Двамата с Деби работихме върху случая. А тази сутрин прочетох писмото ви до нея.

— Сигурно можете. Изчакайте ме само да взема папката. — По телефона се разнесе шумолене на хартия. — Да, един от колегите ми в Ню Йорк ни алармира за необичайни раздвижвания в цената на акциите на „Джипсъм“. Разследването ни извади наяве няколко интересни факта, но за съжаление още не сме в състояние да предприемем каквото и да било. Бяхме много заинтересовани от писмото на мис Чейтър, в което тя обосновава подозренията си. Предполагам, разбирате, че на този стадии цялото разследване е много поверително.

— Да, разбира се — казах аз.

— Добре. Ние разследваме двама служители на „Блуумфийлд Уайс“ и един клиент на фирмата. Има и още един човек… — Чух как отгръща страницата. — Споменахте, че се казвате Мъри, нали така? — запита Боуен с глас по-нисък и по-гробовен, отколкото в началото на разговора ни.

— Да — казах аз и преглътнах с усилие.

— А, страхувам се, че с това папката ми се изчерпва. Довиждане, мистър Мъри.

— Не можем ли да се срещнем, както предложихте?

— Не мисля, че е необходимо — отсече Боуен. — Довиждане. — И затвори.

Смъкнах се в стола и се замислих. Това разследване никак не ми харесваше.

Смътни представи за съдебни процеси и затвор ми се завъртяха из главата. После се стегнах. Не бях направил нищо незаконно. Деби го бе потвърдила, а тя познаваше закона. Не разполагах с вътрешнофирмена информация. Беше съвсем естествено хората да ме отбележат като потенциален потребител заради покупката ми, но аз нямаше за какво да се тревожа. Абсолютно за нищо.

Но за да се застраховам напълно, отново избрах „Блуумфийлд Уайс“. Обади се Кати.

— Там ли е Кеш?

— Няма го, току-що изскочи да си вземе кафе — отвърна ясният й глас. — Ей сега ще се върне.

— Можеш ли да ми помогнеш?

— Ако мислиш, че мога — отвърна Кати малко саркастично.

Очевидно беше обидена, че търся Кеш, а не нея. Може би си мислеше, че се съмнявам в способностите й. За миг реших да се извиня, но размислих и се отказах. Нямаше смисъл. Просто някои хора са болезнено чувствителни на тази тема.

— Интересуват ме онези облигации на „Джипсъм“, които купувахте миналата седмица — казах аз. — За вашето счетоводство ли бяха?

— Не, за един наш клиент.

— Трябва да е изкарал добра печалба.

— Наистина изкара много — каза Кати. — Той…

Гласът й изведнъж секна, прекъснат от ръмженето на Кеш.

— Задръж така — каза тя и изключи микрофона. След няколко секунди пак се обади. — Съжалявам, но имам много спешна работа. Ще кажа на Кеш, че си го търсил. — И затвори.

Роб мина покрай мен и видя как съм се втренчил в слушалката.

— Какво има? Да не си зърнал призрак? — Усмивката му трая само секунда. — Прощавай. Беше глупаво.

— Животът продължава — казах аз. — Но тя ще ми липсва.

— И на мен — каза Роб.

— Тя имаше много приятели, нали?

— Е, все е имала няколко. — Роб улови погледа ми. Бузите му поруменяха. — Няколко — повтори той и се извърна.

Повдигнах рамене и отново се зарових в работата. Погледнах малкия кашон с вещите на Деби до краката ми. Трябваше да ги отнеса в квартирата й. Дръпнах телефонния справочник и позвъних на „Дени Кларк“. Поисках да говоря с Фелисити. Не вярвах друга жена с това име да работи във фирмата.

— Здравей, обажда се Пол Мъри — казах. — Запознахме се на погребението на Деби.

— Спомням си — каза тя. — Ти си колегата й.

— Точно така. Тук имам няколко нейни вещи. Не са много и не са нещо особено. Може ли да ги донеса при теб?

— Разбира се. Кога можеш да дойдеш?

— Тази вечер става ли?

— Чудесно. Ела в седем. Адресът е Кавендиш Роуд, номер двайсет и пет. „Клафъм Саут“ е най-близката спирка на метрото. Довиждане.