Майкъл Ридпат
Борсови игри (4)

4.

Наближавах къщи. Пътят се изкачваше към планинската долина, където бях роден, и опустяваше все повече и повече. Полегатите склонове отстрани плавно надвисваха в хълмове, обрасли с ниска трева, орлова папрат и пирен. Скоро беше валяло, но облаците се бяха разпръснали, оголвайки бледосиньото небе. Ярката зеленина на тревата и орловата папрат блестеше под слънцето; дори и обикновено строгите каменни стени на синорите блестяха по склоновете като ивици сребро. Пътуването през долината винаги ми действаше ободрително без значение от колко време бях на волана.

Стигнах до кръстовището и знака, сочещ право нагоре по склона. На табелата пишеше: „Бартуейт 3 мили“. Поех по невероятния наклон, след пет минути се добрах до билото и хвърлих поглед към малката долина, гушнала село Бартуейт. Подкарах надолу покрай къщите от тъмносив пясъчник, изпъстрени тук-там със саксии здравец и лобелия по прозорците. Намалих по тясната уличка към една голяма ферма. Думите „Ферма Апълтрий“ върху бялата врата бяха прясно боядисани. Беше все така подредено, както и по времето, когато живеех тук като дете. Още един обор за животни, няколко нови селскостопански машини, но всичко останало си беше същото.

Карах през селото, прекосих малката река и поех нагоре по отсрещния хълм. Спрях пред последната къща, където селището вече свършваше. Минах през малката градинка, гъмжаща от ружи, лавандула, рози, гладиоли и още цял куп шарени цветя, чиито имена не знаех, и почуках с желязната хлопка на вратата, пред която бяха строени половин дузина цъфнали напръстничета.

Дребната закръглена фигура на майка ми застана на прага само след миг.

— Влизай, влизай — каза тя. — Сядай. Добре ли пътува? Ще пиеш ли чай? Сигурно си уморен.

Въведе ми във всекидневната.

— Защо не седнеш на стола на баща ти? — каза тя, както винаги. — Много е хубав и удобен.

Потънах в старото кожено кресло и след малко бях затрупан с кифлички и сладко от ягоди, и двете домашно производство. Коментирах градината и няколко минути обсъждахме плановете на мама за нея. После дойде ред на клюките от селото и бях осведомен за последните скандални афери на мисис Кърби. Последва дългата история на проблемите, с които се сблъскала сестра ми Линда, докато търсела най-подходящата покривка за дивана, и обичайните меки укори, че толкова отдавна не съм се отбивал.

Майка и за миг не се спря на едно място. Придружаваше всяко разяснение с безброй ръкомахания и всяка минута скачаше да долива чашата ми, да дооправя нещо в стаята или да се втурва в кухнята за още кейк. Лицето й леко поруменя, думите бързо се сипеха от устата й. Тя беше много енергична жена, хвърляше се във всяко начинание, което се начеваше в селото. Всички я обичаха. Въпреки наклонността й да бъде на всяко гърне мерудия, почти всичко, което вършеше или казваше, беше изпълнено с прямота и искрено желание да помогне. А и хората още я жалеха. Седемнайсет години не са чак толкова много за едно селце от долината на Дейлс.

Следобедът мина много приятно. Но след поредното си завръщане от кухнята с още чай тя въздъхна:

— Ще ми се баща ти да пишеше. Вече от доста време е в Австралия. Друг човек отдавна щеше да драсне някой ред. Сигурна съм, че вече е намерил някоя китна овцеферма. Миналата седмица видях една по телевизията, тъкмо като за нас.

— Сигурен съм, че скоро ще имаш писмо. Хайде да излезем да видим градината — казах аз в напразен опит да променя темата.

— Наистина е много егоистично от негова страна, казвам ти. Искам само няколко реда. Знам, че е много скъпо да ми звъни чак оттам. На теб обаждал ли ти се е?

— Не, мамо.

И едва ли някога щеше да го направи. Баща ми не беше в Австралия. Нито в Аржентина или Канада, както бе предполагала майка ми толкова години. Баща ми не беше между живите.

Беше починал, когато бях на единайсет години, и макар че всъщност не бях пряк свидетел на смъртта му, това, което видях, щеше да остане в мен до смъртта ми. Нещо бе попаднало в комбайна и той се бе опитал да го извади. За нещастие обаче оставил двигателя да работи. Аз ритах топка зад хамбара. Чух отчаян крясък, за миг надвил шума на двигателя. Изтичах от другата страна и видях какво беше останало от баща ми.

Все пак успях да се съвзема от потреса. Но майка ми така и не успя. Тя се беше посветила на баща ми и не можеше да приеме смъртта му. Беше си изградила свой собствен свят, в който той беше жив, свят, в който бе намерила покой.

Баща ми беше арендатор на една от най-големите ферми и беше уважаван от всички в селото. Това бе направило живота на мама, на по-голямата ми сестра и на мен по-лек. Лорд Мейбълторп, собственикът на имота, идваше често във фермата и двамата с татко обсъждаха всевъзможни ефикасни начини за добив на максимален урожай. Бяха станали неразделни приятели. И когато баща ми почина, лорд Мейбълторп ни даде на разположение една от къщите и гарантира на мама, че може да я ползва пожизнено. Баща ми беше направил много голяма застраховка „живот“, която ни осигури спокойно съществуване, а всички съседи бяха любезни и услужливи.

Баща ми беше добър човек. Знаех го, защото всички винаги го бяха твърдели. Спомнях си го като едър, работлив мъж със силно развито чувство за справедливост. Винаги се бях старал да правя всичко, както той го искаше, и обикновено успявах. Но когато не успявах да оправдая очакванията му, настъпваше истински ад. В края на един срок се върнах у дома и в бележника ми пишеше, че съм най-големият пакостник в класа. Татко ми даде такъв хубав урок за това, колко е важно човек да се учи добросъвестно в училище, че следващия срок бях най-добрият в класа.

Смъртта му и ефектът, който бе оказала тя върху мама, ми се струваха върхът на несправедливостта. Бях разтърсен от мисълта, че съм безсилен да променя или върна каквото и да било. Това ме докарваше направо до бяс.

И тогава започнах да бягам. Всеки ден изминавах мили по хълмовете, насилвайки белите си дробове и сърцето докрай. Борех се със студа, пронизващия вятър и мрака на йоркширската зима, търсех някаква утеха в самотната си борба с тресавищата.

Трудех се упорито и в училище, решен да постигна това, което си представях, че баща ми би искал от мен. Положих всички усилия и успях да постъпя в Кеймбридж. Макар че отдавах много време на леката атлетика, пак съумях да изкарам прилична диплома. До момента, в който започнах подготовката си за Олимпиадата, решимостта и желанието да победя се бяха превърнали в навик. Но въпреки това не бих бил искрен, ако кажех, че го правя единствено само заради баща ми. Все пак тайно вярвах, че ме е зърнал отнякъде как пресичам финиша и печеля бронзовия медал.

Майка ми така и не успя да приеме амбициите ми. Откакто баща ми „отсъстваше“ от къщи, тя искаше сестра ми да се омъжи за някой местен фермер, а аз да постъпя в селскостопански колеж, за да мога да се грижа за фермата. Сестра ми изпълни молбата й, но аз — не. След трагедията, сполетяла баща ми, не можех дори и да си помисля за фермерство. Но за свое успокоение майка ми реши, че аз уча в селскостопански колеж в Лондон. В началото се опитвах да я разубеждавам, но тя не искаше да чуе и дума и се отказах. Гордееше се с постиженията ми на пистата, но се тревожеше дали това няма да попречи на учението ми.

— Днес е чуден ден — казах с надеждата да променя темата. — Хайде да се поразходим.

Излязохме от двора и поехме нагоре по склона. Майка ми е роден турист и скоро се добрахме до билото между нашата долина и съседната. Погледнахме надолу към Хелмби Хол — едно неприветливо имение, издигнато в началото на двайсети век от по-предишния лорд Мейбълторп с печалбите от текстилните му фабрики.

Майка ми спря да си поеме дъх.

— О, не ти казах! Лорд Мейбълторп почина миналия месец. Сърдечен удар. Баща ти ще се натъжи много, когато разбере.

— О, страшно съжалявам — казах аз.

— И аз — въздъхна тя. — Винаги е бил добър към мен. И към повечето хора от селото.

— Означава ли това, че онзи галфон, синът му, е поел в ръцете си Хелмби Хол?

— Пол, моля те. Той не е глупак. Той е очарователен млад джентълмен. И е много умен. Работи в една търговска банка в Лондон, доколкото знам. Чувам, че бил решил да посвети по-голямата част от времето си на имението. Щял да си идва всеки уикенд.

— Е, колкото по-малко си има работа с Бартуейт, толкова по-добре — казах аз. — Мисис Кърби запознала ли се е вече с него? Чудя се какво ли е мнението й — запитах аз с невинен вид.

— От нея всичко може да се очаква — засмя се мама.

Върнахме се вкъщи към седем, уморени, но доволни един от друг.

И тъкмо когато сядах зад волана да потеглям към Лондон, тя каза:

— Много те моля, учи добре и прилежно. Баща ти ми каза, преди да тръгне за Австралия, че е сигурен, че от теб ще стане добър фермер, и аз знам, че няма да го разочароваш.

Карах към къщи, обзет от онова проклето настроение, което винаги ме обхващаше на връщане от мама, заради несправедливостта, която ни налагат животът и смъртта.

 

 

В понеделник сутринта седях на бюрото си. Влезе Роб, ухилен до уши. Добре познавах тази физиономия. Отново беше влюбен и нещата вървяха добре.

— Кажи какво стана?

Той нямаше търпение да ми разкаже.

— Е, вчера позвъних на Кати и я убедих да излезе с мен. Как ли не го извърташе, но аз бях стоманен. Накрая се предаде и отидохме да гледаме един филм. Каза ми, че искала да го види от години. Някаква френска дивотия на Трюфо. Едвам я изтраях, но тя беше като омагьосана. После отидохме да вечеряме и разговаряхме много. Тя, изглежда, наистина ме разбира така, както никое момиче преди нея.

„Или поне по-добре от Клер преди месец и Софи преди три месеца“ — помислих си малко жестоко. Роб изпадаше в опиянение, когато изливаше душата си пред момичетата. Но най-интересното беше, че и те често изпадаха в подобно състояние. Все пак сериозно се съмнявах, че методиката на Роб може да има някакъв ефект върху Кати, и запитах:

— Та какво стана?

— Нищо — усмихна се Роб. — Тя е чудесно момиче. Не е от ония, които ти се хвърлят на врата още от първата среща. Но се уговорихме да се видим в събота. Ще се повозим на яхта.

— Късмет — казах аз. Това явно нямаше да се различава от предишните му истории. Изграждаше си пиедестал, на който да постави любимата си. Трябваше да му се признае обаче упоритостта. Роб беше способен да размекне и най-коравото женско сърце.

Светлинният индикатор на телефона пред мен замига. Беше Кеш.

— Имам две неща за уточняване — започна той. — Първо, идваш ли на конференцията ни?

— Да, с удоволствие. Благодаря ти много за поканата.

— Чудесно — каза Кеш. — Обещавам да ти уредя среща с Ъруин Пайпър, когато приключи с програмата си. Сега имам още нещо. Искаш ли да дойдеш в Хенли като гост на „Блуумфийлд Уайс“? Фирмата прави лагер всяка година и чувам, че било страхотно. Двамата с Кати сме там. Вземи със себе си някой от офиса, ако искаш.

Сърцето ми се сви. Гребането не ме вълнуваше. Не проявявах интерес и към тоя вид фирмени забавления — запивания с цял куп хора, които нито познаваш, нито изпитваш желание да опознаеш. Единственото хубаво нещо беше, че никой нямаше да дава пет пари за гребането. Прииска ми се откажа, но на Кеш много трудно се казва „не“.

— Благодаря ти много, трябва да погледна каква ми е програмата за този уикенд. Ще ти се обадя по-късно.

— Добре. Дрънни ми един телефон.

Затворих. Пробивен американец се сблъсква с учтив англичанин и никой не остава доволен от резултата. Изпитвах лека вина.

— Какво има? — запита Роб.

— „Блуумфийлд Уайс“ ме поканиха в Хенли и ми е трудно да откажа.

Роб подскочи като ужилен.

— „Блуумфийлд Уайс“, а? Кати там ли ще бъде?

— Да.

— Е, мисля, че трябва да отидеш. И трябва да вземеш и мен.

Протестите ми бяха напразни. Комбинираната настойчивост на Роб и Кеш не ми оставяше никакъв избор. Телефонирах на Кеш и му казах, че съм във възторг от поканата му и вземам и Роб със себе си. Кеш явно беше доволен. Личеше му по гласа.

 

 

Седях си на бюрото и следях борбата на пазара сред лятното затишие с компетентната подкрепа на Деби. Изпитвах досада и раздразнение. Деби обаче нямаше нищо против бездействието. Наблюдавах я как се справя с кръстословицата на „Файненшъл Таймс“. Мъчех се да си намеря някаква работа. Ровех из портфейла ни с надеждата да ми хрумне някаква свежа идея.

Мярнах няколко облигации и се сетих нещо.

— Деби.

— Не сега, не виждаш ли, че съм заета — каза тя.

— Провери ли емисиите на Нидерландските Антили? Ще ни създадат ли проблеми промените в данъчния режим?

Деби остави вестника.

— Колкото и да ти се струва чудно, проверих. — Тя посочи една купчина проспекти. — Прерових всичките ни портфейли. Наред сме. Нямаме облигации, засегнати от промените. Единствените облигации от Нидерландските Антили, които притежаваме, се търгуват под сто, така че можем да спечелим, ако емитентът ги обяви по номинал.

— Сега вече съм спокоен. Браво. Благодаря ти много за труда.

— Почакай малко. С данъците проблеми няма да имаме, но тук се сблъсках с една облигация, която ми мирише много съмнително.

— Давай.

— Ето тази.

Тя остави на бюрото ми един проспект на облигации. Вдигнах го и го разгледах. Върху корицата с получер шрифт беше изписано: „Акционерно Дружество «Тремънт Капитал» обезпечени 8 процента полица с падеж 15 юни 2001 година“, а отдолу с малко по-ситен шрифт: гарантирани от „Хоншу Банк Лимитид“. Най-отдолу се четеше: Главна компания за управление на доверителни средства „Блуумфийлд Уайс“.

— Е, какво не му е наред? — запитах аз.

— Трудно ми е да го обясня — започна Деби. После изведнъж подскочи като опарена. — Господи! Видя ли го?

— Кое? — запитах аз.

— По Ройтер. — Тя се вгледа в екрана пред себе си. — „Американската компания «Джипсъм» обявява, че е приела офертата на ГСК…“ Кои, по дяволите, са тия ГСК?

— Мисля, че е някаква германска компания за производство на цимент — казах аз. — Имахме право. Тук става нещо.

Телефоните бясно замигаха. Включих една от линиите. Беше Дейвид Барат.

— Видя ли офертата на ГСК за „Джипсъм“?

— Да — казах аз. — Ройтер предполагат, че ще мине благоприятно. Имаш предвид, че може и да не мине ли?

— О, не, не мисля така — каза Дейвид. — Германците нямат никакви операции в САЩ, така че няма да има никакви проблеми с антитръстовото законодателство.

— С какъв клас на кредитоспособност са? — запитах аз. Колкото по-висок беше класът на германската компания, толкова по-малък риск щяхме да имаме с облигациите на „Джипсъм“. Цената на облигациите щеше да скочи.

— АА минус — каза Дейвид. Беше като компютър, станеше ли дума за подробности дори и за най-незначителните компании. — Задръж малко, борсовият ми посредник вика нещо. — До ушите ми долетяха приглушени крясъци. — Казва, че немците плащат за придобивката с пари в брой и продажба на нови акции. Това не би могло да навреди на кредитоспособността им.

— Къде се търгуват облигациите?

— Задръж пак. — След малко гласът му прозвуча отново. — Предлага цена купува 95. Искаш ли да продадеш двата си милиона?

Помислих малко. Деветдесет и пет долара бяха много ниска цена.

— Не, благодаря ти. Струват повече. Обади ми се, ако тръгнат нагоре.

Затворих телефона и извиках на Деби:

— Какво чуваш?

— Всички търсят облигации на „Джипсъм“. „Блуумфийлд Уайс“ предлага цена 97. В момента говоря с Клер. Тя предлага 97 1/2. Да продавам ли?

Направих няколко изчисления с калкулатора. По моите сметки трябваше да продаваме на 98 1/2.

— Не, изчакай.

— Тая печалба ще ни е напълно достатъчна — каза Деби.

— Не, реалната цена на тия книжа е с три четвърти пункта по-висока.

— Не е хубаво да си толкова алчен — каза тя.

Разговаряхме с още трима търговски агенти, но никой от тях не предлагаше повече от 97 1/2. Тъкмо вече щях да вдигна ръце, когато Карън извика:

— Деби, „Лайпцигер Банк“ на четвърта линия!

— Кои, по дяволите, са тия „Лайпцигер Банк“? — запита Деби. — Кажи им да не ни притесняват, заети сме.

„Лайпцигер Банк“? Каква работа можеше да си има с нас една дребна германска банка?

— Дай ми ги, Карън — извиках й аз в отговор.

— Добро утро. На телефона е Гюнтер. Как е при вас? Тук времето е чудесно.

— Добро утро — казах аз. Хайде, Гюнтер, не го усуквай.

Поразменихме още малко учтивости и Гюнтер ме запита дали не съм чувал нещо за емисия на американската компания „Джипсъм“.

— Всъщност съвсем случайно имам под ръка облигации от тази емисия на стойност два милиона и половина долара.

— А, много добре. Моят търговец предлага 96. Мисля, че това е много добра оферта.

Страхотна оферта — два пункта под пазара!

— Много добре ме изслушай, Гюнтер — казах аз. — Колежката ми е на другия телефон и всеки момент ще продаде тези облигации на един наш стар приятел за 99 долара. Но ако на момента ми предложиш 99 1/2, ще ги продам на теб. Иначе няма и да ги помиришеш дори.

— Мога ли да помисля половин час? — запита стреснато Гюнтер.

— Можеш да помислиш точно петнайсет секунди.

Тишина. Гледах часовника си. След тринайсет секунди Гюнтер се обади.

— Окей, окей, купуваме два и половина милиона облигации на американската компания „Джипсъм“, девет процентови, с година на падеж 1995, на цена 99 1/2.

— Сделката приключена — казах аз.

— Благодаря ти — каза Гюнтер. — Надявам се да правим и по-крупни сделки занапред с вас.

„Надявай се“ — помислих си, докато затварях телефона.

— Как, за бога, успя да го накараш да ги купи на 99 1/2? — възкликна Деби.

— Единственото обяснение „Лайпцигер Банк“ да купи тези облигации е те да са някаква местна банка на ГСК. Щом дават мило и драго, значи могат да се бръкнат и по-надълбоко. Можеш ли да си представиш, че този юнак предлагаше цена 96, когато беше готов да плати 99 1/2? Помни, повече да си нямаме работа с тях.

— И така, колко изкарахме? — запита Деби.

— Двата милиона ги купихме на 82, а ги продадохме с печалба 17 1/2 пункта — казах аз. — Това прави триста и петдесет хиляди долара печалба за нас! Не е лошо. И се отървахме от първоначалната си позиция от половин милион. Чудя се докъде ли ще скочат акциите ни когато се включи и Ню Йорк?

Деби се замисли.

— Какво има?

— Някой трябва да е знаел за поглъщането — каза тя.

— Разбира се, че са го знаели — казах аз. — Това винаги става известно. Така се работи по цял свят.

— Може би не трябваше да купуваме онези акции.

— От къде на къде? Та ние и представа си нямахме, че предстои да я погълнат. Просто предположихме. Не сме нарушавали никакви правила.

— Някой е знаел. Иначе щеше ли да скочи цената им?

— Слушай — казах аз. — Ти си служителят, който се занимава с тия неща. Познаваш правилата. Да сме нарушили някое?

Деби помисли и въздъхна.

— Технически, мисля, че не — отвърна тя.

— Чудесно. А сега ми подай няколко бланки да заведа тази сделка.

 

 

Следващия ден, сряда, беше ден на гнева. Трябваше да напиша доклад за един от нашите клиенти, и си блъсках главата как да съгласувам работните показатели с постигнатото от нас. Прекарах цели два часа от следобеда, взирайки се в колоните цифри, преди да забележа грешката, която през цялото време ми беше избождала очите. Проклинайки се за глупостта си, се отправих нагоре към администрацията да им посоча грешката. Предстоеше ни многочасов труд, докато я оправим, и като се прибавеха непрекъснатите повиквания от дилърите, очертаваше се перспективата да приключа малко преди полунощ, и то ако бях късметлия. Деби предложи да ми помогне и аз приех с облекчение. Но дори и с нейната помощ успяхме да свършим чак след осем.

Оставих доклада върху бюрото на Карън готов за изпращане веднага на следващата сутрин. После се спогледахме с Деби.

— Какво ще кажеш да пийнем по нещо? — предложи тя.

— Тъкмо си мислех, че ще го кажеш — казах аз. — Къде отиваме?

— Ходил ли си някога на онова корабче на Темза? Нали го знаеш, станцията на метрото „Темпъл“.

— Нямам нищо против — отвърнах. — Само да си взема куфарчето.

— О, да ти пикая на куфарчето! — изрече с отвращение Деби. — Кого, мен ли ще заблуждаваш? Само ще го разнасяш като някой носач.

— Ама…

— Хайде!

Огледах салона. Роб и Хамилтън още не си бяха тръгнали. Хамилтън се ровеше из някаква купчина книжа, а Роб си играеше с компютъра. За Хамилтън си беше съвсем в реда на нещата да остава толкова до късно, но Роб беше доста рядка гледка след шест часа. Навън вече се смрачаваше и залезът изпълваше небето над града с портокалови багри, смесени с мрачно сиво и черно.

— Май ще вали…

— О, хайде.

Добрахме се до корабчето тъкмо преди да закапе. Седнахме на една маса в главния салон с изглед към сивата Темза, надигаща се с прилива срещу Уестминстър. Мощни вълни се разбиваха и пенеха покрай пилоните, забити в речното дъно до корабчето. Гледката на такава дива и необуздана природна сила посред един град в края на двайсети век беше малко непривична. Човек може да издигне диги покрай реките, за да ги задържи или канализира, но не може да направи нищо, за да ги спре.

В този момент дъждът заплющя, зашиба водата така, че реката, градът и небето се сляха в неразличим мрак. Вятърът се усили и корабчето започна да се олюлява и да скърца.

— Бррр — потрепери Деби. — Направо да не вярваш, че е средата на лятото. Забележи обаче колко е уютно тук.

Огледах се. Лакираният дървен интериор на корабчето беше приглушено осветен. Имаше няколко малки компании, насядали по масите покрай двете стени, и една по-голяма група пиячи в единия ъгъл. Люшкането и скърцането на корабчето, тихият ромон на спокойни разговори и спарената, но затоплена атмосфера наистина създаваха уют.

Поръчахме. Сервитьорът мигом донесе бутилката и ни наля. Вдигнах чашата си и казах:

— Наздраве. Много съм ти задължен за помощта тази вечер. Сигурно щях да осъмна в салона, ако не беше ти.

— Няма за какво — отвърна Деби и отпи. — Както виждаш, не съм чак толкова мързелива, за каквато ме нарочиха.

— Е, надявам се Хамилтън да го е забелязал.

— О, махни го тоя. Направих го единствено заради теб. Беше направо като убит през целия ден. Изчервих се, като чух какви ги ръсеше над ония сбъркани сметки.

— Дори и така да е, пак съм ти задължен — казах аз. Съмнявах се дали би се изчервила от каквито и да било думи, макар че в момента под ефекта на алкохола закръглените й бузки започваха бавно да пламтят. — Не те видях днес да си клатиш краката. Сигурна ли си, че всичко е наред?

Не бе вдигнала глава цял ден.

— Е, сигурно си забравил, че благодарение на теб се бях заровила в ония проспекти, за което съм ти много благодарна. — Тя внезапно се навъси. — Има обаче две неща, които ме тревожат. И то много.

Наострих уши.

— Кои точно?

Тя се замисли за момент, след това поклати глава.

— О, остави. Достатъчно си блъсках главата днес с проспектите, това може да почака до утре. Скоро ще си поговорим по-обстойно.

Виждах, че наистина се тревожи за нещо, а при Деби това действително беше знаменателно. Но нежеланието й да го обсъжда беше явно и реших да променя темата.

— Познаваш някои от търговците в „Блуумфийлд Уайс“, нали?

— Да, защо?

— Познаваш ли човек, който търгува с книжата на „Джипсъм“?

— Да, Джо Финли. Той търгува целия пакет с щатски ценни книжа в „Блуумфийлд Уайс“. Много е добър. Казват, че е най-добрият търговец на пакети от ценни книжа на Уолстрийт, няма месец, в който да не е направил удар. Търговците от другите компании са много внимателни с него.

— И защо така?

— Защото е абсолютно копеле — изрече Деби с такава увереност, че разбрах, че е стигнала до това мнение от личен опит. Нещо в тона й ме накара да я помоля за още разяснения.

— Честен ли е?

Деби се изсмя.

— Търговец от „Блуумфийлд Уайс“ и честност? За мен това е напълно невероятно. А за теб? Защо питаш?

— Просто се чудех защо „Блуумфийлд Уайс“ се интересуват толкова от облигациите точно преди обявяването на поглъщането.

— Искаш да кажеш, че Джо може да е знаел за него? Изобщо не бих се учудила.

Напълних повторно чашите.

— Как ще похарчиш печалбата си от „Джипсъм“? — запита тя лукаво.

— Имаш предвид акциите, които купихме ли? Не знам. Предполагам, че няма да я похарча. Ще я запазя.

— За какво? За черни дни ли? — запита Деби и кимна към мрака навън.

Усмихнах се. Чувствах се малко глупаво.

— Е, че за какво да я харча? Квартирата ми ме задоволява. „Де Джонг“ ми дадоха кола. Не виждам някаква възможност да ползвам дори и няколко дни отпуск.

— Това, което ти трябва, е едно много скъпо момиче — каза Деби. — Някое, което да харчи нечестно придобитите ти печалби.

— Страхувам се, че нямам такива, поне за момента.

— Какъв срам за един млад и способен финансист като теб! Направо не мога да го повярвам — изрече Деби с присмехулно удивление. — Ако нямаш нищо против, фигурата ти се нуждае от известни корекции, а носът ти направо плаче за пластичен хирург. А и от доста време не си ходил на бръснар, нали? Да, проблемите ти ми са напълно ясни.

— Благодаря ти за куража. Не знам, може би просто не ми стига времето.

— Много работа, а?

— Много работа, много бягане.

— Съвсем типично. Какъв си ти бе? Да не си девственият работохолик?

— Е, не съм я закъсал чак дотам — отвърнах с усмивка.

— О, така ли? Я кажи някоя клюка. — Деби се приведе напред, цялата любопитство.

— Не ти влиза в работата — отвърнах аз неохотно.

— Разбира се, че не ми влиза — отвърна тя. — Я раздухай.

Наведе се над масата, блесналите й очи танцуваха върху лицето ми, подканяха ме да говоря. Не можех да я разочаровам, въпреки неохотата си.

— Е, добре. В университета имаше едно момиче, казваше се Джейн. Беше много хубава. И много търпелива.

— Търпелива?

— Да. Почти цялото ми време минаваше в тренировки. На седмица пробягвах почти четиридесет мили, като не броя щангите и спринтовите натоварвания. За капак полагах усилия и да изкарам добра диплома. Почти не ми оставаше време за нещо друго.

— И тя го търпя?

— Известно време. Накрая обаче й дойде до гуша. Трябваше да избирам между нея и бягането. Е, можеш да се досетиш кое предпочетох.

— Бедното момиче.

— О, не чак толкова. Беше й много по-добре без мен. Само два месеца след раздялата ни се запозна с Мартин и година по-късно се ожениха. Сигурно вече има две деца и е много щастлива.

— И след нея друга нямаше, така ли?

— Имаше. Една-две. Но никоя от тях не остана за дълго. — Въздъхнах. — Всяка моя връзка скоро се превръщаше в сблъсък на момичето със спорта ми, а аз не бях склонен да правя компромиси с бягането си. Наистина, понякога съжалявах, но това беше част от цената, която трябваше да платя, за да стигна до Олимпиадата. И всеки път плащах.

— Добре, но какво те спира сега? — запита Деби.

— Да ме спира какво?

— Как какво, да си намериш приятелка.

— Е, това не е толкова проста работа — запротестирах аз. — Искам да кажа, не можеш просто така да излезеш и да я хванеш за ръката от улицата. Просто нямам време, толкова много работа ми се е струпала.

Деби се изсмя.

— Сигурна съм, че можеш да отделяш по половин час преди заспиване всеки вторник и четвъртък. Това трябва да е достатъчно, нали така?

Повдигнах рамене и се ухилих.

— Да, права си. Нещо съм загубил форма. Но ти обещавам да наваксам. Другата седмица по това време ще имам три жени, готови за проверка.

Довършихме бутилката, поделихме си сметката и тръгнахме смело към изхода да посрещнем дъжда с гърди. Минахме покритото мостче и застанахме под козирката върху паважа. И двамата бяхме леко облечени и без чадъри.

Стояхме и се взирахме обезсърчено в студената мокра вечер. Внезапно някакъв мъж се пъхна до нас, спря за миг пред Деби, сграбчи я за гърдите и я стисна.

— Липсвах ли ти, любов моя? — И се изсмя мръсно. Извърна се към мен, огледа ме за секунда с празните си воднистосини очи, изкриви устни в бутафорна усмивка и изчезна в дъжда.

За миг останах като вцепенен, с рефлекси, притъпени от виното. В следващия миг обаче, когато понечих да се втурна след него, Деби ме сграбчи за ръкава.

— Пол, недей! Моля те!

— Какво говориш? — изгледах я удивено аз.

— Пол, много те моля, недей. Не се занимавай с него.

Погледнах в мрака, но мъжът вече се бе стопил сред дъжда. Лицето на Деби беше умоляващо и страшно напрегнато. И много уплашено.

Повдигнах рамене и се върнах обратно под козирката. Само за секунди бях прогизнал от дъжда.

— Кой беше този, по дяволите?

— Не ме питай.

— Но той не може да се държи така с теб!

— Виж, Пол, нека приключим на тая тема. Моля те.

— Добре де, добре. Я дай да ти хванем някое такси.

Съвсем закономерно такси нямаше поради проливния дъжд и след петминутно колебание се разбрахме да си тръгнем с метрото, Деби за „Ембанкмент“, аз за „Темпъл“, спирките и на двама ни.

Подземният влак се втурна на запад в безкрайното си пътешествие по Кръга, а аз се замислих за мъжа, който беше ощипал Деби. Кой ли можеше да е той? Някой бивш любовник? Бивш колега? Някой напълно непознат? Някакъв пияница? Нямах никаква представа. Нито пък можех да разбера защо Деби така категорично отказа да ми обясни каквото и да било. На лицето й ясно се беше изписал страх, не шок или оскърбление. Много странно.

Бях успял да го зърна добре в секундата, когато се бе извърнал към мен. Беше слаб, жилест, на около тридесет и пет години, в незабележим сив костюм. Очите му още бяха пред погледа ми. Воднистосини, мъртвешки, със зеници почти като главички на топлийки. Потреперих.

Спряхме на „Виктория“. Повечето пътници се юрнаха да слизат, качиха се само неколцина. Влакът плавно потегли и аз се замислих за друго. Опитах се да прочета вестника на един възрастен човек, седнал срещу мен, но буквите играеха пред очите ми. Разговорът, който бях водил с Деби за приятелките ми, или по-скоро за тяхната липса, отново изплува в съзнанието ми. Последните няколко години не си бях давал много зор по отношение на жените. Не че не обичах женската компания, съвсем не; работата беше там, че много връзки бях започвал с големи надежди, а финалът беше един — разочарование. Бях започнал да си мисля, че просто не си струва трудът. Е, сигурно щях да променя нещата. Деби имаше право — колкото и силно да беше желанието ми за професионален успех, трябваше да отделям време и за някои други неща.

Мисълта за Деби ме накара да се усмихна. Ведрото й настроение беше несъкрушимо. Внезапно усетих с какво нетърпение очаквах да зърна лицето й всяка сутрин, когато отивах на работа. За последните няколко месеца се бях привързал много към нея.

Я почакай. Дали тя нямаше нещо наум, когато ме окуражаваше да си намеря приятелка? Беше ми навик да пропускам очевидни покани. Не, сигурно само си въобразявах. Не и Деби. Не и аз. И въпреки това, по някакъв странен начин, тази мисъл заседна в главата ми.