Ромен Гари
Сияние на жена (4)

IV

Качих се в бара и се озовах сред невероятно количество японци, но това може да беше и от умората. Сеньор Галба беше на сцената. Седем чисто бели пудела и един розов седяха на столове с висящи задни лапи в позите на госпожици, които очакват кавалер на околийския бал. Сеньор Галба стоеше отляво, с фрак, черна пелерина, цилиндър, бял копринен шал, проблясващ нагръдник и бастун със сребърна топка. Той извади една пура от джобчето на жилетката и се престори, че търси кибрит. Шимпанзето влезе на сцената с угрижен вид и запалка в ръка и поднесе огънче на стопанина си. Сеньор Галба му предложи пура. Шимпанзето захапа пурата и я запали. Вдъхна дима, задържа го и напусна сцената.

— Мама му стара — каза един японец до мен.

Изгледах го с почуда.

— Джаксън е най-великото шимпанзе от началото на християнската епоха — рече барманът.

Сеньор Галба вдъхна няколко облака дим от пурата си и щракна с пръсти. Шимпанзето отново се появи, приближи до един грамофон, сложен върху елегантна масичка, застлана с кадифена покривка и натисна копчето. Гръмна пасо добле, а шимпанзето се отправи към розовия пудел, седнал между другите пудели и го покани на танц. Розовият пудел се смъкна от стола, поклати се за миг на задните си лапи, шимпанзето го прихвана през талията, а аз дръпнах много бързо две ракии една след друга, защото гледката на черно космато шимпанзе и розов пудел, които танцуват пасо доблето „Огънят на Андалусия“ ми се стори неоспоримо цинична горчива подигравка. Японците се смееха, което само добавяше бели зъби в мрака. Облегнах се на бара, загърбил онова оскърбление, и срещнах съчувствения поглед на бармана.

— Не върви ли, господине?

— Ще потръгне след малко, когато това свърши.

— Сеньор Галба смята този номер за венец на живота си.

— Невероятна гадост — казах аз.

— И аз мисля същото, господине.

Хвърлих поглед към онзи ужас. Имаше нещо отблъскващо, оскърбително и почти злонамерено във „венеца“ на сеньор Галба. Че това е „венецът на живота“ му, със своя сардоничен привкус, с нищо не намаляваше дозата цинизъм и оскърбление, напротив.

Розовият пудел и шимпанзето търчаха на верев по сцената под прожекторите и под прищракващия звук на пасо доблето „Огънят на Андалусия“.

— Битие и небитие — рече барманът. — Неапол под целувката на огъня.

— Оставете ме на мира. И така е достатъчно противно.

— Никога не бях виждал шимпанзе и пудел да танцуват пасо добле, това е истинско откровение — рече японецът до мен със силен белгийски акцент.

Изгледах го.

— С белгийски произход ли сте?

— Не, защо?

— Нищо, нищо, сигурно е от мен. Дайте ми още една ракия.

— Човек не бива да се бои да погледна нещата в дълбочина — рече барманът.

— И за какво е боядисал помияра в розово?

— Животът в розово — рече барманът. — Малко оптимизъм.

— А защо пък пасо добле? Все пак съществуват и валсът, и тангото, и менуетът, пък и класическият балет в края на краищата, все пак имаме избор, дявол да го вземе!

— Точно така — рече барманът. — Така е, не са малко. Лично аз предпочитам степ. Но на сеньор Галба Испания му е в кръвта. Fiesta brava. Дреха от слънчева светлина. Животът, смъртта, muerte, тралала.

— Смрт — рекох.

— Моля?

— Смрт. Пълзи по крака, по-отровна от отровен скорпион, и това си е.

— Това е най-хубавият номер с дресировка, който съм виждал в шибания си живот — рече развълнувано японецът от белгийски произход.

Барманът подсушаваше една чаша.

— Може да се спори. Човек винаги може да направи нещо по-добро. Дойдохте по-късно, но преди малко имаше друга атракция. Човекът — каучук. Той се извиваше противно на всички природни закони и успя да се напъха в кутия за шапки. Живот, какво да го правиш.

Зад бутилките имаше огледало и гледах как зад гърба ми шимпанзето и розовият пудел танцуват. Гледах и лицето си, а то почти не се беше променило. Човек винаги е по-голям мръсник, отколкото си мисли.

Поисках жетон на бармана, слязох в приземния етаж и звъннах на Жан-Луи. Не го бях виждал от седем месеца. Боях се от приятелството, което в края на краищата се превръща в говорилня. Яник не искаше около себе си нито съчувствие, нито мъка. Бяхме се договорили, че освен брат й, никой не трябваше да бъде в течение. В такива случаи дори между най-добронамерените приятели се създава един церемониал на свенливост, тревога и притеснение, които всички се опитват да крият, и едновременно с това известна пресилена свобода в държанието, сякаш-нищо-не-се-е-случило, които в крайна сметка стават непоносими. Десет години Яник беше стюардеса по линиите за Индия, Пакистан и Африка. „Щеше да ми е по-лесно там — ми каза тя. — При нас хората са изгубили навика да умират.“ Затова решихме да не се прощаваме с никого. Наложи се да кажем на брат й, не че между нас имаше дълбока привързаност, но тя много бе обичала родителите си и това беше всичко, останало от тях. Доста безлично момче, тесногръд, с нестихващо желание за нова кола, и понеже Яник бе красива, весела и щастлива, струваше ми се, че у него има определена завист към сестра му, сякаш му бе отнела дела от някакво наследство. Той лудна, заговори за магически операции с голи ръце във Филипините, за някакъв негов приятел, чийто баща живял още десет години, за сензационни изследвания, които всеки момент щели да дадат резултати, а общо взето не щеше нищо да знае и се държеше като онези темерути, които ви дават надежда, за да спрете да ги тормозите. Той прекара два дни в института по радиология, за да се изследва от глава до пети, беше чувал, че е наследствено. „Ще си купи нова кола за утеха — беше казала Яник. — Всъщност май му докарах стрес.“ И тъй, малко по малко се бях отдалечил от всички приятели. Поисках от „Ер Франс“ шестмесечен отпуск. А сега се намирах в мазето на „Клапсис“ сред хаос, който може и да беше знак за милосърдие, защото ми спестяваше усилието да се изправя очи в очи с дълга си към действителността.

— Ало, да…

Бях го събудил.

— Аз съм. Мишел…

Приятелство, което се бе ковало двайсет години по всички маршрути на света…

— Мръсник такъв, поне от шест месеца…

— Ако човек няма право да зареже приятеля си, това вече няма да е приятелство…

— И защо през нощта, моля? След шест месеца можеше да почака още няколко часа… или пък… Нещо тежко ли?

— Добре ли е Моник?

— Всички сме добре. Какво ти е?

— Тя винаги ме е съжалявала, че не мога да плача. Казваше ми, че не знам колко е приятно.

Той мълчеше. Сигурно гласът ми е бил разтрошен. Беше ми казала: „Сирак от една жена…“.

— Мишел, какво има? Ела вкъщи веднага. Изчезна като камък във вода, а сега… Какво става?

— Пасо добле. Черна маймуна, която танцува пасо добле с розов пудел.

— Какви ги плещиш?

— „Огънят на Андалусия“.

— Какво?

— Нищо. Абсолютно нищо. Това се нарича дресьорска работа, но поръчителите са неизвестни. Седят си на дрисливия Олимп и се наслаждават. Всички са аргати на непосилното, това им е на тях песента. И именно това изискват от нас. Има даже един тип, който успява да се навре в кутия за шапки. Един от нашите хора — каучук. Гнусни божества маймуни, седнали върху Олимпа на нашите вътрешности, за да се наслаждават. Това е. Исках да ти го кажа. Ние всички сме ходещи шедьоври.

— Ти си пиян.

— Не чак толкова. Но се старая.

— Къде си?

— В „Клапсис“.

— Какво е пък това?

— Световноизвестно нощно заведение.

— Искаш ли да дойда?

— В никакъв случай. Обаждам ти се, за да убия времето, това е всичко. Скоро всичко ще свърши. А може би вече е свършило.

— Какви ги вършиш в „Клапсис“?

— Чакам една нуждаеща се приятелка. Създадохме си дружество за взаимопомощ. Извинявай, че те събудих.

Жан-Луи замълча. Истинско другарче. Помагаше ми да убия времето.

— Как е Яник?

— Разделихме се.

— Ами. Будалкаш ли ме? Не и вие двамата.

— Тази нощ ме напусна. Всъщност, май точно затова ти се обадих. Имах нужда да го кажа на някого.

— Не мога да повярвам. По дяволите, нали съм ви гледал как живеете заедно… Колко, дванайсет, тринайсет години?

— Четиринайсет и малко.

— Никога не съм виждал двойка по-…

— Сплотена?

— Както и да е, не е за вярване. Хубаво де, сдърпали сте се, но не ми казвай, че е окончателно.

— Окончателно е. Тя ме напуска. Няма да се видим никога повече.

— По кой маршрут е тя сега? С ЮТА ли? Мишел! Ало! Там ли си, Мишел?

— Да. Тук съм. Извинявай, че те събудих, но… нямаше друг изход. Дълго и спокойно разговаряхме. Започваше да става нетърпимо. Решихме да свършим отведнъж. Без агонии и дълга болка. У нея имаше и мъничко женско кокетство. Всъщност не, просто гордост, достойнство. Беше въпрос на чест да не се остави по течението. Достатъчно са ни дресирали и така. Някой ден ние ще започнем да го дресираме, старче, онзи, другия, как ли беше… абе, някакъв си сеньор Галба. У нея имаше някакъв бунт, някакво… някакво предизвикателство. Съществува и чест, Жан-Луи. Съществува човешка чест, кълна ти се, че съществува. Нямат право да ни причиняват това. Тя не искаше да бъде развлечение за някого и да се остави да я тъпчат. Разбира се, можехме да изкараме още малко. Да човъркаме още месец или няколко седмици. И двамата да се видиотим до крайна степен. Но ти я познаваш. Тя е горда жена. Затова се договорихме, че ще замина за Каракас, а тя ще си тръгне сама.

— Няма нищо по-мъчително от двойка, която се разпада и се влачи, а отвсякъде изпуска… В тези случаи е най-добре да се свърши отведнъж.

— Онова, което разпада двойката, в крайна сметка я споява още повече. Трудностите, които ни отдалечават, в крайна сметка ни сближават, ако ли не, значи това не е било двойка. Двама нещастници, които са объркали посоката и които са се озовали заедно…

— Никога не бих повярвал, че ти и Яник…

— Аз също. Това беше противоестествен акт.

— Извинявай, че те питам, но… имаше ли някой друг?

— Не знам. Изобщо не знам. Знаеш, че не съм вярващ, но може би някъде съществува един страхотен боклук, не знам…

— Мишел, ти се разпадаш… Питам те дали има друг мъж в живота на Яник.

Не разбирах. Вече не разбирах. За какво говореше той? Какво ли му бях казал?

— Извини ме, старче, но… малко съм объркан. Не разбирам много за какво говориш. Ужасно съжалявам, че те събудих, но… съм пиян. Ами да, това е, къркан съм. Не трябваше да се измъквам от леглото… от паниката е…

— Паника? Ти? Спомняш ли си за двата горящи двигателя? Имаше двеста пътници на борда…

— Да, но е много по-трудно, когато няма кого да спасяваш…

— Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш? Ето, може да кажеш една дума на Моник, тя е тук.

— Не, ще се оправя, след няколко часа ще хвана самолета… с една приятелка. Яник много държеше да заминем заедно…

— Никога няма да разбера жените.

— Не говори дивотии, това е единственото разбираемо и смислено нещо тук, долу…

— Тя те напуска, но не иска да те остави сам, така ли?

— Да, тя прекрасно знае, че не мога да живея без нея.

— И затова ти изпраща приятелка? Старче, имам единайсет хиляди летателни часа, но не на тази височина…

— Аз съм егоист. Онова, което се нарича егоизъм, значи и да живееш за някого другиго, което дава на човек основание за живот.

— Прекалено е сложно за мен… Мишел? Там ли си? Имаш нужда да се наспиш, старче.

— Не, след малко ще се оправя, чакам някого… Исках само да ти кажа, че Яник…

Но нямах право на такова подло облекчение. Жан-Луи беше човек с висока отговорност. Той моментално би изпълнил своя дълг, би извикал линейка, и вместо тихото отплуване на платноход, щеше да има още месец или два гадна дресировка, за да позволим на смъртта да си покаже зъбите.

— … исках само да ти кажа, че когато си дал всичко на една жена, то става неизчерпаемо. Да си мисли човек, че всичко е свършило, защото е загубил единствената жена, която е обичал, е пълна липса на любов. В мен има частичка… И една частица доверие. Тя ще се върне.

— Нали това ти казвам от самото начало.

— Ще се върне. Разбира се, вече няма да е съвсем същата. Ще има друг поглед, друго тяло. Ще се облече другояче, така да се каже. Нормално, естествено е една жена да се промени. Да промени вида си, да има побелели коси например, друг живот, друга мъка. Ще се върне. Добре де, може би просто си пея в тъмното, за да не ме е страх. Не знам. Малко съм като ударен. Обадих ти се и ти говоря, защото не мога да мисля, а думите съществуват точно за да ни измъкват. Думите са като балони, които ни позволяват да се задържим на повърхността. Обаждам ти се, защото търся сламка. Яник не е тук, и всичко около мен се превърна в жена. Не е свършило. Аз не съм свършен. Когато един човек е свършен, това означава най-вече, че продължава. Съществува един нацизъм, който не е само нацисткият, насилие, което не се опира на никаква полиция, бунт, който не е само с оръжие в ръка. Божествата маймуни танцуват върху гърбините ни, невидими, маскирани като съдба, като орис, като сляпа случайност, а ние отсипваме от живота си, за да ги поим. А те може би всяка вечер се събират, гледат надолу и обсъждат качеството на програмата. Имат нужда да се хилят, защото не умеят да обичат. Но има човешки пряпорец, има чест. И тя е в това да отхвърлиш мъката, да откажеш да я приемеш. За това ти говоря, за тази борба, за борбата за чест. Спомням си с каква гордост Яник слушаше как доктор Тенон й обяснява, че левкемията при младите организми, болестта на Ходжкин и разни други форми на болката вече са победени: не ставаше въпрос за нея, ставаше въпрос за нас. За нас. Не знам дали усещаш какво означава тази дума, както смелост, надежда, братство. Ще изтръгнем зъбите и ноктите им, ще ги заставам да се разлагат върху дрисливия им Олимп, а от мършата им ще запалим радостен огън… Хайде, чао, старче, пак ще се видим някога!

— Мишел!

Отидох в тоалетната и наплисках лицето си със студена вода. И отново се изненадах от гледката на лицето си в огледалото: то нямаше нищо общо с руините от мен. Това не бе лице на победен. Беше белязано от умората, но дълбоко в очите пак оставаше нещо. Не казвам „нещо несломимо“. А може би все пак съществува несломимост. Хората забравят, че онова, което преживяват, не е смъртно.