Ромен Гари
Сияние на жена (1)

I

Тъкмо слизах от таксито — докато отварях вратата, я блъснах — пакети, хлябът, яйцата и млякото се пръснаха по тротоара, и тъй се срещнахме под отегчено ръмящия дъждец.

Трябва да беше около моя възраст, плюс-минус няколко години. Лице, сякаш чакало косите да побелеят, за да спази обещанието, загатнато някога от младостта и приятните черти. Изглеждаше задъхана, сякаш бе тичала и се бе страхувала да не пристигне твърде късно. Не вярвам в предчувствията, но отдавна вече съм изгубил вяра в своето неверие. Разните му там „не вярвам вече“ също са някакъв вид убеденост, а няма нищо по-измамно.

Опитах се да събера остатъците от продуктите в краката си и за малко да падна. Сигурно съм приличал на палячо.

— Оставете…

— Съжалявам, съжалявам… Извинете ме…

Тя се смееше. Около очите й се изсичаха бръчки, а годините кацаха и заемаха местата си.

— Строшеното наистина не е много. Може къде-къде по-добре…

Тя вече се извръщаше, а аз се боях от най-лошото: че ще се пропуснем заради „добрия тон“, съблюдаването на условностите и правилната употреба на света.

Спаси ни шофьорът на таксито. Той се наведе към мен с лека усмивка на устните:

— Извинете, господине, улица „Бургон“, ако обичате…

— Но… ние сме на нея.

— А да знаете едно магазинче за цигари на ъгъла с улица „Варен“?

— Ей го.

— А какво чакате тогава, за да ми платите?

Разрових джобовете си. Нямах франкове. Всичко бях обменил на летището, а когато се опитах да мина с долари, бях уведомен, че „тука е Франция“. Не знаех какво да правя, и тя ми се притече на помощ, една жена с разчорлени побелели коси, облечена в широк сив шлифер, която плати таксито и се обърна към мен не толкова със загриженост, колкото с ирония:

— Май не върви, а?…

А пък аз си мислех, че погледнат отстрани, не се набивам много на очи. Не носех униформата си на бордови командир, но в очите на пътниците и екипажа винаги бях смогвал да запазя спокойния вид на сърцат човек, свикнал да се връща отдалеч. Бях добре сложен, както се казва: силни рамене и уверен поглед. С всяка изминала минута оставаше все по-малко от мен, но днес съществуват спукани гуми, които могат да издържат хиляди километри.

— Така е, госпожо, това е един от онези мигове, в които човек прибягва до свещеник, по възможност непознат — рекох.

Не бях успял да я развеселя. Очите ми просеха и тя сигурно го усещаше. Никога досега не бях изпадал в такава нужда. Когато по-късно попитах Лидия какво е помислила в тези няколко първи мига, тя се измъкна: „Мислех си, че съм заела сто франка на един напълно пиян тип и че повече никога няма да ги видя“. Истината е, че животът ни бе захвърлил в канавката, и единия, и другия, а това винаги се нарича среща.

— Вижте, искам да ви ги върна…

— Това наистина е без значение.

— Ще ви напиша чек, ако позволите…

Връщах се от „Роаси“. Бяха ме закарали на летището в ранния следобед, за да хвана самолета за Каракас, както се бяхме уговорили. Бях седнал в едно ъгълче с шапка над очите и лице към стената, стоях там и слушах съобщенията за заминаващите самолети. След седемнайсет години в „Ер Франс“, повечето от екипажите ме познаваха и исках да избегна срещи и приятелски въпроси. „Какви ги вършиш тук, и то като пътник? Хайде де, шест месеца отпуска. Май попрекали, а? Ами Яник? И откога пък си вземаш отпуска без нея?“ Бях толкова объркан, че всички решения веднага се превръщаха в напълно противоположни на себе си действия. Чух повикването за Каракас, пресякох залата, взех такси и дадох нашия адрес на улица „Варен“. Усетих се точно навреме и помолих шофьора да ме остави пред магазинчето за цигари на ъгъла. Прекалено близо беше, живеехме в този квартал от години и някой би могъл да ме разпознае. „В колко часа я оставихте? — В три следобед. Заминавах за Южна Америка и самолетът ми… — Видели са ви на улица «Варен» в пет и двайсет. — Да, върнах се. — И не сте се прибрал вкъщи? Все пак сте бил на две крачки. — Не, спрях се точно навреме. Всъщност, бяхме се разбрали… — Какво? — Нямам в какво да се упреквам. Нямаше какво друго да се направи. — В такива случаи, господине, човек няма низостта да остане жив. Елегантно избира да си пусне един куршум в главата.“ Винаги бях злоупотребявал с иронията в отношенията си със самия мен. Но ако се налагаше да изкарам още години наред, трябваше да свикна с този разпит. Той нямаше никога да престане. А всъщност единственото, в което можех да се укоря, е, че не хванах самолета. Не бях убиец, който се връща на местопрестъплението, самото това място е доста стар престъпник, още откак се върти около слънцето.

Стояхме прави под дъжда, сред разпилените продукти.

— Май вече не можем да се разделим — й казах аз.

Тя се засмя и по лицето й се появиха още повече успокоителни бръчици.

Кафето се наричаше „При Арис“. На бара стоеше много елегантен мъж с пуловер от камилска вълна и борсалино, който държеше на каишка сив кралски пудел, подстриган като градина на Льо Нотр. По една от онези случайности, за които никога не е сигурно, че са такива и дали пък не са задявка и предупреждение, един младеж, който на всичкото отгоре бе отишъл там с парите си, слушаше някаква пиянска песен на джубокса.

— Може би е по-добре хората да си говорят, защото в противен случай нещата твърде бързо стигат до кривата круша, а после човек трябва да се връща… „Не знам какво правя в това кафене с мъж, когото не познавам“, така ли е?

— Така е.

Келнерът бе дошъл, за да вземе поръчката.

— Две капучино — казах аз и се обърнах към нея: — Ето, сега вече имаме причина да бъдем тук.

В усмивката й имаше малко жестокост.

— Все още чакам чека, това е всичко.

— Господи…

Изнамерих чековата си книжка в пътническата чанта.

— На чие име?

— Пишете „на приносителя“…

— Все пак бих искал да знам името ви, в случай на бъдеще…

— Лидия Товарски.

Човекът с пудела се приплъзна към мен.

— Извинете ме, господине… госпожо…

Той повдигна и отново сложи шапката си само с движение на китката.

— … аз съм дресьор на кучета и… имам чувството…

— Лас Вегас, 1975-а — казах аз.

Той изглеждаше очарован.

— Вие правехте номера с…?

— Бях барман в „Сандс“.

— А, да, сега си спомням.

Той ми протегна картичката си. Сеньор Галба и адреси на агенции в Ню Йорк, Париж и Лондон.

— Когато човек пътува неспирно, в крайна сметка остава без познати…

Замълчах. Той разбра, прие вид сякаш е изгубил на рулетка всичко, което е имал. Вдигна и сложи шапката си и придружи пудела до бара.

— Какво сте правил като барман в Лас Вегас през 1975?

— Нищо. Не съм бил там. Но този човек имаше нужда да познава някого…

Тя ме огледа с любопитство и не без студенина.

— Когато човек толкова бързо разпознава самотата при един непознат…

— Няма да се впускаме в подобни откровения, госпожо — казах с огромно достойнство.

Тя се засмя и около мен призраците станаха по-малко.

— … Казвам „госпожо“, за да наблегна на това, че уважавам дистанцията… Ние сме си чужди, госпожо, и бъдете сигурна, не преувеличавам значението на две капучино… Преди малко на излизане от таксито ви блъснах, и това е всичко…

— Много мило от ваша страна да бъдете забавен.

— Ако можех да ви накарам за няколко мига да се посмеете за моя сметка, щях да се почувствам по-добре — няма нищо по-щедро от това да дадеш на някого смях. А при вас как е?

Зад стъклото минаваха коли, улицата, разбира се, бе еднопосочна, а денят сивееше. Дресьорът на кучета доста бързо се наливаше на бара и скоро нямаше да има нужда от никого. Пуделът му го гледаше тревожно, защото не е лесно да разбереш човек.

Мълчахме и това решаваше всичко: мълчанието не ставаше непоносимо. Намирах, че има объркан вид, но може би просто имах нужда от надежда.

— Извинете ме — казах аз. — Аз не съм… Аз съм…

— Да, виждам. Поназнайвам нещо за сигналните ракети. Научила съм кода, представете си. Загубих мъжа си и дъщеря си преди шест месеца в автомобилна катастрофа. Добре, мисля, че вече можем да се разделим.

Тя ми подаде ръка в ръкавица.

— Дръжте се. Може би нещата ще се оправят.

— Вероятно ще се върна във Франция в началото на годината и ако позволите…

— Разбира се. Далеч ли заминавате?

— Каракас.

Тя дълго бърка в чантата си и не откри нито молив, нито лист. Взех химикалка от касата и тя написа „Лидия Товарски“, адрес и телефонен номер на розовата сметка за 6 франка и 30 с процент за обслужване. Пъхнах листчето в джоба си.

Тя ми се усмихна мило, като отбив при плащане, и си тръгна. Вече не бях сигурен, че си спомням лицето й и я настигнах на тротоара. Тя се обърна и ме изчака.

— Нищо — казах. — За да ви разпозная следващия път…

Носеше побелелите си коси много дълги, до раменете, и не знаех дали защото мислеше младежки, или защото вече си спомняше за себе си. Скулите й бяха високи, изпъкнали, а черните очи изглеждаха странно раздалечени, дълбоко разположени, хлътнали в своето царство на сенките, много правите й вежди носеха помежду си дълбока бръчка, както птицата носи тялото си.

За миг задържа ръка над лакътя ми в приятелски жест.

— Трябва да се върнете вкъщи и да се наспите. Обадете ми се някой ден, когато и двамата ще сме се завърнали от далечните земи, където сме сега…

Мина такси и всичко свърши.

Бях успял да убия половин час.

Върнах се в кафето. Столът зееше от празнота. Имаше пепелник. Приятелят ми от Лас Вегас все така бе на бара и се надигнах, за да ида да му занеса малко морална подкрепа. Един калвадос. Полото от камилска вълна, старото борсалино с широка периферия, хъшлашки килната над дясното око, и грижливо боядисаните коси, оставили красивото сребро по слепоочията, бяха с трийсет години по-стари от спомените ми: Бугати, Дьолаж и, в киното, Джина Манес и Жан Мюра. Носът беше внушителен, мефистофелски, приютил великолепни ноздри. В очите, черни маслини, се четеше незнайна казановска старост, а като контраст на тревогата в погледа, носът сякаш се силеше напред да търси помощ. Той показваше номер с дресура в „Клапсис“ и на другия ден заминаваше на турне с трупата си — един асистент, едно шимпанзе и осем пудела — за Мексико и Южна Америка.

— Световно прочут номер. Дългогодишни усилия… Венецът на един живот. За беда, неприятности със застраховките. Тук…

Той докосна сърцето си.

— Три малки инфаркта. Смрт.

— Моля?

— На сръбски смъртта се нарича смрт. Говоря седем езика, но славяните са намерили най-добрата дума, най-вярното звучене за това… Смрт на сръбски, смерть на руски, smierc на полски… змийско, влечугоподобно… При нас, на Запад, звученето е все благородно: mort, muerte, tod… Но смрт… Все едно мръсна пръдня се изсулва по крака… по-отровна от отровен скорпион. И въобще смятам, че отдаваме на смъртта прекалено много почит.

— Death също е доста съскащо — казах аз.

— Правилно. Ами вие, как я карате след Лас Вегас?

— Никога не съм бил в Лас Вегас.

— Ами добре, друг е бил, някъде другаде. Но винаги е удоволствие. Елате довечера да ме гледате в „Клапсис“. Ще ви резервирам маса. Хората не се срещат отново всеки ден… Или пък елате да вечеряме след това. А? Ето визитката ми.

— Вече ми я дадохте.

— Живея в „Кийон“ на улица „Бо-з-ар“. Първото представление свършва в дванайсет и половина, аз съм на сцената към единайсет и след това в един през нощта. Вероятно имаме общи приятели там…

— След малко хващам самолета.

— За…?

— Каракас.

До нас стоеше един младеж, който искаше жетон за телефона. Но и дума не можеше да става да се обадя. Не можех да призная, че съм тук, съвсем наблизо, и че не съм заминал.

— Преди малко тя беше очарователна. Не искам да бъда недискретен… изглеждаше като раздяла.

— Имате проницателен поглед.

— О, не беше трудно. Веднага си казах: това май е краят.

— Точно така. Cheers!

— За ваше здраве. Келнер, още едно от същото. Толкова жени съм познавал през живота си, че, тъй да се каже, винаги съм бил сам. Твърде много, значи ни една.

— Проникновено разсъждение.

— Всъщност точно така ми дойде идеята за моя номер… Не го изпускайте.

— Някой ден — рекох.

— За жалост скоро ще бъда принуден да сляза от афиша. Застраховките са наистина гадно нещо. Зарязват ви при първи случай. Единственото, което ме безпокои в цялата работа, е Мато Гросо.

Кралският пудел наостри уши и вдигна голата си сива муцуна.

— Може би забелязахте, че не ме изпуска от поглед? Човек би рекъл, че знае за проблема ми…

— Смрт — казах.

— Правилно. Страх го е да не остане сам. Кучетата са тревожни същества. Забележете, че има шанс той да умре преди мен, на неговата възраст… Скоро ще стане на четиринайсет.

— Оха. Отдавна ли сте заедно?

— Тринайсет години. Беше собственост на една жена, която много обичах. Тя замина с някакъв каскадьор на двайсет и две — жените много обичат да помагат на начинаещите, нали знаете — и ми остави Мато Гросо, за да не се чувствам толкова сам… Той не е от трупата ми, между нас не е професионално, приятелство е. Имам осем пудела и едно шимпанзе. Жалко, че заминавате…

Той порови из портфейла си и извади още една визитка…

— Дадохте ми я — повторих аз.

Множеше доказателствата за своето съществуване.

Въздъхна. Оставих го да плати. Стиснахме си дълго ръцете.

— Може би тук или там, по света… Щастлив бях да ви видя отново. Щастлив.

— Аз също.

Излязох и повървях до стоянката на такситата. Извадих хартийката от джоба си и дадох адреса на шофьора. Случваха се мигове на паника и празнота, отглас от смехове, припламване на спомени, умората ровеше из мръсния канал на паметта и изхвърляше на повърхността трохи щастие. Останалото бе тревога и угризения. Всяка минута, която минаваше, изглеждаше изтръгната от вкаменилото се време. Отначало бях махнал часовника и го бях пъхнал в джоба си, но бе станало още по-зле. Отново бях закопчал каишката около китката си. Беше шест часа. Не знаех дори дали бе започнало или бе свършило. В този момент би трябвало да съм далеч над океана и вече да съм стигнал онова, което пилотите наричат точка на невъзвратимост.

Стар блок на улица „Сен-Луи-ан-Ил“. На пощенската кутия — името й и „на третия вляво“. Качих се. Имаше червен мокет и сочни растения.

Тя отвори вратата и ме изгледа студено.

— Очаквах нещо такова. Влезте.

Холът бе много светъл. Кестените се издигаха до прозорците. Цветя, не на букети, които вероятно сама бе купувала. От другата стая мелодия на индианска флейта гризеше самотата. Задъхана и изнемощяла, сякаш излизаше от реанимацията. Тя взе шлифера ми, чантата и шапката, и ги отнесе някъде. Погледът ми взе да блуждае по стените, но тя сигурно пазеше снимките по-близо до себе си. Седнах в едно сиво-зелено кресло. Плюшено. Тя се върна и остана права.

— Нямате ли куче? — запитах. — Успокойте се, не се кандидатирам. Кучетата имат голям успех днес. Никога преди хората не са искали толкова от тях. Прочетох го в един вестник.

Тя ме гледаше внимателно, някак медицински, така да се каже. Това бе основателно любопитство, в случай че човек посреща непознат, който дава всички външни признаци на корабокрушение. Сигурно се питаше дали има други оцелели.

— Изглеждате като човек, когото цяла нощ са разпитвали в полицията. И, разбира се, нямате алиби. Сигурно не е това, но е все същото. Вие сте… преследван.

— Правилно.

— Преди малко, в кафето, ви доверих нещо… И вие скачате на първото срещнато нещастие. Добре сте разбрал. При мен също не е весело… Ако това може да ви утеши.

Бях се втренчил в синия мокет под краката си. Изпитвах желание да призная всичко.

— Спомняте ли си моя приятел от Лас Вегас в бара? Със стария сив пудел? Той се казва сеньор Галба и колекционира инфаркти. Притеснява се за кучето. Не иска то да остане само. А кучето не го изпуска от очи, сякаш знае. Тогава сеньор Галба се напорква и кучето го гледа тревожно… Мислех, че това може да ви заинтересува.

— Уцелихте. Имам магазинче за джунджурийки на улица „Бургон“. Но нямам къде да ви сложа. Ще заемете прекалено много място.

Тя отиде в съседната стая, пусна същата плоча, усили звука, сякаш за да ме отдалечи от себе си, и се върна.

— На сръбски това се нарича смрт и означава горе-долу същото като вашата индианска флейта. Сеньор Галба ми разкри това, тъй като е и полиглот. Сега, когато знаете всичко, вече мога да тръгвам…

Зачаках, но тя не каза нищо.

— Не съм пиян. И обичам една жена… Както може да се обича една жена… понякога. Мисля, че няма нужда да ви обяснявам, горе-долу сме на едни години…

— Аз съм на четиридесет и седем.

— Четиридесет и три — казах.

Видях как почти се изчерви.

— Откъде, по дяволите, знаете?…

— Човек винаги преувеличава. Играе си да си казва, че всичко е свършило. Слуша мелодии на индианска флейта. Живее сам, за да си докаже, че може. Но гледа един непознат, сякаш все още е възможно. И моля да отбележите, че знам и това: не е достатъчно да сме нещастни поотделно, за да бъдем щастливи заедно. Две безнадеждности, които се срещат, това може и да е равно на една надежда, но то доказва единствено, че надеждата е способна на всичко… Не съм дошъл тук, за да прося…

Лъжех и това също бе начин да прося. Тя тръгна към вратата и аз я последвах. Взех нещата си. Тя ми протегна ръка.

— Надявам се, че все пак ще се видим отново — казах аз с много коректен тон.

— Аз също се надявам.

— Дължа ви обяснение…

— Нищо не ми дължите. Пък и ще го прочета утре във вестниците.

Бях отвън. Тя ме погледна и разбрах, че едва сдържа сълзите си.

— А нямате вид на мръсник — каза тя със скършен глас и затвори вратата.

Трябваше да упорствам. Може би щеше да ми даде нещо.