Ант Скаландис, Хари Харисън
Свят на смъртта 4 (12)

Дванадесета глава

— Хапнах малко от някаква кашичка от тубичката с храна на скафандъра, за да не я обиждам, но си признавам, че зверски ми се яде нормален бифтек! — съобщи Язон в уреда за ретранслация.

— Споделям желанието ти, но нали не искаш да правиш бифтек от доктор Солвиц?

— Бих се примирил и с бифтек от мороп.

— Престани. Твоят хумор продължава да не ми харесва, още повече при реалната опасност да не доживеем до вечерята.

След като всичко им се изясни напълно, Язон и Мета, без да изрекат и дума, си представиха съвсем осезаемо как тридесет и две тежки планетарни бомби едновременно се взривяват върху външната повърхност на астероида, превръщайки ги заедно с цялата тази андроидска лудница в едно огромно светещо кълбо, съставено предимно от зле свързани помежду си елементарни частици. Перспективата беше жалка — по този въпрос две мнения нямаше. Единственото, което можеха да правят, беше да гледат часовника си и да форсират двигателите на катерите. От това непрекъснато поглеждане към часовника, а може би и от нерви, изпитваха глад, но нямаха даже вода за пиене. Оставаше им само едно — да утоляват всичките си потребности с разговори и надежди.

По време на нелепото им „самопреследване“ Мета беше забелязала едно местенце върху светещия „покрив на света“, където облаците се кълбяха особено нагъсто. Язон от своя страна бе забелязал три такива сгъстявания. Трябваше да проверят всичките. Да не говорим за това, че зад тази маскировка на доктор Солвиц можеше да се крият не врати към Космоса, а нещо съвсем друго.

Така и излезе — зад облачните струпвания имаше огромни метални калпаци, подобни по-скоро на локатори или мощни предавателни антени. Защото замръзналата вода, която запълваше пространството над такъв радар от външната страна, не пречеше на сигнала.

А пътят от единия калпак до другия се оказа дълъг, тъй като близо до „горната повърхност“ бяха разположени множество непонятни приспособления и бързото движение покрай тях не беше възможно: те търсеха изход все пак и щеше да бъде съвсем неподходящо да налетят на някоя метална конструкция. Пак добре, че осветлението не се осигуряваше от мощни лампи, а от равномерното флуоресциращо покритие на всички повърхности.

И така, след два часа (непростимо дълго, като се има предвид, че до предполагаемия взрив оставаше денонощие!) те не успяха да открият мечтаната врата на това царство на инженерното безумие.

Гигантският портал, светещ по-силно от всичко останало, предназначен да пропуска пътнически, а може би и товарен звездолет, не можеше да бъде сбъркан с нищо друго.

Само дето напреки през него грубо беше написано с черна боя: „ВАКУУМНИЯТ ШЛЮЗ Е В ОСНОВЕН РЕМОНТ. ПОЛЗВАЙТЕ РЕЗЕРВНОТО УСТРОЙСТВО“.

Хаотичното търсене на резервното устройство за излизане в космоса заплашваше да отнеме повече време, отколкото можеха да си позволят, затова те се разделиха и се опитаха да решават паралелно две задачи — да намерят схема на разположението на шлюзовете по външната обвивка и да се опитат да „размърдат“ вратата, затворена за основен ремонт. Защото понякога се случва работата отдавна да е завършена, а надписът да е останал. Но Язон и Мета така и не можаха да научат дали тук наистина е имало ремонт, дали шлюзът е излязъл от строя още преди хиляда години или някой просто им е скроил номер.

Последното изглеждаше най-вероятно, защото внезапно и едновременно аварийните сигнали на двата катера запяха с отчаян вой. Язон и Мета се втурнаха към своите летателни апарати, забелязвайки в движение как сами се включват двигателите и оживяват приборите. Капанът се оказа по-сериозен, отколкото си мислеха. Бяха им пробутали катери с паралелно дистанционно управление. Нима андроидите са способни на такова нещо? В такъв случай за Язон и Мета бе време да признаят поражението си и да започнат преговори…

— Шлюзът не работи. Не се опитвайте да го използвате — съобщи приятен баритон, който се разнесе неизвестно откъде, звукът като че ли струеше от всички страни едновременно. — Кани ви на разговор доктор Солвиц. Седнете в катерите и не пипайте управлението, моля. Ще бъдете докарани, където трябва.

Невидимите помощници на доктор Солвиц ги върнаха във все същия хангар, но по-нататъшния маршрут минаваше през нова, неизвестна още за Язон врата. Това изглеждаше странно. Нима андроидът беше лъгал за кабинета на стопанина? А може би прословутият доктор смята да ги приеме в неофициална обстановка някъде в луксозен ресторант или на тенис-корт?

Спазвайки добрите тукашни традиции, дълго се движиха из лабиринта от коридори, преходи и стълбищни площадки, насочвани от светлинните указатели. Добре поне, че не им вързаха очите и не ги возиха в затворен асансьор, така че ако се наложеше беше напълно възможно да открият пътя обратно. Но Язон чувстваше — няма да се наложи. Така ставаше всеки път — на тази планета трябваше да се върви само напред.

В края на пътуването стигнаха някакво място, което в равна степен не приличаше нито на работен кабинет, нито на шикозен ресторант. Дивашки пищно обзаведената зала имаше размери на бейзболен стадион, а високият сводест таван предизвикваше асоциации с католически храм. И в центъра на това помещение, подходящо за посрещане на многохиляден галактически форум, имаше един-единствен човек. Доктор Солвиц, ако разбира се, това бе той, седеше на истински кралски трон, блестящ от скъпоценни метали и камъни. Триметровата облегалка бе увенчана със златен орел с разперени криле в естествен размер, а подлакътниците бяха направени като два леопарда, кротко отпуснали глави на протегнатите си лапи — съвсем като живи. Към подножието на трона, както е било прието в древността, водеха стъпала, покрити с килим. Никъде не се виждаше нищо, което да напомня стол. Вероятно местният диктатор беше свикнал пред него да стоят, може би дори на колене, но новодошлите имаха твърдо намерение да го разочароват.

— Няма да му стоя прав — прошепна Язон на Мета и демонстративно седна на пода по турски.

Мета последва примера му и, подпряла се отзад на ръце, зае още по-безгрижна поза.

Човекът на трона мълчаливо ги пронизваше с очи. Язон и Мета също така безсрамно го разглеждаха. Красив гръцки нос, маслинови очи, тънки властни устни, мъжествена брадичка, благородно посребрени коси. Беше около шестдесетгодишен на вид, но облеклото му изглеждаше повече от несериозно — изпод позлатения и украсен с кожи сюртук се подаваха изтъркани джинси, а на краката — още по-странно — блестяха в сребристо металопластмасови обувки на космодесантчик. Абсурдната картинка се довършваше от старинен меч, вързан на хълбока му. Пак добре, че стария шегаджия поне не си беше нахлузил корона.

— Приветстваме ви, доктор Солвиц — произнесе Язон, за да разведри поне малко странната обстановка.

— Здравейте, здравейте — простодушно и съвсем не по кралски отвърна Солвиц. — Да ви донесат ли столове?

— Това не е толкова важно — каза Язон. — Бихме искали преди всичко да разберем защо сме поканени тук и да се свържем с нашия кораб.

Солвиц не обърна внимание на изразеното от тях желание, но столове им донесоха. Два андроида се появиха от страничните врати. Вторият докара и количка с напитки. „А, не — помисли Язон. — Дори в питиетата да не е добавено нищо не е време за отпускане.“

Солвиц мълчаливо наблюдаваше гостите и едва когато андроидите напуснаха залата, благоволи да отговори:

— Не бързайте. Имате достатъчно много време. Ще успеем да обсъдим всички проблеми.

— Ама вие чувате ли се какво говорите?! — не издържа Мета. — Ако ние не…

— Не — решително я прекъсна Солвиц, като властно вдигна ръка. — Аз ще говоря пръв.

— Мета, не се сърди, докторът е прав, трябва да го изслушаме — каза Язон, без да крие раздразнението си от глупавото положение, в което се намираше, но и до голяма степен примирен с него.

— Вашите цели са ми добре известни, както и целите на цялата ви експедиция — започна доктор Солвиц, като кой знае защо извади от блестящата от скъпоценни камъни ножница разкошен меч и ласкаво го заразглежда. — Знам, че имате намерение съвсем скоро да унищожите моята планета и никак не съжалявам за нея. Досега не разбирах защо се връщам в своята Галактика, но сега изведнъж осъзнах — това е естественото желание на всеки човек да умре в своята родина. Разбира се, такава погребална клада на някого може да се види прекалено пищна, но доктор Солвиц я заслужава. Повярвайте ми. А що се отнася до вашата съдба… Дали ще ви пусна на свобода зависи от много неща. Като начало ще поговорим. Спокойно и разсъдливо, след това вие ще решите дали си струва да бързате.

— Т.е., вие не ни оставяте избор? — прекъсна го Мета, която не се отказваше да придаде на разговора практическа насоченост.

— Точно обратното. Ще ви предоставя избор, но не сега. Запасете се с търпение. Още ли не сте разбрали, че се намирате в абсолютната ми власт? Нима смъртта на вашия приятел Троу, срещата с Темучин и полетът ви на моите катери не ви научиха на нищо? Нима в края на краищата не ви се иска да узнаете нещо повече за мен?

— Защо убихте Троу? — извика Мета, която не бе свикнала да се търпи нечия пълна власт над себе си и вече беше почти готова да стреля.

— Първо, това направих не точно аз. — Под нейния натиск Солвиц даже се заоправдава, но бързо отново премина в атака: — И второ, ако вие не ме изслушате веднага, наистина може да не ви остане време.

— Говорете — каза тихо Язон. — Говорете.

И леко стисна дланта на Мета с надежда да я успокои поне малко.

— На този свят съм вече много хиляди години, земни години — съобщи доктор Солвиц и направи пауза, за да прецени впечатлението от думите си.

Впечатлението беше, честно казано, нищо особено.

„Откачен — помисли си Язон. — Наистина трябва да го слушаме много внимателно, защото само така ще можем да се хванем за нещо смислено.“

„Баламосва ни — разсъждаваше Мета. — Какво иска всъщност? Не е проблем да го убием. Но най-важното е да разберем накъде да бягаме след това.“

— Аз съм роден на Земята — разказваше през това време Солвиц, — още преди епохата на Великата Експанзия. Бях космонавт и учен, политик и бизнесмен. Имах много имена, някои от които са ви известни от прогимназиалните учебници. Но за моето главно изобретение сега никой не знае. Именно като Теодор Солвиц аз открих тайната на безсмъртието. Още тогава бях един от най-богатите хора на планетата. Но не започнах да продавам безсмъртие. Да, моите компании се занимаваха с удължаване на живота и с подмладяване. Изчислих, че за хората ще е закономерно да живеят по сто и петдесет-двеста години и обявих, че това е пределната възможна възраст. Само тесен кръг мои съратници беше посветен в тайните на неограниченото дълголетие. Имената и външността си сменяхме. Притежавахме най-големите богатства и имахме неограничени възможности. Когато започна Голямата Експанзия, ние автоматично станахме и най-богатите хора в Галактиката. За съжаление, имахме реална власт само на Земята — дори и когато си безсмъртен не можеш да контролираш разселилото се на милиони планетни системи човечество. Практиката показа, че възникналата по-късно Лига на Световете и даже създаденият към нея Специален Корпус също не се справят с непосилните задачи на глобалната координация. Ние, безсмъртните, изпаднахме в униние, престанахме да разбираме защо живеем. Прогресът, който до този момент считахме за безценен, почти божествен, се оказа толкова достоен за поклонение, колкото кой да е езически идол. Епохата на Разпада на Империята нагледно демонстрира как много светове, оставени без надзор, започват историята от нулата — кой от средновековието, кой дори от каменния век.

За мен станаха очевидни ограничеността на homo sapiens, неговата непълноценност. И посветих следващия етап от своя живот на създаването на нов изкуствен човек. Всички помнят Ерата на андроидите, нейния безславен край — също. Но далеч не всички знаят, че покрай човекоподобните роботи с различна степен на сложност, аз, Теодор Солвиц създадох и наистина изкуствени хора — от плът и кръв. Хиляди такива пълноценни индивиди пуснах по света. Лошото е, че тези синтезирани хора, ставайки прекалено истински, губеха управляемост, после благополучно възприемаха всички пороци, присъщи на обикновените хора. Затворен кръг.

Тогава именно напуснах нашата Галактика. Построих си тази изкуствена планета и я нарекох с гордото име Солвиц — моето собствено име от времената на светлите мечти за безсмъртие. Тя ми стана дом и звездолет, и лаборатория, тя стана… впрочем, за това по-късно. Ние, безсмъртните, се отправихме на пътешествие заедно. Кой можеше да знае, че няма да попаднем в друга Галактика? Може би други галактики въобще няма, а това, което наблюдават астрономите, е само отражение на нашата галактика в кривото огледало на Вселената? Напълно допустима е и някаква друга версия. Но, повярвайте ми, тогава не ни беше до версии. За пръв път в историята извършихме джъмп-режим на преместване на такава голяма маса като планетата Солвиц и излизането от кривопространството по известните закони на геометрията на Риман–Лобачевски–Бояй се оказа забранен вариант. Имахме само един шанс — да свием самото кривопространство! Не разбирате за какво говоря, нали? Мисля, че физиците биха го обяснили по-добре, но аз не съм физик, макар да съм живял толкова дълго. Имах време, но не и желание да изучавам тая засукана наука. Предпочитам да разбирам само същността: ние се оказахме в друга Вселена! Вселена, която не може да бъде описана с нито един от езиците на Галактиката. Какво може да научи човек за обкръжаващия го свят, ако там не само гравитационната константа и скоростта на светлината се различават от нашите, но даже числото „пи“ е равно на две! Опитайте се за начало да си представите окръжност, чиято дължина е два пъти по-голяма от диаметъра, а след това и останалото. В пределно изкривения свят, където на човек му е чуждо и враждебно буквално всичко, той никога няма да може да живее. Но ние се опитахме. И разбрахме, че извън пределите на обвивката на нашия астероид всичко живо е подложено на моментална гибел. Обаче простите вещества — метали, соли, киселини, вода, само се преустройват, но продължават да съществуват, както в нашия, така и в другия свят. Това ни подсказа мисълта за възможността да се създаде суперчовек, който да може да живее и тук, и там.

И ние почти бяхме решили тази задача, когато се случи непредвидимото… Масова психоза. Моите безсмъртни приятели се избиха един друг. На някакъв етап добавката на чуждородни материали в организма беше превишила критичната маса и експериментът се провали. В тази бъркотия оцелях само аз. Оцелях и се върнах.

Солвиц замълча за известно време и като че ли за да запълни паузата, измъкна от джоба си дълга зловеща пура, просташки отхапа крайчеца й и запали… от палеца си, чийто връх присветна с ярък оранжев пламък.

В същата секунда изчезнаха и палецът, и пурата. Неочакван изстрел ги отнесе заедно с главата на доктора.

Язон, да си признаем, искрено се бе увлякъл от разказа, а като видя пурата, инстинктивно бръкна да потърси своя пакет с цигари и за момент изпусна от поглед Мета. За не повече от секунда. А на пирянците повече не им трябва, за да вземат решение и да открият огън.

— Какво направи?! — Язон ужасен се обърна към нея.

— Това не е човек — прошепна Мета. — Това е андроид.

От шията на доктор Солвиц бавно изтичаше жълтеникава маса — нещо средно между гной и яйчен жълтък, а черните останки от взривената глава подозрително димяха на пода. Мета беше права. Само че трябваше ли да се действа така прибързано?

— Да бягаме — прошепна тя, понеже Язон все още беше застинал в поза на будистки монах.

Той не разбираше от кого и накъде трябва да бяга, но реши да се подчини. Мета толкова пъти го беше спасявала от сигурна смърт, а и тук, на Солвиц, се беше проявила като по-съобразителна от него.

— Да бягаме — съгласи се Язон.

И когато затваряха след себе си вратата в далечния край на залата, избран предвидливо от Мета, през главния вход вече нахлуваха въоръжени андроиди с очевидно агресивни намерения.

Каквото и да се говори, на пирянската интуиция можеш да си довериш. Пътят, избран от Мета се оказа абсолютно правилен. Попаднаха в някакви сервизни помещения — слабо осветени, затрупани с прашни боклуци и отделени едно от друго с масивни стени от бункерен тип. Вратите бяха отворени в различна степен, но ясно личеше, че не са използвани отдавна. Тежките панти скърцаха и се превъртаха мъчително, за Язон, разбира се. Мета без усилие затвори три врати поред, а освен това успя да завърти ръждясалите щурвали, като с това блокира примитивните брави. А последната врата направо завариха за касата с помощта на плазмения пистолет и забавиха преследвачите си още няколко минути. Разбира се, готвеха се и за обкръжаване. Нямаше нищо по-просто от това преследвачите им да се обадят по местната връзка и да изпратят насреща им друга ударна група, ясно беше, че имат достатъчно андроиди. Но Язон интуитивно усещаше, че обкръжаване няма да има.

Цялата тази планета приличаше на отдавна заяждащ механизъм. Отделни блокове още работеха, но като цяло връзките бяха нарушени, управлението буксуваше. Още повече, след като пръснаха мозъка на главния андроид… Ако той е бил главният, разбира се.

Тяхното пътешествие през изоставените складове свърши в почти тъмна стая, която нямаше друг видим изход. Задънена улица? Пореден капан? Може би. Но преди това всички стени трябваше да бъдат огледани с фенерче. Възникна естествена пауза.

— Защо го уби? — реши да изясни Язон като начало. — Толкова интересни неща разказваше.

— Първо, не го убих, а го извадих от строя. Второ, не е чак толкова интересно да се слушат тези бълнувания, записани от някого в изкуствена памет. Трето, пурата в ръката му подозрително приличаше на оръжие. За разлика от меча, който беше само за отвличане на вниманието ни. И накрая, четвърто, мисля, че истинският доктор Солвиц е някъде тук. И колкото повече от гвардейците му изтрепем, толкова по-скоро ще се реши на контакт.

— Странна мисъл, Мета, ако доктор Солвиц е зъл гений, а значи наш враг — то защо му е контакт?

— Защото с всеки враг може да се преговаря. Той има свои интереси, ние наши! А този натъпкан с желе кретен беше програмиран само да ни хвърля прах в очите. Представете си само, доктор Солвиц бил дошъл тук да умира и гибелта на цялата планета съвсем не го плашела… Дрън, дрън. Трябва да намерим истинския стопанин на този свят.

— Страхувам се, че няма да можем, Мета… А! Ето го и изходът!

Другата врата беше много плътно затворена и не пропускаше светлина, но се оказа с примитивна пружинна брава, затворена само отвътре — срещу неканени гости. Язон внимателно дръпна езичето и надникна в антре с полупрозрачни стени, след което извика при себе си Мета.

Отново бяха под сивото изкуствено небе на Солвиц, само че сега наоколо се простираше гора — стара, непроходима, обрасла с храсталаци, без намек за просека или пътечка. Те се гмурнаха под спасителния зелен свод и криволичейки като зайци, потънаха навътре. На първата поляна обаче Язон предложи да седнат и да обмислят по-нататъшните си действия.

— Тази гора може да се окаже капан — започна Язон с това, което считаше за най-важно. — Всичко е прекалено удобно за нас. В живота не става така. Искате да стреляте — ето ви пистолет. Искате да бягате — ето ви катерче. Сега искате да се скриете — ето ви гора, гъста, галилейска.

— Но какво да правим? — объркано попита Мета.

— Да престанем да се поддаваме на провокации. Да правим точно обратното на това, което очакват от нас.

— Всичко наопаки?

— Да! Например сега — да излезем от гората на открито.

— Добре — кимна Мета, като се позамисли. — Ще успеем. Все пак ми кажи защо смяташ, че с истинския жив Солвиц няма да можем да се видим?

— Ами защото никакъв жив Солвиц няма тук. Предполагам, че той действително се е родил преди много хиляди години на Земята и може би даже наистина е изобретил безсмъртието, не изключено да е летял до друга вселена, но е умрял също много отдавна. Заедно със своето безсмъртие. Разбираш ли? А тук се съхранява само споменът за него. В мозъците на андроидите или в паметта на някоя огромна полудяла машина, която управлява цялата тази техника. Така че трябва да търсим не човек, а суперкомпютър. Ето защо е необходимо да се действа парадоксално… Компютрите не разбират от това. Не си ли се замисляла защо машина, с каквато и да било памет и непостижимо за човека бързодействие не е в състояние да бие гениален шахматист? Защото даже най-умните компютри в края на краищата действат по програма и на странно непредсказуемо човешко поведение дават заето. И толкоз. Да вървим. Мисля, че това е нашият последен шанс.

— Може би трябва да се върнем обратно срещу андроидите? Щом всичко е наопаки — предложи Мета.

— Грешиш — каза Язон. — Там, по всяка вероятност, вече няма никакви андроиди, а в гората непременно ще ни причака някой. Напред! Да се опитаме да ги надхитрим.

Гората се оказа мижава. На тази планета всичко беше малко: и горите, и планините, и реките, и поляните. Освен това Язон избра маршрут, който не ги отдалечаваше от главната резиденция на Солвиц. С една дума, когато гората свърши, повървяха малко по поляната и се озоваха на ръба на пропастта, която веднага познаха — оттук бяха тръгнали. Виждаха се ребрата на големия метален хангар.

— Добре тогава — каза Мета, — да си вземем пак катерите и да продължим търсенето на изхода. Оня, резервния.

Язон не намери какво да възрази. Разбира се, страшно искаше да научи всички тайни на Солвиц, но още по-силно искаше да живее. А безумният доктор протакаше по съображения, които навярно само той си знаеше. Докато на тях им оставаха броени часове.

Този път обаче хангарът не ги пусна вътре.

„Значи така, а? Ех, Мета, Мета, защо ти трябваше да пръскаш главата на онзи андроид, той можеше да ни каже как да се измъкнем оттук. А сега…“

Но Язон не каза на глас нищо. Защо? Те просто мълчаливо и яростно, понякога и задъхвайки се от безсилен гняв, обходиха и огледаха отвсякъде огромните врати, след което седнаха на тревата и решиха спокойно да обмислят, преди да са се заели с художествена металорезба с лазерните пистолети, които бяха намерили пак тук… Получава се някаква глупост — ако бе така лесно да си върнат катерите, защо тогава се затваряха вратите? А и защо, в края на краищата, изобщо им позволиха да вземат пистолетите? Някакъв капан се криеше във всичко това. Да можеха да разберат къде точно…

Язон вече пет минути безуспешно се опитваше да се съсредоточи, вперил невиждащи очи в ниското сиво небе. После погледът му неволно се спря върху странна точка в облаците и той веднага разбра, че това не е птица. А и не беше високо — предметът висеше във въздуха съвсем близо — на не повече от пет метра над главите им. Язон почти го беше познал, но като не смееше да повярва на очите си, се обърна към Мета:

— Ей — прошепна той, докато нерешително, сякаш страхувайки се да не изплаши чудото й показваше с ръка. — Погледни! Какво е това?

— Това ли? — Мета беше невъзмутима. — Стандартна дистанционна камера от „Арго“.

Язон само дето не подскочи от радост като хлапак. Искаше му се да извика „Тука сме-е-е. Чувате ли ни-и? Виждате ли ни-и?!“ Което, разбира се, щеше да е много глупаво, защото камери от подобен тип не са снабдени с предаващи устройства и диалог нямаше да се получи. А ако все пак ги видят, ще е достатъчно само да си стоят на мястото и да чакат.

— Как мислиш — попита Мета, която си мислеше за същото, — дали вече са ни намерили?

— Едва ли — тъжно каза Язон.

Той най-сетне съумя да прецени ситуацията трезво.

— Камерата е спусната тук на мономолекулярна нишка, която по принцип не пропуска никакви сигнали, а обикновеният радиосигнал не би преодолял металната обвивка на астероида и хиперледа.

— Защо тогава са я спуснали?

— Не знам, Мета, не знам, но най-важното е, че те продължават изследванията, опитват се да ни спасят! Изглежда, не всичко е загубено. Имаме още време, ще отложат взрива.

— Ако успеят — мрачно проговори Мета, като разглеждаше черното петънце на камерата над главите им. Изведнъж рязко се обърна към Язон: — Чакай! Казваш, че мономолекулярната нишка не пропуска никакви сигнали. Съвсем никакви ли? Нали може просто да бъде дръпната.

— Мета! — възхити се Язон. — Ти както винаги си на ниво. Наистина, всичко гениално е просто. Само че как ще се доберем до тази нишка?!

— Ще доближим с катера — тъжно се пошегува Мета.

— Изключено е — каза Язон. — Щом вратата се е затворена, вероятно сме лишени от тази възможност.

— Тогава ще застанеш на раменете ми и двамата едновременно ще подскочим. Давай да опитаме.

Язон още веднъж прецени височината и констатира:

— Няма да стане!

Двамата се замислиха дълбоко. Нямаха пистолет, който изстрелва с въже с куки, да обстрелват камерата с обикновени куршуми нямаше смисъл — едва ли някой щеше да разбере какво се е случило. Освен ако направят от дрехите си връв примка и да я хвърлят дотам…

— Измислих! — възкликна Язон. Твоят плазмен пистолет е малък реактивен двигател. Целият заряд може би ще стигне. Мета, ти никога ли не си се занимавала с акробатика?

— Как да не съм? Животът на Пир си е цяла акробатика.

„Ако камерата записва — помисли Язон, — след време ще е доста забавно да гледаме този смъртоносен номер.“

Те се сплетоха в невъобразима поза и ако се говори на цирков жаргон, Мета като по-силен партньор изпълняваше ролята на „долния“. Именно към нейния пояс прикрепиха реактивния „двигател“. Стиснала с дясната ръка пистолета, а с лявата обгърнала Язон, тя с всички сили се стараеше да не измести центъра на тежестта от вертикалната ос. Язон помагате, колкото можеше. Разбира се, движението нагоре на тази хитроумна човешка ракета не беше много равномерно и праволинейно, но все пак нещо се получаваше.

„Още половин метър, още мъничко!…“ — молеше се наум Язон със стиснати зъби. Трябва да успеят, друг шанс няма да имат…

Да! Той се вкопчи в невидимата нишка с ръката, на която бе надянал специална ръкавица, надигна се, хвана се с другата и в този момент зарядът свърши. Мета хвърли ненужното вече оръжие и пръстите й едва не пропуснаха да сграбчат прикрепената здраво камера.

— Е, ще се покатерим ли нагоре? — запита изпълнена с решимост Мета, когато се издигнаха достатъчно, за да се закрепят около нишката. И двамата умееха добре да се катерят по въже, но лошото бе, че това не беше точно въже. Острата нишка не можеше да среже само специално обработената повърхност на ръкавиците и обувките, а останалата част от скафандъра при евентуално невнимателно движение можеше да бъде повредена.

— Почакай — каза Язон. — Нека първо да предадем съобщение.

И като отмери интервалите така, че там, отгоре, да различат плавното от рязкото подръпване, той предаде първо традиционното „SOS“. Минаваха минута след минута, а отговор нямаше. Затова пък излезе вятър и започна леко, но неприятно да ги разлюлява.

— Колко е високо… до небето? — попита Мета, въпреки че трябваше да знае не по-зле от него.

Нали заедно бяха летели под купола на този цирк.

— Не знам точно, но не повече от километър.

— Ще се справим ли? — в гласа на Мета се прокрадна нездрав авантюризъм.

— Може и да успеем, ако нищо не ни попречи. За съжаление не знам как е закрепена нишката, като се има предвид, че в определена точка над външната повърхност силата на гравитацията става нулева. Затова пък знам със сигурност, че ако се изкачим още няколко метра, падането ще е много болезнено. Да не бързаме, а? Да дадем възможност на нашите да разберат сигнала. По-добре да им предам още нещо.

Но той не успя да направи нищо.

Отначало усетиха отчетливите вибрации на нишката, след това решително и бързо се понесоха нагоре.

— Ето така е добре! — радостно каза Язон.

Но когато на височина двеста метра скоростта на издигане достигна бързината на автомобил, летящ по шосе, а страничният вятър рязко се усили, Язон се усъмни в думите си. Защото така и не бяха получили смислен отговор по морзовата азбука, а силата, която ги теглеше към небето не им оставяше никакъв избор. Можеше ли да знае със сигурност коя е тази сила? Пак ли е капан? Но как така? Камерата беше именно от „Арго“, само от „Арго“ и проклетият Солвиц не би могъл да я е спуснал…

— Мета, мислиш ли, че това е капан? — надвика свистенето на вятъра той.

— Нищо не мисля — отвърна Мета. — Просто се опитвам да оцелея!

После ги завъртя, преметна, увиснаха като паячета на невидима нишка, с краката нагоре, после нишката плавно увисна и ги стовари върху гофрирания под на външната сфера. А насреща им крачеше все същият доктор Солвиц, солиден, усмихнат, в нормален костюм, без онези кралски измислици. И главата му си беше на мястото, нещо, което Язон не можеше да каже за своята.