Георги Малинов
Вирт (8)

8

До мистериозната среща имаше половин ден и аз реших да се опитам да събера още информация. Отидох в кръчмата „При Глобо“. Там преди два дни разговарях с Мърльо и му дадох аванс, за да ми достави ВИРТ. По това време на деня тук беше почти празно. Няколко души седяха по масите и тихо си говореха. Ходенето на ресторант отдавна беше загубило онова социално и физиологическо значение, което имаше преди двадесетина години. Сервираха се главно няколко ястия: един вид картофи (растението, оцеляло след генната чума), в няколко еднакво безвкусни разновидности и куп също толкова безвкусни синтетични каши на петролна основа. Алкохол почти нямаше. Заместваше го опиум във всякакви модификации.

Трансформацията с петрола донесе и едно удобство — лесно синтезиранe на хранителни органични продукти от новото черно злато, което преди така лекомислено изгаряхме. Това извличане се оказа лесно и сякаш потвърди старото правило — всяко зло за добро. Този страховит алхимичен ураган, който прекрои света за няколко месеца, доказа и още нещо: че маркототевщината е атрибут не само на отделна личност, но и на цяла нация.

Две години преди петролните кладенци да заприличат на пресечено мляко, в черноморския шелф и в полетата на Южна Добруджа бяха открити големи находища на нефт, не просто големи, ами направо огромни. Толкова огромни, че TEXACO предложиха да ги вземат на концесия срещу изплащане на външния ни дълг, който по това време не се събираше на екрана на дванадесетразряден калкулатор. ЛУКОЙЛ и две арабски компании пък предложиха същите условия, плюс още толкова безлихвен кредит, плюс кажи-речи безплатен бензин за населението, плюс още куп всякакви инвестиции. Японците не останаха по-назад и съвсем делово предложиха да ни построят нова столица безплатно, само и само да им дадем концесия за ползване на тези находища. Май бяха готови да ни построят и нова държава.

За кратко време България стана най-ухажваната страна в света, най-желаният партньор и най-вкусният залък на световната икономическа баница. Изглеждаше, че параноичната мечта на поколения българи, лелеяна по кръчми и политически форуми, крещяна в манифести и предизборни речи, мечта, изграждана векове с балканско твърдоглавие и разсипвана със славянска разточителност, мечтата за Велика България най-сетне ще се сбъдне. България щеше да стане богата и поради това уважавана, влиятелна и харесвана страна, страна, в която хората живеят достойно и щастливо, като в един нов златен век. Но не би. Петролните находища се сгромолясаха и единствената ни утеха сега е, че имаме поне евтин, почти неизчерпаем източник на храна.

В ресторанта „При Глобо“ сервираха основно такава храна, която беше отвратителна, миришеше лошо, имаше лош вид, но поне снабдяваше така наречения организъм с всякакви вещества, необходими за неговото функциониране. Седнах на една маса край прозореца и си поръчах чифт наденички, приготвени от тежки деривати на петрола и чиния маргарин. Почудих се дали да не взема една лека фракция, обявена като бира, но се отказах и си взех чаша вода. Погълнах храната бързо и почти насила. Всяко забавяне можеше да доведе да бунт на стомаха и връщане обратно в чинията. Приключих бързо с обяда, без да ми стане особено зле. Ако съберях малко воля, можех да запаля и една синтетична цигара. Облегнах се на стола и се загледах през витрините в хората, които минаваха по улиците. Улових с крайчеца на окото си силует, който мина покрай мене и като ме тупна по рамото, седна на масата ми.

— Ончо! — възкликнах аз.

— О, шефе — отвърна Ончо.

Не бях виждал Ончо повече от месец. Беше приятен едър арменец на неопределена възраст. Как пък ме видя тук!

— Как си, Ончо? — попитах го аз и най-накрая запалих от синтетичната гадост.

— Нормално — отвърна той. — В смисъл, че съм зле. От десет години чакам да умра, но изглежда са ме изтрили от списъците.

Ончо извади мръсна цигара марихуана и бавно я запали. Преди тридесетина години Оник Такводжиян беше известен икономист, консултант на няколко правителства и почетен член на куп университети. Беше написал повече статии и книги, отколкото нормален човек можеше да прочете за един живот. Най-известен обаче стана няколко години преди апокалипсиса с теорията си за неевклидовата или още квантова икономика.

Ончо смяташе, че съвременното икономическо състояние на света трудно може да се опише с класическите политикономически принципи. Така, както евклидовата геометрия — казваше той — е валидна и служи в определени области от живота, но във висшите науки е неприложима, така и икономиката на Смит, Рикардо, Маркс, Кейнс, Ростоу и всичките им последователи не може да обясни съвременните икономически процеси, камо ли пък да ги управлява. Формулата „пари — стока — пари“ — патетично обясняваше професор Такводжиян на слисаните си слушатели — е толкова полезна, колкото Питагоровата теорема в геометрията на Лобачевски.

Съвременните икономически процеси според него стигаха квантовото си равнище, след което ставаха неуправляеми, нито предсказуеми. Прилагайки тези си идеи, той изведе принципи на неопределеност в икономиката. Базирайки се на тях, предсказа предстоящ хаос, който ще изведе икономиката от фазата й на неопределеност и ще я върне в предсказуема фаза. Не може — твърдеше холеричният арменец пред слушателите си в Сорбоната — първите сто най-богати фирми в света да не произвеждат материални блага. Виртуалните им дейности влекат след себе си и виртуални богатства и някакъв измислен виртуален обществен продукт. Колкото повече се виртуализира икономиката, толкова повече тя навлиза в квантовото си, неевклидово състояние и става непредсказуема и неопределена.

Естествено го обявиха за ексцентрик и модернист. Хората, които управляваха света, така или иначе почти не се вслушваха в гласовете на учените, а самите учени влязоха в дълбоки теоретични спорове. Докато светът най-накрая излезе от квантовото си ниво и си стана прост и предсказуем. Навремето теорията му доста ме впечатли, тя донякъде обясняваше процесите, които настъпиха в човешката цивилизация, но имаше един основен недостатък — не казваше какво трябва да се прави. Затова я беше кръстил Квантова икономика.

— С какво се занимаваш? — попитах аз Ончо.

— Нали ти казах — ухили се той. — Чакам да ме приберат.

— Чакането не е занимание — отвърнах аз. — Не се ли занимаваш вече с икономика? Още ли сме квантирани?

Ончо малко се оживи.

— Знаеш ли — каза той, — колкото и да ти е чудно, май минавам в лагера на моите противници.

— !?!

— Съвременната икономика е сто пъти по-непредсказуема от предишната. Ние не трябва да съществуваме, погледнато реално, обективно и научно. Помисли само: не произвеждаме нищо, не потребяваме почти нищо и не развиваме никакви науки. Какво ще кажеш за такова общество? Не би трябвало да съществува, нали? Ама ние съществуваме.

Ончо страстно дръпна от цигарата. Кълба мазен сладникав дим плъзнаха по масата. Обичаше да философства. В крайна сметка, нали това бе правил цял живот. Измисляше разни идеи, хипотези, теории, върху които после хиляди други умници спореха дали са верни или не. Като се замисли човек, сега това нямаше никакво значение Дори и теорията на Ончо за квантовата икономика да беше вярна, в момента тя никак не ни грееше. Точно толкова, колкото и ако беше грешна.

— Ончо — попитах го аз, — на теб Витоша харесва ли ти?

Старият арменец ме погледна с изненада.

— Витоша ли? Не знам. Какво да ми харесва. Отровена като всичко друго.

Намести се шумно на стола и пак изпусна мазния пушек.

— Просто те питам — казах аз и станах да си вървя. През прозореца се виждаше парче от планината — сиво и далечно.

Наместих стола и преди да си взема довиждане с Ончо, го попитах:

— Чувал ли си за ВИРТ?

— Да — отвърна той без да се замисля, — Никлаус Вирт, бащата на един от програмните езици. За какво ти е потрябвал?

Малко се обърках. Не бях чувал за този Вирт.

— Какво е правил?

— Нищо особено. Създал е един от първите алгоритмични езици, който става основа за развитието им.

Ончо развълнувано се надигна от стола.

— Знаеш ли, че този период съвпада с първоначалното навлизане на световната икономика в квантово състояние. Да. Търсенето на начини за математическо описание на сложни процеси всъщност е началото на това квантиране. Боже господи, как не съм се сетил за това?

Ончо извади смачкан бележник и започна трескаво да записва нещо в него.

— Чао, Ончо — казах му аз, но той не ме чу.

Така сме се квантирали, че вече не знаем кое е хубаво и кое лошо, дали сме живи или не сме. Оставих го надвесен над смачкания бележник, захапал мазната цигара с упойващ аромат и тръгнах към Хилтън. На излизане от „При Глобо“ се обърнах и през прозореца погледнах за последен път Ончо. И както го гледах през мръсния прозорец, свит и стиснал молива, се сетих какво ме човъркаше в апартамента на Мърльо. Застинах за миг, за да не изчезне просветлението и да се разсее като дима от цигарата на Ончо. Сетих се какво бях пропуснал в случая с този нещастник. Беше нещо просто и може би нямаше никакво отношение към мен и моите проблеми, но бях длъжен да проверя, още повече, че до срещата в Хилтън имаше много време.