Георги Малинов
Вирт (14)

14

Доядох последния си картоф, казах на Ончо, че съм възхитен и излязох от „При Глобо“.

Тръгнах без цел. Движех се по булевард Витоша. Колкото Витоша има нещо общо с някогашната планина, толкова и този булевард — символ на столицата — имаше нещо общо с някогашната „Витошка“. Мръсен, с порутени магазини и страшни, празни като очни кухини на череп входове на жилищни сгради. Не беше много приятно да се върви по тази улица, която някога сияеше коледно накичена, а през лятото пъстрееше денонощно от тълпите хора, които я бяха избрали за свой пристан. Вървях, без да се оглеждам и без да се спирам край разните дрипави сергии, които продаваха какво ли не, край просяците, изпълнили я от начало до край, без да поглеждам невръстните продавачи на дрога и намръщените полицаи, които се срещаха тук-там.

Единственото светло петно на този мръсносив фон бяха уличните певци и музиканти, и те свили се край някой ъгъл и тревожно, постапокалиптично подрънкващи по струните на олющените си китари и астматични акордеони. На никого не обръщах внимание, а целеустремено вървях към бившето жилище на Мърльо, без сам да знам защо отивам там и какво по дяволите ще търся. Наближих площада пред НДК. Хората ставаха все по-многобройни. Малко преди да стигна улицата, където живееше Мърльо, застигнах двама музиканти. Застигнах и подминах. И чак когато ги подминах, до съзнанието ми достигнаха думите на песента им. Нещо много познато за миг влетя в душата ми като есенна къса вихрушка в изоставен парк и разхвърля листата на спомените. Не можех да се сетя коя беше песента, нито кой я изпълняваше. Намалих леко ход, за да забавя малко ритъма на вихрушката и да наместя спомените. Напусто. Листата полегнаха обратно в разхвърляния парк, а музикантите свиха към гъмжащия от народ площад пред НДК и след тях останаха като следи от елементарни частици думите на песента:

Спи булевардът след дългия ден.

Спят уморени тротоарите пусти.

Под ръка аз вървя с подранилата зима

и събирам своите чувства.

Блокът, в който живееше Мърльо, си беше все същият — мръсен, сив и отчаян. Изкачих безшумно осемте етажа, порадвах се от стълбищния прозорец на веселия надпис върху покрива на бившия Национален, още по бивш Народен, дворец и влязох в апартамента. След мен явно бяха влизали и други, защото и малкото ценни неща, които притежаваше така нареченият ми приятел, бяха изчезнали. Нямаше ги столовете, завивките на леглото и оскъдната посуда в кухнята. Иконата на Божията майка също липсваше. Брей, че религиозен народ. Повъртях се из оголелите стаи, като надничах тук-там, осланяйки се на нещо, което е погубило доста хора — интуицията. Явно преди мен всичко е било преобърнато, но е имало един, който е ровил пръв. Този, първият търсач, ме интересуваше. Наведох се и под леглото, надникнах и зад изкорубените шкафове, порових и в купищата боклуци, струпани в малката кухня. Нищо не открих. Излязох на площадката пред жилището и продължих изследването в коридора. Ако бях дошъл малко по-късно, когато мътната светлина на деня съвсем изчезва, сигурно нямаше да видя това, което видях сега. Беше толкова дребно и изцапано, сбутано между вратата на жилището и прага, направен от крива пожълтяла пластмаса, че се чудя как изобщо го видях. Най-вероятно Мърльо от там, където е сега, ме насочва. Избърсах внимателно находката, огледах я още по-внимателно и като я прибрах грижливо в джоба си, излязох от входа на Мърльовото жилище, където се надявах повече да не стъпя. Не че жилището, в което живеех аз и целият блок много се различаваха от този.

За първи път от много време се насладих на софийския въздух. Стори ми се изпълнен едва ли не с горски аромати. Отправих се обратно по булевард Витоша, припявайки песента, която беше разхвърляла листата на спомените и която така и не се сетих от кой е. Трябваше да намеря Матей и се надявах да го сторя още днес.

Матей не беше в най-доброто си настроение. Първо не искаше да ме приеме, а настояваше да отида вечерта при него. После след като ме прие (висях пред вратата му половин час), упорито отказваше да ме погледне и да отрони дума. Не се притесних особено. Виждал съм го и по-зле.

— Трябва ми пропуск за цяла София — нахално го осведомих аз. — Може да успея да открия проклетия ВИРТ, но ми трябва свобода на движение.

Дебелият се направи, че не ме чува и аз злорадо добавих:

— Естествено, ако не ме следиш непрекъснато.

Сега вече се ядоса. Опънатото му лице, по което нямаше грам нерви, с нищо не показа яда му. Само късчетата кожа, които му служеха вместо уши, започнаха леко да се мърдат. Абсолютно точен признак, който бях открил през годините познанство с Дебелия Матей — шеф на Софийската полиция.

— Тъпак — галантно изсумтя той, — ако не те бях следил непрекъснато, сега щеше да си торба объркани мускули, кости и нерви, омазана с лайна и сополи. Трябваше да вземеш ножа на Шебека и да си го окачиш на ухото вместо обеца. Ти поне имаш уши. Все още.

Все пак проговори. Нататък беше по-лесно.

— Не съм го забравил този нож — искрено казах аз, — но сега ми трябва един ден, за да се опитам да събера малко информация. Дай ми пропуск.

Матей пак изсумтя:

— Къде ще ходиш?

— Мърльо е убит. Предполагам, знаеш? След срещата с мен е ходил някъде, преди да се прибере и да бъде убит. Искам да проверя къде е ходил и дали не е оставил някакви следи. Мисля, че ВИРТ-а е бил с него.

Разказах на Матей за откровенията на Бебо Шебека и моите подозрения. Изглеждах убедителен, а то така си и беше. За това, което намерих пред вратата на нещастния разбойник, не споменах. Като ще крия истината, да я крия докрай. Дано не свърша като Джордано Бруно. Матей най-вероятно знаеше, че съм ходил за втори път в апартамента на Мърльо. Знаеше, че нещо душа, нещо ровя. Знаеше и че съм като хрътка — захапя ли следата, не я изпускам. Много му се искаше да не ме оставя сам, но знаеше, че сам по-мога да открия нещо, отколкото с неговите копои. След още малко увещания се съгласи да ми даде пропуск за цяла София — включително тихата зона зад Илиянци, района след шести километър по Цариградско шосе и късия път за Люлин. Най ме радваше обаче зоната зад санитарния кордон на Околовръстния път и по-точно Симеоновското шосе.

— Давам ти го за един ден — с неудоволствие каза Матей. — И ако нищо не направиш, не ми се прави на герой, ами ела тук да мислим какво да правим. Твоят човек ще вземе да си тръгне и после за чий ни е този ВИРТ?

Стани ми смешно. Аз май бях забравил, че ВИРТ-а ми трябва, за да уредя бъдещето си. Вече бях обсебен от мистиката около това чудо и просто исках да се докопам до него, за да видя какво е то, а и защо не, да го изпробвам. Направо бях забравил, че имам по-големи планове за ВИРТ-а.

— Стягай банкет — казах на Матей и тръгнах да излизам.

На вратата се спрях. Дебелия се беше надигнал от бюрото си и ме гледаше странно. Не обичам като ме гледат странно.

— Абе ти — каза той — вчера защо ме пита за Витоша?

Ха сега де.

— Просто така — вдигнах рамене аз. — Много хора са забравили каква е била планината. И изобщо била ли е друга. На тях тази Витоша започва да им харесва. Затова те попитах, да видя дали и ти не си от тях.

Матей нищо не каза и аз тръгнах да излизам. Отворих вратата и гласът му ме настигна.

— Не трябваше да ме питаш. Бях я забравил. Сега я сънувах цяла нощ. Една такава зелена и рошава с огромни дървета по е-хе-е… Ти помниш ли до каква височина стигаха боровете на Витоша?

— Помня, разбира се — засегнах се аз. — Мисля, че стигаха до петстотин метра, а имаше някои и по километър, два…

Матей ме изгледа с недоверие:

— Мислиш ли?

— Абсолютно съм сигурен. — отсякох аз и излязох.

Въпреки обещанието на Матей, че няма да ме следи, въобще не му повярвах.