Емилио Салгари
Капитан Темпеста (4)

Дивата жестокост на везира

Рицарският двубой закрепи и така вече известната слава на капитан Темпеста. Сега той минаваше за най-добрия фехтувач във Фамагуста. Турските орди отново започнаха обсадата, но далеч не с по-ранния устрем и сила, както очакваха християните. Поражението на Дамаския лъв, изглежда, че дълбоко бе обезкуражило нападателите. И, действително, те не нападаха със старото ожесточение и! обстрелването бе отслабнало.

Мустафа, главнокомандуващият на варварските пълчища, сега не се виждаше, както по-рано, всяка сутрин да прави преглед на щурмовите групи.

Даже барабаните не се чуваха, нито пък тръби-те на конниците. Изглеждаше, като че ли някой бе заповядал пълно мълчание на тази войска.

Напразно се мъчеха християнските началници да разберат причината за това.

Капитан Темпеста и подпоручикът му чакаха Ел-Кадур, за да им обясни това странно държание. Но, след оная нощ, арабинът не се бе явил отново във Фамагуста.

Така минаха няколко дни. От двете страни се размениха само по няколко топовни гърмежи. Една нощ, обаче, когато капитан Темпеста и Перпиняно бяха на стража в Марковата крепост, видяха една сянка, която като четириного се катереше по разрушената от мини стена на крепостта.

— Ти ли се, Ел-Кадур? — извика капитан Темпеста, пълнейки пушката си.

— Да, господарю, — отговори арабинът. — Не стреляй!

С един скок той се метна над стената и се изправи пред капитана.

— Навярно си се безпокоил много, че толкова дълго не се явих?

— Страхувах се да не са те хванали и убили, — отговори капитан Темпеста.

— Не бери грижа, никой още не се съмнява в мене, — отговори арабинът. — И все пак, през оня ден, когато ти се бореше с Дамаския лъв, пищовът ми бе готов да го застрелям, ако би те надвил.

— По-добре ли е той?

— Мулай-ел-Кадел е твърде кален. Почти е на оздравяване и след няколко дни пак ще възкачи коня си. Но аз ви нося и друга новина, която ще ви зачуди.

— Каква?

— И полякът върви към оздравяване.

— Кой? Лашчински? — извикаха в един глас капитанът и подпоручикът му.

— Да.

— Нима турчинът не го уби със сабления си удар? — запита подпоручикът.

— Не, господине. Изглежда, че мечките от горите на Полша имат здрави кости.

— И после не го ли довършиха?

— Не. Той се отрече от кръста и прегърна вярата на пророка. Този авантюрист има леко сърце и нему е все едно, веднъж да се моли на кръста, друг път на Мохамеда.

— Безподобен подлец! — изпика Перпиняно с отвращение. — Значи, той и срещу нас, братята му по оръжие, ще се сражава?

— Щом оздравее, ще го направят капитан в турската армия, — продължи арабинът. — Един паша му обещал този чин.

— Този човек действително смъртно ме мрази. А аз нищо не съм му направил. Само да не ме…

— Какво, господин капитан? — запита венецианецът, като забеляза, че той не се доизказа.

Вместо да отговори, той се обърна към арабина:

— Още нищо?

— Нищо, — отговори Ел-Кадур и направи едно отчаяно движение. — Не мога да разбера, защо държат в такава голяма тайна мястото, където са закарали господин Лю-Хюсиер.

— Нищо ли няма да науча за него? — тихо се запитваше младата херцогиня, сподавяйки сълзите си.

— Не се отчайвай! — каза арабинът. — Аз продължавам всяка нощ да се движа и разузнавам, докато най-после достигна целта и разбера къде е. [о ние вече много знаем за него, най-главното — той е жив!

— Нямаш доказателства за тава, мой верни Ел-Кадур.

Внезапно нощната тишина бе раздрана от страхотен тътнеж. От турския лагер долетя биене на барабани и свирене на тръби, после се разнесе един луд глъч и се зачуха изстрели.

Хиляди факли изведнъж, като по даден знак, се запалиха и задвижиха по равнината. Всички се отправяха към средата на лагера, където беше палатката на великия везир.

Капитан Темпеста, Перпиняно и Ел-Кадур веднага отидоха на крепостта, християнската стража затръби за тревога и венециянските войници, които спяха в казематите, взеха оръжието си и се изкачиха на крепостта.

— Готвят щурмуване! — каза подпоручикът.

— Не, господине, — каза спокойно арабинът. — Това е бунт, който още тази сутрин бе подготвен в лагера.

— Бунт срещу кого!

— Срещу великия везир Мустафа.

— Защо? — запита Перпиняно.

— Да го принудят да започне с всички сили наново щурмуване на крепостта. Осем деня вече войските лежат в бездействие и затова сега се бунтуват.

— Ние забелязахме, че нещо става там, — каза Перпиняно. — Да не е болен великият везир?

— Напротив, по-здрав не може и да бъде, но сърцето му е във вериги.

— Какво значи това, Ел-Кадур? — запита Темпеста.

— Това значи, че едно християнско момиче от Крит му е направило това. Великият везир е влюбен и може би, под влиянието на тази хубавица, не иска да ви напада.

— Могат ли очите на жена действително да упражнят такова влияние върху един така жесток военоначалник? — запита подпоручикът.

— Разправя се, че тя била неземно хубава. Но аз не бих искал да съм в кожата й, защото цялата войска иска смъртта й, смятайки, че тя е виновна за бездействието.

— И мислиш ли, че великият везир ще отстъпи пред волята на войниците си? — запита капитан Темпеста.

— Ще видите, че той не ще може да се противопостави на тяхното желание, — каза арабинът. — Султанът има шпиони в лагера, и ако той разбере какво настроение цари между войниците, веднага ще изпрати на главнокомандуващия си свилено въже. А вие знаете какво значи един такъв подарък: или сам се обеси, или ще го набият на кол.

— Бедното момиче! — извика трогнат капитан Темпеста. — И после?

— След като бедната критиянка бъде погребана, трябва да очаквате едно диво нападение.

— Ние ще бъдем готови да ги посрещнем както трябва, — каза Перпиняно.

Арабинът поклати глава и състрадателно погледна херцогинята. И изпускайки една дълбока въздишка, каза:

— Те са твърде много.

— Поне не ще им позволим да превземат неочаквано града.

— Навреме ще бъда аз пак тук и ще ви донеса новини. Да се върна ли в турския лагер?

Капитан Темпеста не отговори. Той се наведе под перилата, вслушваше се в лудите викове на неприятеля и следеше с очи движението на факлите, които все повече се трупаха около палатката на великия везир.

— Да вървя ли? — запита повторно арабинът.

— Да, върви, славни мой Ел-Кадур. — каза капитан Темпеста. — Използувай затишието на стрелбата. И ако ми желаеш щастието, продължавай да разпитваш.

Върху очите на сина на пустинята премина сянка на голяма скръб. И с глас на примирение той каза:

— Ще направя, каквото пожелаеш. Само да мога да видя красивите ти устни усмихнати и челото ти светло от радост.

Капитан Темпеста направи знак на подпоручика да остане назад. После той придружи арабина до валовете на крепостта.

— Ти ми каза, че капитан Лашчински е жив, — каза той.

— Да, господарке, и не мисли даже за умиране.

— Наблюдавай го добре!

— Какво се боиш от този предател, господарке?

— Той откри, че съм жена.

— Да не би да е влюбен в тебе? — попита Ел-Кадур и лицето му придоби страшен израз.

— Кой знае? — отговори херцогинята. — Може би ме мрази, защото аз, като жена, победих Дамаския лъв, а може би и тайно да ме е обичал. Тежко се разбира човешкото сърце.

— Виконт Льо Хюсиер, да — но този поляк, не! — промълви с треперещ глас и стиснати зъби арабинът.

— Не бой се, мой бедни Ел-Кадур! — каза херцогинята. — Или Льо Хюсиер, или никой друг! Аз твърде силно обичам този герой!

— Сбогом, господарке! Ще наблюдавам този човек. И аз виждам в него враг на щастието ти, но и ще го дебна, както лъвът жертвата си. Щом заповядаш, твоят беден роб ще го убие.

Без да дочака отговора на херцогинята, той прескочи вала и се загуби в тъмнината. Херцогинята се загледа в тъмнината.

Перпиняно видя, че е останала сама, и се доближи.

— Изглежда, че турците са се умирили, — каза той. — Дали не са убили вече християнката? Тия мошеници са способни на всичко като ги хване бяс, не жалят нито жена, нито дете.

— За жалост, да! — въздъхна херцогинята.

Действително, виждаше се, как факлите се събираха на групи и после на дълги редици, като светли панделки, чертаеха ивици по тъмното поле.

Нощта мина без тревога, както бе казал Ел-Кадур, и обсадените можаха спокойно да си отпочинат.

Едва утринната заря бе пропъдила и последните звезди, пред крепостта Свети Марко се показаха един тръбач и четири турски конника с високо вдигнати алебарди, на които се развяваха бели знамена. С висок глас те молеха за кратко примирие. Обръщайки се към офицерите на крепостта, те им извикаха отдолу, че ще им представят едно интересно зрелище, което ще е от значение за края на войната.

Офицерите помислиха, че пак ще бъдат зрители на двубой и заповядаха да спре стрелбата до пладне.

Десет минути по-късно събралите се на крепостта видяха нареждането на неприятелските пълчища, като за парад.

— Дали искат да ни вдъхнат страх с това зрелище? — запита Перпиняно капитан Темпеста, който наблюдаваше тоя парад.

— Не зная, — отговори младата графиня. — Но непременно се готви нещо особено.

Изведнъж спряха барабаните и тръбите. Пред крепостта Св. Марко се разтвориха редиците на неприятеля и обсадените видяха самия велик везир Мустафа, целият в шлифована броня, с голям тюр-бан на главата, изпъстрен с диаманти и с букет от скъпи пера. Той яздеше един белоснежен арабски жребец с дълга опашка и великолепна амуниция; на главата му имаше голяма китка от щраусови пера, стремената бяха широки и позлатени.

След него яздеше едно момиче на бял кон. Тя бе обвита в бял воал, така че лицето й не можеше да се види. След нея идваха пашите и военоначал-ниците в светещи ризници.

Великият везир яздеше ходом и здраво държеше поводите на разпенения си кон като другата си ръка бе поставил на кръста си. Триста разкрачи пред Марковата крепост той спря, погледна строго към християнските военоначалници, насъбрани на крепостта, и извади от ножницата извитата си сабя. Обръщайки се към войниците си, той извика с гръ-мотевичен глас:

— Вижте как вашият везир къса веригите си! Везирът пришпори коня си така, че той връхлетя върху другия бял кон. Тогава везирът се изправи на стремената си и с един страшен замах отсече главата на момичето, която отхвръкна надалеч.

Тялото на обезглавената остана няколко секунди на седлото, белият воал почервеня от кръв, и после се строполи на земята. Един вик на ужас се понесе от християнската крепост.

Великият везир изтърка сабята си от чапрака на коня и спокойно я постави в ножницата. После насочи ръка към Фамагуста и със страшен глас, приличен на гръмотевица, извика:

— И сега вие, неверни кучета, ще отговаряте за кръвта, която пролях. Довиждане тази вечер!