Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Капитан Темпеста (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Capitan Tempesta, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
vens (2007)

Издание:

„МАГ ’77“, София, 1991

История

  1. — Добавяне

Игра на зарове

„Седем!“

„Пет!“

„Единадесет!“

„Четири!“

„Печеля!“

— Първата! Връх на безобразието! Имате дяволско щастие, подпоручик Перпиняно! За две вечери ми обрахте осемдесет цехини! Така не може да се кара по-нататък! По-добре да ме разкъса гюле, от тия, които ни пращат безверните кучета! Това е за предпочитане, защото не ще могат живи да ме дерат, когато превземат Фамагуста.

— Ако могат въобще да я превземат, капитан Лашчински.

— Съмняваш ли се, Перпиняно?

— Разбира се, поне за сега. Докато са с нас словаците, Фамагуста не ще я превземат. Господата от Венеция знаят да избират солдати.

— Ха! Славонците не са поляци!

— Господин капитан, не оскърбявайте далматинците ми!

— Разбира се, че не исках да сторя това, но, ако моите сънародници бяха тук…

 

Заплашително шушукане се започна около двамата играчи, сабите задрънкаха, и капитан Лашчински предпочете да не довърши изречението.

— На, на, само мир да има! — каза той с пресилена усмивка. — Нали знаете, че обичам понякога да се шегувам, мои храбри славонци! Ето четири месеца, откакто рамо до рамо се бием с тези безверни кучета, които са се заклели да ни смъкнат кожата, и аз зная какво струвате вие. Впрочем, драги господин Перпиняно, докато турците не ни безпокоят, да продължим ли играта? В джобовете ми има още до двадесетина цехини.

Като че ли да накажат капитан Лашчински, веднага след думите му се зачуха тъпите гърмежи на топовете.

— Ах, проклети парцалановци! — започна бъбривият поляк. — Но, ще имаме достатъчно време, за да спечеля няколко дузини цехини. Нали, господин Перпиняно?

— Разбира се, господин капитан!

— Хвърляйте заровете!

— Девет! — извика Перпиняно, след като хвърли заровете на скемлето, което служеше за маса на двамата играчи.

— Три!

— Единадесет!

— Седем!

— Спечелих!

Нещастният капитан изпусна една ругатня, а около него се разрази силен смях, който бързо се прекъсна.

— Кълна се в брадата на пророка! — извика полякът и хвърли две цехини на стола. — Вие сте в съюз с дявола, господин Перпиняно!

— За бога, не говорете така! Аз съм добър християнин.

— Тогава някой трябва да ви е научил на шмекерия, и главата си бих заложил срещу брадата на някой турчин, ако това не е капитан Темпеста.

— Аз често играя с този храбър благородник, но никога той не ме е учил на някаква хитрост!

— Благородник! Да, да! — подметна капитанът.

— Не го ли смятате за благородник?

— Знае ли, въобще, някой, какво е той?

— Във всеки случай, той е един любезен млад мъж и нечувано храбър.

— Млад мъж?

— Какпо искате да кажете с това, господин капитан?

— Ами ако съвсем не е млад мъж?

— Най-много да има двадесет години.

— Вие не ме разбирате. Но, да оставим настрана капитан Темпеста и турците, и да изиграем още едничка. Утре не ми се сражава с празни джобове. Как бих могъл инак да платя на Харон пътната такса за пренасянето в Ада, когато пукната цехина нямам в джоба си? Който иска да премине през река Стикс, трябва да си плати, уважаеми господине!

— Вие сигурни ли сте, че ще отпътувате в Ада? — запита със смях Перпиняно.

— И това става, — Отговори капитанът и гневно хвана чашата със заровете и я заклати. — Хайде, още на две!

Всичко това ставаше в една грамадна палатка, която изглеждаше като палатката на пътуващ цирк. Тя служеше едновременно за спалня и за лавка, ако се заключи от множеството нарове наоколо и от бъчвите, които се намираха зад един зазидан тезгях, зад който стоеше стопанинът и наливаше от една кана кипърско вино.

Под лампата от муранско стъкло, която бе закачена на средния дирек на палатката, седяха двамата играчи, а около тях гледаха прави двадесетина славонци. Те бяха наемници, които република Венеция комплектуваше от далматинските си колонии, за да брани източните си владения, които често биваха заплашвани от ятаганите на турците.

Капитан Лашчински бе голям, едър мъжага, със силно развито телосложение. Неговата бледоруса коса стърчеше като козината на таралеж. Брадата му бе страшно дълга и пристегната, носът му червен и пиянски, а очите малки и подвижни. По чертите на лицето му и по начина, по който се движеше, човек веднага разбираше, че има работа с авантюрист и фехтувач по занаят.

Подпоручик Перпиняно бе тъкмо обратното. Той бе несъмнено много по-млад от поляка, който наближаваше четиридесетте години. Сравнително висок, със здрав и свеж изглед, малко възслаб, той бе типичен венециянец. Косата и очите му бяха черни, а кожата му малко бледа.

Полякът носеше една тежка ризница и на бедрото му висеше грамаден меч. Венециянецът пък бе елегантно облечен по тогавашната мода: богато украсената му куртка бе дълга до над коленете, панталоните му бяха от шарено трико, а краката му обути в малки половинки обуща. На главата си носеше висока синя шапка с фазаново перо. Така той приличаше на паж на венециански дожд отколкото на воин, въпреки че бе запасал една лека шпага и една кама.

Капитанът бе загубил отново около половин дузина цехини, ругаейки непрестанно, когато завесата на палатката се отвори и вътре влезе един мъж, завит в голяма черна пелерина, с шлем на главата, на който се развяваха три небесносини пера.

— Я виж! — каза той с лек подбив. — Тука се играе, а турците вече разрушават крепостта Св. Марко. На оръжие, момчета, и следвайте ме!

Славонците веднага грабнаха алебардите си, боздуганите и биманите си мечове, които лежеха в един ъгъл на палатката. Полякът, обаче, който и без това бе в най-лошо настроение, че бяха му пропаднали цехините, недоволно повдигна глава и измери новодошлия с гневен поглед.

— Аха! Господин капитан Темпеста! — извика той подигравателно. — Вие и сами бихте могли да защитите Марковата крепост и нямаше защо да идвате тука, за да ни разваляте играта. Тази нощ поне Фамагуста няма да падне.

С бързо движение капитан Темпеста хвърли пелерината си на земята. Той опря лявата си ръка на кръста и с дясната хвана ръчката на шпагата, която висеше на колана му. Той бе един необикновено красив младеж, твърде красив за воин! Снагата му бе стройна, висока и гъвкава; смолисто-черните му очи блестяха като нажежени въглени; в моминската му уста лъщяха възхитителни светло-бели зъби; косата му падаше на тежки дълги плитки върху раменете, а леко затъмнелия цвят на кожата показваше южняшкия му произход. Така той приличаше по-скоро на възхитителна млада девойка, отколкото иа капитан наемник.

Но и облеклото му бе много елегантно и безукорно поддържано, въпреки постоянните нападения на турците, които надали оставяха на младия капитан достатъчно време да се грижи за външността си. Той носеше една желязна броня, която на гърлите му бе украсена с един герб, на който се забелязваха три звезди и над който бе гравирана в злато една херцогска корона. На обущата му бяха прикрепени златни шпори, а на чудесно извезания небесно-син колан висеше красива тънка шпага със сребърна дръжка, каквито през онова време носеха французите.

— Какво искате да кажете с това, господин капитан Лашчински? — запита той с хубав, мелодичен глас, който особено се открояваше от грубия и суров глас на поляка. При това, той не сне ръка от дръжката на шпагата.

— Че… турците биха могли и до утре да чакат, — отговори авантюристът и вдигна рамене. — А впрочем, ние сме достатъчно силни да ги прогоним чак до Цариград или до проклетите им арабски пустини.

— Никакви извъртания, господин Лашчински! Винаги истината на устата! Току-що вие искахте мен да уязвите, а не неверниците.

— Вас или турците, за мен е все едно, — отговори грубо полякът, който още кипеше от злоба, може би, защото нещастието в играта го преследваше неотклонно цялата нощ.

Перпиняно, който сърдечно се възхищаваше на своя капитан, също се хвана за шпагата си, готов да се нахвърли на поляка. Но младежът, който бе запазил едно чудно спокойствие, с бързо движение го спря и каза:

— Защитниците на Фамагуста са твърде ценни и нямат право да се унищожават помежду си. Ако господин капитан Лашчински иска да се бис с мене, за да излее яда си от днешната загуба върху мене, или защото се съмнява в моята смелост, както подобен слух стигна до ушите ми…

— Как? — извика скачайки полякът. — Кълна се в брадата на Мохамед! Който е казал подобно нещо е нещастник, и ще го простра на земята като бясно куче, ако само…

— Продължавайте, господине, — каза с достойнство и спокойствие Темпеста.

— Съмнявал съм се във вашата смелост? — отговори полякът. — Най-напред вие сте твърде млад, драги, за да имате славата на известен боец, и после…

— Говорете до край, — каза капитан Темпеста с подигравателна усмивка. — Вие сте действително извънредно смешен, драги господине!

Полякът ритна скемлето, което до сега служеше за игрална масичка, и то се счупи.

— Кълна се в свети Станислав, закрилникът на поляците! — изръмжа той и с едно нервно движение вдигна четинестата си брада нагоре, която обикновено му стоеше виснала като на китаец. — Искате да се подиграете с мен, капитан Темпеста? Кажете го свободно!

— Изглежда, че да. Няма защо да ме питате. Трябваше сами да разберете, — отговори младежът все с подигравателен тон.

— Човек би помислил, че сте страшен храбрец и твърде изкусен фехтувач, щом се осмелявате да се шегувате с една стара полска мечка, драги младежо… ако вие, впрочем, действително сте младеж, в което аз се съмнявам.

Младежът смъртно побледня, и един скрит огън блесна в черните му очи.

— От четири месеца се сражавам тук в крепостта и окопите, — каза той след кратко мълчание, — и вие искате да се отнасяте с мене като с хлапе? Устата ви са само арменски и сигурен съм, че вие далече не сте убили толкова турци, колкото аз. Разбрахте ли ме, господин авантюрист?

Сега и полякът побледня. Той изкряска на младежа:

— Аз съм такъв авантюрист, както и вие!

— Не, защото аз нося херцогска корона на ризницата си!

— Тогава пък аз ще поставя една кралска на бронята си, — отговори със смях полякът. — Все едно е, дали сте херцог или херцогиня — вие нямате куража да се изправите срещу шпагата ми.

— Херцог съм, нека ви го повторя, — извика красивият млад капитан. — Ще има време да говорим върху това.

Славонците се бяха натрупали зад капитана си; хванали бяха алебардите си и пристъпиха крачка напред, да се нахвърлят върху поляка и го разкъсат на парчета. Даже и кръчмарят бе скочил от мястото си, бе издигнал над главата си една празна бъчва и се готвеше да я строполи върху лудия авантюрист. Но капитан Темпеста заповяда на хората си да свалят оръжието.

— Вие се съмнявате в куража ми? — каза той. — Добре. Вие знаете, че всеки ден до стените на крепостта идва един млад турчин и подканва най-добрия фехтувач между нас да си премери силите с него с хладно оръжие. Имате ли кураж да излезете насреща му? Аз имам!

— Вярвате ли, че аз се боя от това джудже? — отговори полякът. — Аз не съм нито венециянец, нито далматинец.

— Значи, до утре!

— Понеже съм по-стар, аз пръв ще започна с него. А после, ако ви се удаде случай, ще опитате и вие щастието си с него, капитан Темпеста.

— Както желаете! Но въпреки всичко, не трябва хората да мислят, че защитниците на Фамагуста взаимно се изтребват.

— Това ще е най-умното, — отговори полякът. Капитан Темпеста взе пелерината си, хвърли я върху раменете си и излезе от палатката, като се провикна:

— Напред, към Марковата крепост!

Без да удостои с поглед неприятеля си, последван от Перпиняно, той тръгна със славонците, които, освен алебардите, бяха взели и тежките си фи-тилени пушки. Полякът остана сам в палатката. И незнаейки кому да изкара яда си, обърна поглед към нещастното скелеме и започна да го рита с краката си, без да обръща внимание на протестите на кръчмаря.

Отрядът славонци, който командуваха капитан Темпеста и подпоручик Перпиняно, маршируваше към крепостта, минавайки по тесни улички, които от двете си страни бяха заградени от двуетажни здания. Нощта бе тъмна, всички прозорци бяха затворени и никъде не светеше. Падаше слаб дъжд, а от време на време един топъл, душен пустинен вятър злокобно свиреше над керемидените покриви.

Канонадата се бе усилила, и тук-таме прехврък-ваше и свиреше във въздуха някоя голяма, тежка каменна топка, каквито тогава употребяваха вместо гранати. Тя с трясък падаше върху някой покрив, пробиваше го и предизвикваше голямо разрушение във вътрешността на къщата.

— Лоша нощ, — каза подпоручик Перпиняно на капитан Темпеста, който вървеше редом с него. — Турците действително не можаха да изберат по-благоприятно време за нападение на Марковата крепост.

— Усилията им ще бъдат без успех, — отговори младият капитан. — Съдбоносният час на Фамагуста още не е ударил.

— Но твърде скоро, може би, ще удари, господин капитан, ако републиката не побърза да ни изпрати подкрепление.

Отрядът сега завиваше по една широка улица, която само от едната си страна имаше къщи, а от другата се издигаше стената на една висока крепост, по която не бяха останали почти никакви зъбци.

При слабата светлина на малкото факли можеха да се видят няколко мъже в ризници, заети около топовете. От време на време някой огнен сноп процепваше тъмнината, хвърлен от огнометателите на неприятеля, след което се чуваше тъп трясък от падането му.

Дълга върволица от жени, от които едни богато облечени, а други в дрипи, бавно мъкнеше тежки чували, които изсипваха по ръбовете на укреплението, без да обръщат внимание на куршумите на об-садвачите. Това бяха храбрите жени на Фамагуста, които с развалините на домовете си заздравяваха разрушената от неприятеля крепост.