Джефри Дивър
Пастирът (74)

Краят на играта

Когато шофирах по работа, не си позволявах лукса да слушам музика — за да не се разсейвам, както обясних на Бил Картър.

Но свободен ли съм, винаги включвам радиото или си пускам дискове. Харесвам стара музика — имам предвид от 30-те до 60-те, нищо преди и малко след това.

Изпълнители като Фатс Уолър, Били Холидей, Луис Армстронг, Роузмари Клуни, Ела Фицджералд, Сами Дейвис Джуниър, Дийн Мартин… ако текстовете не са глупави.

Думите са съществени. Концепция, която „Бийтълс“ например, въпреки музикалността си, сякаш не схващат. Великолепни мелодии, но винаги съм смятал, че изкуството им щеше да е ненадминато, ако бяха поразмислили повечко върху текстовете.

Сега, отдалечавайки се от Вашингтон, слушах канал „Синатра“ по сателитното радио „Сириус“, което пуска добър коктейл от певци от любимия ми период, а не само Франк. През тонколоните долиташе гласът на Хари Коник Джуниър.

Наслаждавах се на музиката.

И на шофирането.

Градът остана зад мен. Мари и Джоан — също. И Райън, и Аманда. И Хенри Лавинг.

Всички те, по един или друг начин, бяха преходни явления.

И други хора спряха да съществуват за мен — само временно, разбира се. Фреди, Арън Елис, Клер Дюбоа, която, надявах се, вече твореше кулинарни чудеса с любителя на котки.

Джейсън Уестърфийлд се бе изпарил още по-бързо от въображаемия ми екип и с удивление установих, че дори не мога да си спомня пълното има на жената с перлите. Крис някоя си.

Подминах табела. Петнайсет мили до Анаполис, Мериленд.

Двайсет минути по-късно наближих скромна бяла къща в колониален стил, недалеч от Чесапийк Бей. Тази нощ вятърът бе кротък, но въпреки това чувах прибоя — едно от нещата, които обичах най-много тук.

Забавих, дадох мигач, макар зад мен да нямаше никого, и свих по тясна алея с нападали листа, които тук окапват по-рано, отколкото в града. Обичах да ги събирам с греблото и още утре щях да се заема със задачата. Добро начало на седмицата. Паркирах, излязох, протегнах се и взех компютъра, раницата и пазарския плик със скъпоценната игра.

Понесъл всичко, поех по виещата се бетонна алея — листата шумоляха под краката ми — към входната врата. Понечих да оставя чантата и да бръкна в джоба за ключовете, но тя се отвори рязко.

Примигнах изненадано.

Пеги се разсмя. Дребна, но силна, с лице, покрито с лунички и досега — макар да бе подминала трийсетте — тъмнокосата ми съпруга ме прегърна и едва не ме събори. Тя обаче запази равновесие — силна, както казах — и обгърнала ме през кръста, ме преведе през вратата.

— Дойде си по-рано — намръщи се. — Да кажа ли на любовника си да скочи през прозореца на спалнята?

— Може ли да готви? — попитах. — Ако може, помоли го да остане.

Пеги ме сръга в ребрата и пак се засмя. Оставих пакетите и я прегърнах. Устните ни се срещнаха и се задържаха дълго така.

— Значи задачата приключи по-бързо?

Забелязах как погледна в огледалото и отметна правата си коса. Очакваше да се прибера на другия ден. Обикновено се поиздокарваше, когато се прибирах след дълго отсъствие. Това ми харесваше. Не се обадих, за да не я притеснявам, и защото обичам да я изненадвам — като сега, а и за годишнини и рождени дни; след две седмици щяхме да празнуваме петнайсет години семеен живот.

— Какво ти е на главата?

— Непохватен съм, знаеш. Щурах се из един строеж.

— Използвай каска — укори ме тя.

— Обикновено не забравям. Майка ти и баща ти ще ни гостуват ли през почивните дни?

— Да. С Оскар.

— С кого?

— Кучето им.

— Знаех ли, че имат куче? — Наистина не помнех.

— Споменавали са.

— Каква порода?

— Някаква смесица… чихадудъл или нещо подобно.

— Момчетата? — озърнах се.

— Джеръми е в стаята си, говори по телефона с брат ти. Сам е в леглото. Ще ти приготвя вечеря.

— Сандвич може би. И вино. Голяма чаша вино.

— Хайде.

Тя стовари багажа в коридора, чиито плочки се канех да сменям, откакто преди месец тръбата в банята се самоуби. Пеги ме поведе в кухнята и отвори хладилника. Преди да се залови с храната, приглуши осветлението и запали няколко свещи.

Наля по чаша френско шардоне — „Кот д’Ор“ — и за двамата.

Вдигнахме наздравица.

— Колко ще останеш?

— Четири дни.

— Наистина!

Тя пристъпи напред, притисна се към мен и ме целуна силно. Дланта й се плъзна по гърба ми и спря точно на мястото, където допреди час се намираше кобурът ми.

След малко отстъпи назад.

— Споменах ли, че се връщам за пет дни? — казах.

— Какво искаш да направя, за да стане седмица? — прошепна, долепила устни до ухото ми.

Усмихнах се, макар дори с Пеги да не бях най-усмихнатия човек на света.

Още няколко целувки и когато тя се отдръпна, й казах:

— Виж какво открих.

Излязох в коридора, взех пазарския плик и извадих играта, която бях получил в събота. Разопаковах я и оставих кутията между нас.

— О, божичко… — Пеги не е встрастена в игрите колкото мен, но понеже в дома ни те превъзхождат по численост книгите, се е превърнала в експерт по неволя. — Не ме ли лъжат очите?

— Оригинална е.

Ставаше дума за първото издание на „Канди Ланд“ — най-простичката и навярно най-популярната детска игра. Като малки с братята и приятелите ми я обожавахме. Теглят се карти и се движат пионки по пейзаж, изпъстрен с шоколадови блата и карамелени планини.

— Джер вече е голям, предполагам. Но Сами ще я хареса.

— Не, ако ти се включиш, Джеръми също ще играе.

Права беше.

— А сега седни и си почини — подкани ме Пеги. После усмивката й помръкна. Огледа ме изпитателно. — Да не би да спортуваш тайно? Отслабнал си.

— Този път не случих на място с добри ресторанти за бързо хранене.

— Хмм…

Тя отвори отново хладилника, а аз влязох в дневната. Отпуснах се в скърцащия фотьойл, заобиколен от моите сто двайсет и една игри по полиците. Осени ме мисъл — мисъл, свързана с един от скорошните ми подопечни.

По-права си, отколкото предполагаш, Джоан. Не е невъзможно да имаш два живота. Пред хората, насаме. Тъмнина, светлина. Лудост, здравомислие…

Но да запазиш равновесие изисква много усърдие. Свръхчовешко усилие понякога.

Трябва да пропъждаш всеки спомен и всяка мисъл за другия си живот, живота с хората, които обичаш, когато изникне в ума ти. Ако ли не, разсейването може да се окаже фатално.

Трябва да приемаш самотата на потайността. В дните — четири, пет, повече — прекарани по пътищата или в убежищата и в градската къща в Александрия, субсидирана от държавата, за да бъда на разположение близо до службата. Макар да се намира в съседство с любимия ми игрален клуб, макар да съм занесъл там част от любимите игри от личната ми колекция, макар да е окичена със свидетелства и грамоти от Дипломатическата служба и от настоящата ми организация, тя е празно място с дъх на картон и боя. Не е дом.

И най-трудното — ако искаш да водиш двойствен живот, трябва да лъжеш.

Пеги знае, че работя в правителствена организация, но заради дипломата по математика смята, че се занимавам с научни анализи на охраната на федерални сгради в страната и в чужбина. Казал съм й, че не мога да споделя повече, и съм я уверил, че не е опасно, а само строго секретно. Много цифри, много досадно.

Тя разбира, според мен, и приема мълчанието ми.

И обратното — споделям малко за личния си живот с колегите, с всички освен с най-близките като Фреди. Заровена нейде дълбоко в отделите за държавни служители, естествено, е цялата документация за мен и Пеги, за момчетата, за майка ми — тя живее в Сан Диего — и за тримата ми по-големи братя, един изпълнителен директор на застрахователна компания и двама професори. Те ще потрябват при пенсиониране, предоставяне на бонуси или наследство, но както във всичко, съм се постарал тези факти да се ОСПН.

Оповестяват само при необходимост…

Повечето хора, с които работя, смятат, че съм неженен, без деца, жител на Стария град в Александрия или навярно вдовец с трагично минало (историята с натрапника, която разказах на Мари, беше истина, макар да не бе завършила толкова драматично, колкото намекнах пред младата жена). Аз съм резервиран федерален служител, който не се шегува и не се усмихва много. Предпочитам да се обръщат към мен с претенциозното едносрично „Корт“.

За радост от тези мисли ме изтръгна въодушевен момчешки вик. Станах, обърнах се и се усмихнах.

Малкият ми син Сами се беше събудил. Стоеше на прага.

— Татко, прибрал си се!

Носеше пижама със Спондж Боб, беше разрошен и изглеждаше неустоимо мил.

Оставих бързо чашата с вино. Знаех, че Сами се кани да скочи в обятията ми. Напоследък винаги ме посрещаше така. И разбира се, с тупкащи боси крачета той се втурна към мен, пренебрегвайки веселото предупреждение на майка си да внимава. Аз обаче го окуражих:

— Давай, Сами! Хайде!

Гласът ми, надявах се, отразяваше въодушевлението, което изпитвах. И когато той подскочи във въздуха, аз разперих ръце и се стегнах, за да се приземи синът ми невредим и сигурен в прегръдките ми.