Джефри Дивър
Каменната маймуна (1)

1.

Те бяха изчезналите, те бяха клетниците.

За трафикантите на хора, които ги превозваха по света като сандъци с дефектна стока, бяха дзудзя, добитък.

За агентите от Имиграционно-натурализационната служба (ИНС) на САЩ, които пресрещаха корабите им, арестуваха ги и ги депортираха, те бяха незаконните.

Те носеха надежда. Заменяха дом, семейство и хилядолетна родова памет за изпълнени с опасности години на тежък труд.

Уповаваха се на нищожния шанс да се задържат и семействата им да благоденстват в страна, където, както се говореше, свободата и богатството били нещо обикновено като слънцето и дъжда.

Те бяха крехкият му товар.

С разкрачена походка (яростни петметрови вълни подмятаха кораба), капитан Сен Дзидзън заслиза от мостика през двете палуби към мрачния трюм, за да им съобщи лошата вест, че неколкоседмичното им тежко пътуване може би е било напразно.

Беше един августовски вторник, малко преди разсъмване. Набитият капитан с бръсната глава и необичайно рунтави мустаци се промъкна покрай празните контейнери, оставени за камуфлаж на палубата на 72-метровия „Фуджоуски дракон“, и отвори тежката стоманена врата към трюма. Взря се в групата от двайсетина души, сгушени един до друг в тъмното помещение. В плиткия слой вода под мизерните койки плуваха боклуци и пластмасови детски кубчета.

Въпреки силното вълнение капитан Сен, морски вълк с трийсетгодишна практика, се спусна по стръмните метални стълби, без да използва парапета, и излезе в средата на трюма. Провери измервателния уред за въглероден двуокис и установи, че нивото му е допустимо, макар въздухът да вонеше на дизелово гориво и хора, живели на твърде тясно пространство в течение на две седмици.

За разлика от много капитани и моряци на „кофите“ — корабите, превозващи незаконни емигранти, — които в най-добрия случай се правеха, че не забелязват, а понякога дори биеха или изнасилваха пасажерите, Сен не се отнасяше лошо към тях. Всъщност той смяташе, че върши добро, като превозваше тези семейства от трудния живот ако не към благосъстояние, то поне към надеждата за по-щастлив живот в Мейгуо, Красивата страна, или Америка — и, разбира се, междувременно печелеше порядъчно за себе си.

При този курс обаче повечето емигранти не му се доверяваха. И защо ли да му се доверяват? Смятаха го за съдружник на трафиканта, наел „Дракона“ — Кван Ан, известен повече с прякора Гуй, Призрака. Възпрепятствани от мрачната репутация на трафиканта, опитите на капитан Сен да завърже разговор бяха завършили с неуспех и той се беше сприятелил само с един от емигрантите. Чан Дзинърдзъ — който предпочиташе западното си име Сам Чан — бе четирийсет и пет годишен бивш учител от едно предградие на големия пристанищен град Фуджоу в Югоизточен Китай. Той водеше цялото си семейство в Америка: жена си, двамата си синове и овдовелия си баща.

Пет-шест пъти по време на пътуването Чан и Сен бяха седели в трюма на чаша силно маотай, от което капитанът имаше солидни запаси, и бяха говорили за живота в Китай и за плановете на семейство Чан, щом веднъж пристигнат в Съединените щати.

Сега Сен видя Чан на койката му в единия ъгъл на трюма. Високият, спокоен мъж срещна погледа на капитана и се намръщи. Чан даде книгата, която четеше на семейството си, на сина си и се изправи, за да посрещне посетителя.

Всички наоколо запазиха тишина.

— Радарът показва бърз кораб, опитващ да ни пресрещне.

По лицата на онези, които го чуха, се изписа ужас.

— Американци ли? — попита Чан. — Бреговата охрана?

— Вероятно — отвърна капитанът. — Намираме се в американски води.

Сен огледа изплашените лица на емигрантите наоколо. Те се споглеждаха. Както при повечето курсове, тези хора — мнозинството непознати — бяха завързали стабилни приятелски връзки. Сега се хващаха едни други за ръцете, шепнеха си, едни търсеха, други предлагаха утеха. Капитанът спря поглед върху една жена, прегърнала осемнайсетмесечното си момиченце. Майката — с лице, нашарено с белези от побоите в превъзпитателния лагер — сведе очи и заплака.

— Какво можем да направим? — попита Чан.

Емигрантът приемаше тежко новината. Капитанът знаеше, че Чан е дисидент в Китай и на всяка цена е искал да се измъкне от страната. Ако го депортират, вероятно щеше да свърши в някой от прословутите затвори в Западен Китай като политически затворник.

— Не сме далеч от мястото за акостиране. Движим се с пълна скорост. Възможно е да се приближим достатъчно, за да ви изпратим на брега с лодки.

— Не, не — възпротиви се Чан. — При това вълнение всички ще се издавим.

— Насочил съм кораба към един естествено защитен залив. Водата би трябвало да е достатъчно спокойна за лодките. На плажа ще чакат камиони, които да ви откарат до Ню Йорк.

— Ами ти? — попита Чан.

— Аз ще се върна в международни води. Не могат да ме арестуват за пренасяне на празни контейнери. Това не е престъпление. Докато ме настигнат, вие вече ще пътувате по златни пътища към град от диаманти… Кажете сега на всички да се приготвят. Да вземат само най-важното. Парите, снимките. Оставете всичко останало. Ще се наложи да гребете с пълна сила. Останете в трюма, докато Призрака или аз не ви извикаме.

Капитан Сен забърза обратно към мостика. Докато изкачваше стълбата, отправи кратка молитва към Тянхоу, богинята на моряците, след това приклекна, за да избегне една вълна, разбиваща се о борда. Намери Призрака при радара. Трафикантът стоеше неподвижно, свил рамене под морската стихия.

Някои трафиканти се обличаха като богати кантонски гангстери от филм на Джон Ву, но Призрака винаги ходеше като повечето китайци — с обикновени панталони и риза с къси ръкави. Беше мускулест, дребен, гладко избръснат, с коса, по-дълга от типичната за бизнесмен, която никога не приглаждаше с гел.

— Ще ни пресрещнат след петнайсет минути — каза трафикантът.

Дори сега, пред опасността от сблъсък с властите, той изглеждаше безучастен като кондуктор на малка автогара.

— Петнайсет ли? — изненада се капитанът. — Невъзможно. С колко възела се движат?

Сен се приближи до картата на района, издадена от Картографската служба на Министерството на отбраната на САЩ. От нея и радара трябваше да прецени относителното положение на двата кораба. Заради риска от засичане джипиесът и ЕРIКВ системата на „Дракона“ бяха изключени.

— Мисля, че имаме поне четирийсет минути — каза.

— Не, изчислих разстоянието, което изминаха, откакто ги засякохме.

Капитан Сен погледна кормчията, потен от борбата с руля. Двигателите работеха на пълна мощност. Ако изчисленията на Призрака бяха правилни, нямаше да могат да се доберат до спокойния залив навреме. В най-добрия случай щяха да стигнат на около половин миля от близкия скалист бряг — достатъчно, за да пуснат лодките, но така щяха да ги оставят безпомощни срещу стихията.

— Как са въоръжени? — попита Призрака.

— Не знаеш ли?

— Никога не са ме залавяли. Кажи ми.

Сен бе проверяван на два пъти — за негово щастие при законни курсове, не при превозване на емигранти. Въпреки това изживяването не беше от най-приятните. Дузина моряци от Бреговата охрана бяха нахлули на кораба му, докато друг държеше него и екипажа му на прицел с картечница от борда на патрулния катер. Имаха и малко оръдие.

Той каза на Призрака какво могат да очакват.

Трафикантът кимна:

— Трябва да обмислим вариантите.

— Какви варианти? Да не мислиш да ги обстрелваме? Няма да позволя такова нещо!

Трафикантът не отговори. Остана неподвижен, втренчен в радара. Изглеждаше спокоен, но Сен подозираше, че е бесен. Никой друг трафикант не беше взимал толкова предпазни мерки срещу засичане от Бреговата охрана като Призрака на този курс. Двайсетината емигранти се бяха събрали в един изоставен склад във Фуджоу и изчакаха там два дни под надзора на един партньор на Призрака. След това ги прекараха на Ту-154 до едно изоставено военно летище край Санкт Петербург в Русия. Оттам ги превозиха в голям контейнер на 120 км до град Виборг, за да бъдат натоварени на „Фуджоуския дракон“, пристигнал в руското пристанище предишния ден. Сен бе попълнил добросъвестно митническите документи и декларации — всичко по правилата, за да не буди подозрения. Призрака се присъедини към тях в последната минута и корабът отплава. През Балтийско и Северно море, през Ламанша, след това прекосиха знаменитата начална точка на всички презокеански плавания в Келтско море — 53 градуса северна ширина и 70 градуса западна дължина — и потеглиха с пълна скорост на югоизток към Лонг Айлънд.

Нищо в този курс не би трябвало да събуди подозренията на американските власти.

— Как са успели? — възкликна капитанът.

— Какво? — разсеяно попита Призрака.

— Да ни намерят. Никой не би могъл. Невъзможно е! Призрака се изправи. Обърна се с гръб към вятъра.

— Кой знае? Може би с магия.