Майкъл Муркок
Мечът на зората (4)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ФЛАНА МИКОСЕВААР

Малко след началото на концерта Флана Микосеваар, графиня на Канбъри, нагласи своята позлатена маска и огледа с досада пъстрата публика. Оркестърът в центъра на балната зала свиреше някаква вихрена мелодия по мотиви от последната творба на великия гранбретански композитор Лонден Джон, починал преди близо две столетия.

Маската на графинята изобразяваше покрит с орнаменти клюн на жерав, а очите бяха изработени от хиляда скъпоценни късчета. Роклята й беше от сияещ брокат, който менеше цветовете си според осветлението в залата. Флана беше вдовица на Асровак Микосеваар, загиналия от сабята на Дориан Хоукмун още при първата битка за Камарг знатен гранбретански велможа. Флана не пророни нито една сълза за смъртта на московския ренегат, основателя на Ордена на Лешояда, покорител на половин Европа, станал прочут със своя зловещ девиз „Смърт вместо живот“. Нито пък хранеше някакви лоши чувства към неговия убиец. В края на краищата Асровак бе нейният дванадесети съпруг и тя бе намерила негов достоен заместник в леглото много преди знатният предводител на Лешоядите да потегли за Камарг. След смъртта му бе сменила още няколко любовници и споменът й за Асровак Микосеваар бе точно толкова мъгляв, колкото и за всички останали нейни бивши съпрузи, защото Флана бе толкова заета със своята персона, че трудно откриваше някакви съществени разлики в околните.

В интерес на истината, нерядко се случваше самата тя да организира премахването на някой станал й досаден съпруг или любовник. И все пак, благодарение на вродения си инстинкт, избягваше да постъпва така с онези, които притежаваха известна власт или положение. Това съвсем не означаваше, че Флана бе неспособна да изпитва любов, защото тя умееше да обича страстно и всеотдайно, само че не беше в състояние да поддържа това чувство продължително. Малцината, които я познаваха добре, имаха навика да я оприличават на някое потайно животно — котка или паяк, — въпреки че със своята грациозност и ослепителна красота тя не приличаше на нито едно от тях. Не бяха малко онези, които таяха към нея омраза или замисляха отмъщение било заради отвлечен съпруг, било заради отровен брат, и сигурно биха привели плановете си в действие, ако графинята на Канбъри не беше първа братовчедка на самия крал-император Хуон, безсмъртния монарх, който обитаваше утробоподобния тронен глобус в безмерно голямата зала на двореца. Уважаваха я и се бояха от нея, защото Флана беше единственият жив роднина на краля и някои членове на двора си даваха сметка, че ако нещо се случи с Хуон, тя неминуемо ще стане кралица-императрица и като такава би могла да служи на техните интереси.

Флана живееше в пълно неведение за всички замисли и машинации, а и да научеше за тях, едва ли щеше да прояви какъвто и да било интерес, защото единственото, което занимаваше мислите й, бе възможността по един или друг начин да си доставя най-разнообразни удоволствия, за да прогони загнездилата се в душата й вечна меланхолия. Мъжете лесно се запленяваха от странното й поведение, търсеха благосклонността й и се опитваха да свалят маската й, за да прозрат какво се крие зад нея, но виждаха само едно красиво, замечтано и загадъчно лице с румени бузи и тъмни златисти очи, лице, което криеше същината й много по-умело от позлатената маска.

Музиката постепенно стихна и гостите се раздвижиха, завъртяха своите разноцветни одежди и взеха да си кимат с маски. Повечето от присъстващите дами се стекоха и наобиколиха пристигналите наскоро от Европа войни, които се бяха покрили със слава през последните сражения. Графинята също стана, но не се отправи към тях. Някои от шлемовете й бяха смътно познати — зърна маската на Мелиадус от Вълчия орден, за когото бе омъжена преди повече от пет години и който малко след това се бе развел с нея (нещо, което Флана почти бе пропуснала да забележи). Близо до него се виждаше Шенегар Трот, приседнал на няколко меки възглавнички и обслужван от цял рояк голи робини, с неговата неизменна маска — пародия на собственото му лице. Там някъде се мярна и маската на Пра Флен, лаксдехския дук, конто беше едва осемнадесетгодишен, а вече бе покорил десетина големи градове. Шлемът му изобразяваше драконова паст. Някои от останалите също и бяха познати и постепенно Флана осъзна, че в залата е събран цветът на гранбретанското войнство, пристигнал тук, за да отпразнува окончателната победа и да се порадва на почестите, с които предстоеше да го обсипе самият император. Всички се смееха гръмогласно, пъчеха гордо гърди — с изключение на нейния бивш съпруг Мелиадус, който очевидно избягваше шумната компания, а вместо това оживено разговаряше за нещо със зет си Тарагорм, Господар в двореца на Времето, и с барон Калан, Гранд констебъл на Ордена на Змията и главен учен при двора на императора. Флана се намръщи озадачено зад маската си — спомни си, че Мелиадус и Тарагорм никак не се погаждаха…