Майкъл Муркок
Мечът на зората (25)

ДЕВЕТА ГЛАВА
ХРАМЪТ НА БАТАХ ГЕРАНДИУН

След като затъкнаха по няколко ками в поясите си, — Хоукмун и д’Аверк запълзяха нагоре по стената на Старвел. Хоукмун пое пръв, като завърза дълго и яко парче плат за дръжката на камата, а после пъхна острието дълбоко в една от цепнатините между камъните на стената. Надяваше се никой горе да не долови шума от изкачването.

Двамата се катереха бавно, като проверяваха здравината на забитите ками, преди да стъпят върху тях. Някъде към средата на пътя Хоукмун почувства, че камата под крака му започва да поддава, сграбчи отчаяно дръжката на втората кама, забита над главата му, и с ужас установи, че тя също се изплъзва. До улицата под него имаше поне трийсет метра. Той измъкна светкавично още една кама от пояса си, затърси отчаяно някаква подходяща цепнатина и успя да я пъхне вътре миг преди да полети надолу. В същия миг се освободи камата, на която бе стъпил. Чу я след няколко секунди, когато изтрака долу на паважа. Висеше почти безпомощно, закрепен само за една точка, докато д’Аверк търсеше подходящо отвърстие някъде близо до него. Най-сетне успя да забие още една кама и Хоукмун въздъхна облекчено. Ръбът на стената вече беше близо. Хоукмун неусетно се замисли за неизвестностите, които ги дебнеха отвъд него.

Ами ако усилията им излезеха напразни? Ако Бючард вече бе мъртъв? Не, сега не беше време за подобни мисли.

Хоукмун си наложи да измине с максимална предпазливост останалата част от пътя. Тъкмо когато наближиха ръба на стената, над тях се разнесоха стъпки. Изглежда, минаваше нощната стража. Хоукмун замря неподвижно. Оставаше само още една кама и щеше да достигне върха. Той погледна надолу и зърна мрачното, озарено от лунната светлина лице на д’Аверк. Стъпките замряха и Хоукмун продължи да опипва стената с острието на камата.

Тъкмо преметна крак през ръба и стъпките се чуха отново, по-забързани отпреди. Хоукмун погледна нагоре — право в лицето на надвесения над него пират.

Мигновено решил да рискува всичко, той се преметна през ръба на стената и удари с всичка сила пирата, тъкмо когато той измъкваше сабята си.

Пиратът възкликна сподавено, опита се да запази равновесие и се строполи назад.

Все още задъхан, Хоукмун се обърна и помогна на д’Аверк да достигне върха. По тесния проход към тях вече тичаха още двама стражи.

Хоукмун се надигна, извади сабята си и се приготви да ги посрещне.

Метал се блъсна в метал, когато Хоукмун и д’Аверк срещнаха устремилите се към тях пирати. Размениха само по няколко удара, защото двамата приятели бързаха и действаха с отчаяна решимост. Почти едновременно те пронизаха сърцата на своите противници и с резки движения извадиха остриетата от кървящата плът. И пак почти едновременно двамата пирати се строполиха на каменния под.

Хоукмун и д’Аверк огледаха прохода върху стената в двете посоки. Изглежда, все още не бяха забелязани от останалите. Хоукмун посочи една стълба, която водеше към основата. Д’Аверк кимна и те затичаха към нея, и щом я стигнаха, започнаха да се спускат тихо надолу, надявайки се да не срещнат никого на пътя си.

Долу беше тъмно и тихо. Сякаш се намираха в град на мъртъвци. Някъде далеч, в самия център на Старвел, светеше самотен фар, но всичко останало бе забулено от покривалото на мрака, ако се изключеха светлинните, прозиращи под цепките на вратите и зад дебелите завеси на прозорците.

Когато наближиха дъното, до ушите им достигнаха откъслечни приглушени гласове и смях — идеха иззад дебелите стени на къщите. С шумно скърцане се открехна врата, отвътре олюлявайки се излезе пират, нададе някаква гръмка ругатня и после се просна по лице върху паважа. Вратата се затвори, а пиратът остана да лежи неподвижно.

Сградите в Старвел не бяха така изящни като богатските къщи зад стената. Липсваха каквито и да било външни украси и на пръв поглед приятелите сякаш се намираха в някакъв град на бедняци. Ала Бючард им беше разказал, че богатството на пиратите личало по корабите и одеждите им и че било струпано в тайнствения храм на Батах Герандиун, където висял и Мечът на зората.

Стиснали сабите, двамата поеха по тъмните улици. Дори Бючард да беше жив, нямаха никаква представа къде е затворен, ала интуицията ги караше да се насочат право към фара в центъра.

Бяха съвсем близо до светещата кула, когато въздухът неочаквано се разтърси от ритмични удари на барабани, които отекваха из пустите мрачни улици. Наблизо се чу тропот на крака и конски копита.

— Какво е това? — прошепна д’Аверк, надникна предпазливо зад ъгъла на близката сграда и побърза да се скрие. — Идват към нас! Да се връщаме!

По стените запламтяха отблясъците на факли, които хвърляха огромни черни сенки. Хоукмун и д’Аверк се притаиха в една тясна, тъмна уличка, докато процесията се изнизваше край тях.

Най-отпред яздеше самият Валжон, възседнал вран кон и обърнал бледото си лице към площада, над който се издигаше светещият фар. Зад него идваха барабанчиците, които удряха в бавен, тържествен ритъм своите инструменти, а зад тях следваше още една група въоръжени и бронирани конници, облечени толкова богато, че без съмнение бяха старейшините на Старвел. Лицата им също бяха вдигнати към мъждукащата светлина, а телата им бяха неподвижни, като на статуи. Ала вниманието на двамата приятели беше привлечено от това, което идваше зад конниците.

Беше Бючард.

Ръцете и краката му бяха разпънати върху огромна извита китова кост, забита в дървена платформа, теглена от шест коня. Лицето му беше бяло като платно, а голото му тяло бе плувнало в пот. Без съмнение капитанът изпитваше непреодолими болки, ала здраво стиснатите му устни не издаваха звук. Върху гърдите му бяха изписани някакви странни символи, имаше ги и по страните на лицето му. Беше напрегнал мишци докрай, в напразни опити да се освободи от здравите върви.

Д’Аверк понечи да се хвърли към него, но Хоукмун го задържа.

— Не сега — прошепна той. — Ще ги следваме. Може да ни се удаде по-сгоден случай.

Двамата изчакаха процесията да премине край тях и поеха след нея. Тълпата навлезе бавно на площада, озарен от огромния фар, който се издигаше над покрива на една висока сграда със странна асиметрична структура, сякаш беше изваяна от незастинала вулканична лава. Имаше нещо злокобно в тази мрачна постройка.

— Това трябва да е храмът на Батах Герандиун — прошепна Хоукмун. — Защо ли го водят тук?

— Скоро ще разберем — отвърна д’Аверк, докато процесията влизаше в храма.

Двамата претичаха през площада и спряха в сянката до вратата. Двете й крила бяха широко отворени и изглежда, никой не охраняваше входа. По всичко личеше, че пиратите се чувстват съвсем спокойни в бърлогата си и не вярват, че вътре би влязъл човек, който няма това право.

След като се огледаха и установиха, че никой не им обръща внимание, двамата приятели надникнаха през вратата. Вътре следваше тъмен тунел. Виждаше се бледочервено сияние, чуваха се монотонни месни. Хоукмун пое по коридора, д’Аверк го следваше по петите.

Хоукмун спря малко преди завоя на тунела. Странен, едновременно познат и непознат мирис го блъсна в ноздрите. Той потрепери и неволно отстъпи назад. Д’Аверк направи отвратена гримаса.

— Уф, това пък какво е? Хоукмун поклати глава.

— Като че ли…мирише на кръв. Но не точно на кръв…

Д’Аверк погледна Хоукмун с разширени от ужас очи. Изглежда, се беше досетил за истинския източник на отвратителната миризма. После стисна дръжката на сабята си, свали шалчето си и го притисна до носа си. Жестът беше толкова префърцунен, че Хоукмун неволно се засмя, ала последва примера му и също прикри устата и носа си с шалче.

Двамата едновременно завиха в тунела.

Светлината постепенно се усилваше, по стените трепкаха червеникави сияния, като от стичаща се кръв. Източникът беше зад вратата в дъното на коридора и сякаш пулсираше в ритъма на напевните гласове, извиващи се все по-високо и изпълнени със зловеща заплаха. Миризмата също ставаше все по-силна и по-непоносима.

Едва бяха изминали няколко крачки и една тъмна фигура запречи за миг светлината. Хоукмун и д’Аверк замръзнаха, ала за щастие никой не беше забелязал присъствието им. Силуетът изчезна и те продължиха напред.

Също както миризмата дразнеше ноздрите им, така сега монотонният напев подразни слуха им. Имаше нещо налудничаво в него, нещо, което въздействаше на нервите. На всичко отгоре бяха полузаслепени от розовата светлина, та се налагаше да се движат пипнешком. Въпреки това продължиха напред, докато стигнаха само на крачка от входа.

И тук пред погледите им се разкри сцена, която ги накара да потреперят.

Залата беше кръгла, а покривът над нея на места бе висок само няколко стъпки, докато на други стигаше толкова високо, че се губеше в мрака. Също както отвън, и тук тази странна конструкция сякаш беше дело на естествени сили, а не на човешка ръка. Озарената в червена светлина сцена се отразяваше в гладките като стъкло стени.

Самата светлина извираше от някаква точка високо над главите им и Хоукмун вдигна глава, за да я разгледа по-добре.

В същия миг позна предмета, който висеше там. Без никакво съмнение за него им беше говорил издъхващият Миган в последните си минути.

— Мечът на зората — прошепна д’Аверк. — Ето че пътищата ни се пресякоха.

Лицето на Хоукмун потъмня. Той вдигна рамене.

— Не за меча сме дошли тук. А за него… — Той посочи Бючард.

Дузина човешки фигури бяха разпънати на китови кости и подредени в полукръг непосредствено под меча. Не всички от завързаните мъже и жени бяха живи, но на всички им предстоеше скоро да издъхнат.

Д’Аверк отвърна очи от ужасяващата гледка, въздъхна, сетне се насили да погледне отново.

— В името на Руническия жезъл! — възкликна той. — Това е… варварство.

Вените по голите тела на жертвите бяха прерязани живителната субстанция бавно изтичаше от тях.

Нещастниците върху китовите кости бяха оставени да умрат от загуба на кръв. Лицата на живите бяха разкривени в мъчителни болезнени гримаси. Кръвта им капеше, стичайки се към издълбаната под тях и облицована с обсидиан шахта.

А вътре в шахтата помръдваха някакви сенки, издигаха се на повърхността, за да опитат вкуса на стичащата се кръв, сетне изчезваха надолу. Тъмни зловещи фигури плуваха в дълбокия кладенец.

Колко ли дълбока бе шахтата? Колко хиляди нещастници бяха срещнали смъртта си в нея? И какви чудовищни и тайнствени разтвори се използваха, за да не се съсирва кръвта?

Пиратските старейшини на Старвел се бяха подредили на ръба на шахтата и напяваха монотонно, вдигнали лица към Меча на зората. Тялото на Бючард беше изпънато върху китовата кост точно под меча.

Валжон бе стиснал закривен нож и не оставаше никакво съмнение какво възнамерява да направи. Бючард погледна надолу към него и извика нещо, което Хоукмун не можа да чуе. Ножът проблесна, сякаш вече беше окъпан в кръв, монотонният напев се усили и изведнъж над него се извиси задгробният глас на Валжон.

— Меч на зората, обитаван от духовете на нашите божества и предци, Меч на зората, който несломим направи Батах Герандиун, а нас дари с всичко, което имаме, Меч на зората, който връщаш на мъртвите живота, съхраняваш живота на живите, който черпиш светлина от кръвта на човеците, Меч на зората, приеми този дар, нашето последно пожертвувание в знак на това, че ще се прекланяме пред теб, докато храмът на Батах Герандиун остане твой дом, защото дотогава и Старвел ще бъде велик и непобедим! Вземи този дар, този заклет враг, тази непокорна отрепка, вземи Пал Бючард, член на прокълнатата сган, наричаща себе си търговци!

Бючард заговори отново със сгърчени от болка устни, но гласът му бе заглушен от истеричните крясъци на пиратските водачи.

Ножът бавно се вдигна към тялото на Бючард и Хоукмун почувства, че не може да се сдържа повече. Бойният вик на неговите предци сякаш от само себе си се изтръгна от устните му и отекна в залата:

— Хоукмун! Хоукмун!

Той се втурна устремно напред към струпаните, полюшващи се като кукли фигури, към отвратителната шахта и ужасените жертви, едни умиращи, други вече издъхнали върху огромните китови кости под блестящия, всяващ страх меч.

— Хоукмун! Хоукмун!

Пиратите се извърнаха, песента им замлъкна. Очите на Валжон блеснаха гневно и той отметна назад пелерината си, под която беше затькнал сабя — същата като на Хоукмун. После захвърли ножа в кървавия кладенец и изтегли сабята от ножницата.

— Глупак! Не знаеш ли, че нито един чужденец не е напуснал храма на Батах, преди да му бъде източена кръвта?

— Тази нощ това ще се случи с твоето тяло, Валжон! — извика Хоукмун и се нахвърли срещу своя противник. Ала изведнъж се озова пред двадесет оголени саби — хората на Валжон ги бяха обкръжили.

Без да се поколебае нито миг, Хоукмун размаха яростно сабята си. Усещаше в гърлото си отвратителната смрад на шахтата, бе заслепен от отблясъците, които хвърляше окаченият високо над тях меч. Промуши първия, изпречил се на пътя му, и пиратът издъхна, втория посече, а третия блъсна и той изчезна в бездната на шахтата, погълнат от онова, което се спотайваше вътре. Замахна отново и отсече ръката на следващия. Д’Аверк също се биеше храбро и пиратите бяха принудени да отстъпят.

Известно време изглеждаше, че яростта, която ги бе обсебила, ще им помогне да пробият редицата пирати и да спасят Бючард. Хоукмун посече още няколко пирати, стигна ръба на кървавия кладенец и дори се опита да пререже вървите на Бючард, докато същевременно отбиваше ударите на противниците. Ала неочаквано кракът му се подхлъзна на самия ръб на шахтата и той потъна до колене в кръв. Нещо лигаво и отвратително докосна за миг краката му, той подскочи ужасен и се озова право в ръцете на пиратите.

Хоукмун отметна глава и извика:

— Прости ми, Бючард, задето не можах да ти помогна! Но нямахме време, нямахме време!

— Не биваше да идвате тук! — отвърна сломен Бючард. — Сега и вие ще споделите съдбата ми и ще нахраните чудовищата в шахтата! Не биваше да се опитвате да ме спасявате, Хоукмун!