Евгений Гуляковски
Планета за контакт (9)

ГЛАВА IX

Постепенно, в зависимост от преминаването им през атмосферата, небето променяше цвета си. Отначало от тъмнозелено то стана резедаво, после светлосиньо, синьо и почти черно. Появиха се първите точки на звездите. Ослепителното кълбо на слънцето светеше откъм десния борд. Беше много странно да се виси над планетата в напълно прозрачна и почти невидима кабина. Движението не се усещаше, само дето слънцето се издигаше над хоризонта по-бързо от обикновено и под краката им се кълбеше стремително димно-зелената атмосфера.

— Сега може и по-бързо — каза Физикът.

Практикантът кимна и шлемът на скафандъра му смешно се килна като на механизирана играчка. Физикът бе настоял всички да облекат скафандри за безопасност, запазили се в планетния комплект, и да вземат резервни кислородни бутилки.

Хоризонтът леко се изкриви, защото Практикантът вдигна носа на кабината и ускорението веднага ги притисна върху облегалките на креслата с такава сила, че ставите им запукаха.

— Не можеш ли по-внимателно?

— По-внимателно не мога — каза през зъби Практикантът. — И така давам само триста метра в секунда.

— Това е почти десет „g“!

— Не се сърди — тихо каза Физикът, — все нещо ще измислим, в края на краищата претоварването не е най-важното, ще изтърпим…

Но Практикантът не чуваше успокоенията на Физика, мозъкът му работеше трескаво. Това приличаше на лабиринт. Едва успяваше да намери изход и веднага след това се появяваше нова стена! Ушите му бучаха от пренатоварването, кръвта пулсираше в слепоочията му като чук. Най-после той се предаде и намали ускорението. В кораба, който беше построил, нямаше противонатоварващи устройства. Не можеше да ги има по същата причина, поради която не можеше да се построи генератор на поле.

Само в замразеното състояние на дълбоката анабиоза хората можеха да понасят чудовищно големите натоварвания по време на набиране на междузвездните скорости.

Практикантът не можеше да построи сложния анабиозен комплекс и не би могъл да отмени основните закони на движението, а това означаваше, че засилването на кораба щеше да продължи с години…

— Ние вече имаме кораб — каза Физикът. — Най-важното ти вече си го направил.

Но Практикантът знаеше, че това не е най-важното. Ако все пак успееха някак да се оправят с пренатоварването, или дори да пожертват десетки години от живота си, все едно това нямаше да бъде достатъчно…

Хората се бяха учили да летят хиляди години и планетата нямаше така лесно да пусне жертвата си.

Но все пак, сега той управлява кораба и тя е под краката му, планетата, която уж отне и им подари толкова много неща.

— Намираме се в орбита на спътник — каза той колкото може по-спокойно. — По-нататък?

— Вдигни се на още около десет хиляди — помоли Физикът.

Практикантът се усмихна и послушно премести оста и посоката на полето. Той знаеше, че Физикът иска да провери дали корабът му ще го слуша там, където я няма тайнствената радиация.

Той набра на височина тези десет хиляди. Сега планетата изглеждаше като малка светла топка, която нямаше име.

— Защо досега не сме я нарекли?

— Кого? — не разбра Докторът.

— Тя не ти беше дом — каза Физикът, — а затворите обикновено са безименни.

Практикантът зави така, че слънцето, скрито зад гърба им, изгасна и те сякаш увиснаха сред звездите — незащитени от нищо късчета протоплазма.

— Можеш ли да доближиш втората планета от тази система?

— А ти можеш ли да решиш без машинка задача за движението на три и повече тела?

— А ако насочим кораба визуално и постепенно се доближим до планетата?

— Може. Но е много опасно. Ние не знаем масата й. Гравитационното й поле може да се окаже толкова силно, че после няма да мога да откъсна кораба без смъртоносно за нас ускорение. Трябва да се наблюдава и да се пресмята.

— Нали ви казах да не бързаме! Прекалено рано излязохме в открития космос — измърмори Кибернетикът.

— Какво смятате да правим по-нататък? — попита Докторът.

— Ще обиколим планетата по екватора, после по меридиана, ще се спуснем по-ниско. И — в къщи.

— Аз не за това — Докторът изтри с ръкавица изпотеното стъкло на скафандъра си.

— Е, разбираш ли… — започна Физикът.

— Позволи на мен… — помоли Практикантът. — Това е като нашата стълба. Само че, по-дълга. Може би безкрайна. Ние не знаем къде е Земята. В коя посока е. Но дори и да знаехме, нямаме машини, за да определим курса. Нямаме антигравитатори, за да избегнем пренатоварването, нямаме анабиозни вани, за да прекараме в тях дългите години, нямаме автомати, които да управляват кораба, докато ние спим.

— Автомати не ни трябват — твърдо каза Физикът.

— Защо? — попита Практикантът.

— Достатъчно е корабът да се изведе на курса, да му се придаде необходимото ускорение и да се създаде защитно поле. Всичко останало ще си върви от само себе си.

— И ще върви така двайсет години.

— Може и трийсет. Не е там работата.

— Нищо не разбирам! — изведнъж закрещя Докторът. — Можем ли, или не можем да летим към Земята?!

Никой нищо не му отговори. Практикантът наведе носа на кораба и се спусна надолу с такава скорост, че дъхът им отново спря от пренатоварването. Летяха така няколко минути, преди да се врежат в газовия шлейф на планетата. Избухнаха огнени протуберанси и се завъртяха около защитното поле. Подът и стените на капсулата ситно затрепериха.

— Престани — помоли Физикът.

Когато скоростта спадна, те навлязоха в стратосферата. В тази светеща мъгла не се виждаше нищо. По границите на защитното поле току пробягваха разклонени искри. Понякога студен пламък обхващаше цялата капсула.

— На каква височина сме? — попита Кибернетикът.

— Може би пет хиляди метра, а може и десет. Завидна точност, нали? Може отпред да има скали, или астероид. В края на краищата аз не съм локатор, а обикновен човек.

— Имаш поле.

— Ако масата на препятствието е равна на масата на кораба, той целият ще стане поле. Заедно с нас.

Облаците неочаквано се разпръснаха и под тях се откри повърхността на планетата, стремително летяща насреща им. Практикантът съвсем намали скоростта. Започнаха да се забелязват отделни планински върхове, след това се мярна криволичещата брегова линия и цял час под тях се разстилаше равната синя повърхност. След това отново чак до хоризонта се ширна сивата пустиня. Еднообразието на мъртвия пейзаж беше угнетяващо. Спуснаха се съвсем ниско и сега се движеха зигзагообразно само на три километра от повърхността на планетата. Изведнъж Докторът подскочи на стола си и замаха с ръце:

— Там нещо се движи! Ето там, сред онези хълмове!

Никой не можа да види нищо. Хълмовете се мярнаха и изчезнаха. Под тях се разстилаше равно базалтово плато.

Практикантът направи рязък завой и след една минута те вече летяха обратно.

По това направление нямаше никакви хълмове. Преминаха на търсене по спирала — хълмовете сякаш бяха потънали в дън земя. Кибернетикът неволно шареше с ръце по несъществуващия пулт в търсене на координационните тумблери, носови локатори за далечно оглеждане и ругаеше през зъби.

Дълга черна пукнатина пресичаше платото.

Изведнъж на ръба й се появи дълга, подскачаща сянка.

— Дай двайсет надясно! — извика Физикът. — Мини странично над цепнатината, не му давай да се скрие!

Движещият се предмет изглежда дори не се канеше да се скрие. Като зави рязко, той се понесе надалеч от цепнатината, право към пустинята.

В облака от прах не можеха да се различат дори очертанията на онова, което се движеше със скорост поне двеста километра в час по трасе, покрито цялото с камъни и дупки.

— Е, сега вече няма да ни избяга! Спусни се!

Всичко приличаше на лов. Блестящата издължена капсула току се гмуркаше в облаци от прах. Не можеха да се доближат на повече от сто метра. Този, когото преследваха, много рязко променяше посоката на движение. Много често те губеха неизвестния предмет от погледа си и тогава трябваше да се издигат високо, за да го открият отново.

Отгоре нещото приличаше на гигантска стрела или рало, порещо през пустинята. От двете му страни като широки разливащи се струи се вдигаха плътни фонтани от прах. Те не позволяваха да се види нищо. Стрелата рязко обърна на север, към планините, над които бяха прелетели преди час.

— Така ще го изгубим — мрачно обеща Кибернетикът.

И тогава Практикантът плавно се приземи. Отначало никой не разбра какво точно се кани да направи. Капсулата меко, все едно на кънки измина около сто метра и рязко спря. С движение на ръката Практикантът изсече един люк в монолитната стена и изскочи навън.

Все още без да разбират нищо, всички скочиха след него. И чак когато видяха съсредоточеното му лице и огромното кълбо прах, което се носеше отдалече към мястото, където бяха кацнали, разбраха, че е употребил силово поле.

Това беше техният собствен робот. Без да обръща внимание на хората, той се дърпаше с всичка сила по посока на пустинята, там, където го водеше зададената му програма.

— Изключи го — помоли Практикантът. — Не мога да го удържам!

— Че как иначе! — гордо каза Кибернетикът. — Почти четиридесет тона движеща сила. — Той се хвърли право под размаханите пипала на робота, натисна нещо с пръст и всичко утихна.

— Да не се бавим повече! — предложи Физикът. — Влачеше го в кораба. — Вече е много късно и се страхувам, че в тъмното няма да намерим лагера.

И все пак те не можаха да стигнат по светло. Тъмнината ги застигна над брега на морето. Трябваше да кацнат и да пренощуват в капсулата.

Посред нощ Кибернетикът събуди Практиканта.

— Роботът нещо не е наред, ставай!

— Не може ли сутринта да го видим?

Но Кибернетикът го дърпа за рамото дотогава, докато Практикантът не се надигна от мястото си.

— Какво искаш?

— Роботът се върти.

— Как така ще се върти, след като съм го изключил?

— Не знам.

— Бълнуваш ли?

— А ти чуй сам.

От товарното отделение се чуваха някакви въздишки и неясен шум.

— Ами значи се е побъркал. Не е странно при такава обстановка. Почти цял месец е бягал по пустинята.

— Извадих му батериите. Исках да превия целия камшик и го извадих. Той няма батерии. — Дори в тъмното можеше да се забележки как треперят устните на Кибернетика.

В товарното отделение, сред преобърнати кутии и торби роботът драскаше по стената. Неговите дълги лапи бавно преминаваха по едно и също място в стената, сякаш се стараеха да я пробият.

— Виж какво му е!

Практикантът вдигна по-високо фенера, но Кибернетикът не помръдна от мястото си.

— Свикнал съм да си имам работа с роботи, на които им трябва енергия, за да се движат.

— Да не би това да са слънчеви батерии?

— А къде тук виждаш слънце? Сега е нощ, освен това аз съм го изключил!

— Действително няма слънце.

Практикантът бавно приближи плътно до робота и като се пазеше от ритмичното махане на дългите му силни лапи, започна да го разглежда.

— Да беше ми показал поне къде му е изключвателя!

— Нали ти казвам, че е изключен! Виждаш ли, онова лостче отдясно стои на „стоп“! Дори предпазната кутия не съм сложил!

— Ако в това положение той е включен, значи…

Преди Кибернетикът да успее да се противопостави, Практикантът премести изключвателя в положение „включено“. В същата минута роботът се превърна в бясна мелница, която трошеше всичко край себе си. Практикантът едва успя да отскочи встрани. За изключването на защитно поле бяха необходими около пет секунди и за тези пет секунди роботът успя да се хвърли три пъти на таран върху стената на капсулата.

Целият й корпус се клатеше и свиреше. Кибернетикът крещеше с прегракнал пресекващ глас една и съща команда: „Пълен стоп!“, „Пълен стоп!“. На робота това не му правеше и най-малко впечатление. Най-после Практикантът успя да хване с поле лапите на робота и да ги събере в един възел. Роботът продължаваше да се дърпа и да бие с корпуса си пода на капсулата. В отделението се втурнаха Физикът и Докторът. Те викаха нещо, но съветите заедно с ругатните само усилиха общата суматоха.

Най-после Практикантът повдигна робота, изби с друго поле част от стената на кораба и изхвърли робота навън през дупката. Роботът веднага скочи и се затича към пустинята.

Без да мърда от мястото си, Практикантът повдигна капсулата нагоре. Сега му трябваше прожектор. Много силен прожектор. Най-добре разряд от живачни пари, това беше просто и не трябваха нови материали…

В дъното на корпуса светна ослепителна лампа. Те веднага видяха робота. От тази височина той приличаше на заек, който бяга от ловеца с дълги скокове. Капсулата тръгна след него. В отвора засвири вятър и се наложи да го запушат с допълнително силово поле. Затова пък капсулата вече беше над самия робот.

Преследването беше лесно, защото този път роботът не променяше нито скоростта, нито посоката.

— Направи нещо, защо са ни тези нощни надбягвания — помоли Физикът.

— Няма да е лошо да разберем закъде бърза така…

Преследването продължи през цялата нощ. В зори, когато Практикантът усети, че няма повече сили да удържа капсулата във въздуха, се наложи да се приземят, да хванат робота и да го заключат в пашкул от силово поле. Зад неговите прозрачни невидими стени роботът продължаваше безкрайния си бяг на място.

— Два часа почивка и после ще продължим.

— Обяснете ми все пак, как може да се движи без батерии и с изключена програма? — попита Докторът.

— Нека по-добре ти обясни Миша, това все пак е негова специалност.

— На теория това е невъзможно — мрачно каза Кибернетикът.

— Може би ще споделиш с нас поне някакви предположения по тоя въпрос?

— Той може да получава енергия само отвън. Ако не от слънчеви батерии, значи е намерил някакъв нов източник. Що се отнася до програмата… Роботът е достатъчно автономен и би могъл да си изработи собствена, която е била подтискана от включената основна програма, а сега след изключването й собствената програма е станала главна. Напълно непонятно за мен е защо той престана да реагира на словесни команди.

— Нали ви казвам, побъркал се е от жегата.

— В такъв случай, ние също. Преследване на побъркан робот за изучаване на неговия вътрешен свят… В това има нещо — спокойно каза Докторът.

— Ние трябва да знаем закъде бърза той!

След два часа роботът беше пуснат и капсулата със завидна монотонност се понесе след него по пустинята, а след още четири часа на хоризонта се показа морето. Появи се привичният изглед от ниски базалтови хълмове, покрити с дебел слой прах. Местността ставаше все по-пресечена. Роботът често изчезваше от погледа им. А след поредния завой изчезна напълно. Те кръжиха над скалата, зад която беше изчезнал цял час, а след това се приземиха и изминаха към два километра по широк кръг, преди да намерят следи от лапи, ясно забележими в праха. Те изминаха още около три километра и отново се върнаха при скалата, от която бяха започнали търсенето, но от другата страна.

Тук следите свършваха, по-нататък повърхността беше каменна и твърда и те не можаха да намерят по нея и една драскотина. От всички страни скалата беше заобиколена от дебел слой сив пясък, примесен с прах. Върху него имаше следи само от едната страна. Роботът сякаш беше потънал в дън земя.

— Тука са го лапнали, гълъбчето. Глътнали са го целия с всичките му метални вътрешности, но тъй като ние вече знаем това — продължи Докторът, — тъкмо е време да си отспим.

Само Кибернетикът успя да заспи. Докторът и Физикът започнаха да пресмятат колко години ще са необходими за набиране на ускорение при пределно натоварване.

Практикантът не остана да чака резултата. Той се надигна и бавно тръгна нанякъде. В края на краищата, какво значение има — десет години или дванадесет?… Нали хората са летели така в зората на звездоплаването! Защо да не опитат и те?

Могат да използуват нищожния шанс, който имат. Да наберат ускорение настрана^[1]… Само че в коя посока? В която и да е. Та няма да прекарат целия остатък от живота си тук и бавно да се превърнат в диваци? Един прекрасен ден той ще се качи в капсулата и няма да бъде сам; дори ако Физикът реши да остане, с него ще тръгне Докторът… Десет години, докато трае набирането на ускорението, те живеят в миниатюрния стъклен свят сред равнодушната светлина на звездите и двойното ускорение…

После, след като минат тези десет години и още десет за спиране, корабът ще спре. В близост няма да има нито една звезда, защото да се движиш в космоса без точни разчети е невъзможно, звездите са прекалено далече една от друга. Между тях има океани от пустота и само едно слънце… Тогава те ще отворят кораба. Просто ще разпорят стените му като на консервена кутия и всичко ще свърши. Така ще бъде по-добре, отколкото да живееш и без най-малката надежда… През всичките тези десет години, докато трае ускорението и чрез другите десет, докато корабът спира, на тях ще им се струва, че летят към Земята. Ще си спомнят за нея…

На палубата на Глайдера в най-тъмния ъгъл седеше момиче… Пред нея на празната масичка имаше чаша с някаква напитка.

— Може ли да седна при вас? — попита той тогава.

— Не, не може.

Но той все пак седна и те се запознаха. А после, след няколко дни, той вече не си спомняше случайното пътно запознанство, затова и замина за далечния космос, защото си мислеше, че си няма никого на Земята… А ето, че сега онази среща му се струва по-важна от всички звезди. Сигурно затова, че Ингрид остана на Земята, неволно всеки път, когато той си спомня за Земята, си спомня и за нея. Най-често онази абсолвентска вечер в училището от трета степен, когато тя му каза всичко, което мисли за него: че е егоист, че има отвратителен характер и че тя дори няма да му пише. Тогава той много се смя: „Какви писма може да има в далечния Космос?“

Но сега това вече не му изглеждаше смешно. Колко струва цялото му могъщество, цялата му власт над материята, полетата и движението на огромни маси, ако не може да получи същото това ненаписано писмо и не може да види лицето й, и не може като по-рано да профучи върху дъската през щормовия прибой… Тук няма прибой и не стават бури, тук няма много неща, затова пък без всякаква видима причина изчезват метални роботи, четиридесет тона метал и пластмаса…

Без сам да забележи, той беше извървял широк кръг и отново бе приближил скалата, до която изчезна робота.

Е добре, не може да получи от Земята ненаписано писмо, но все пак поне нещо може ли? Например, може да раздроби скалата на дребни парчета, да стрие прах, ако това разбира се, помогне да се изясни къде се дяна робота и на кого са тези странни шеги. Нали те обещаха да не се намесват…

Леко усилие на волята, полето трябва да бъде широко и остро като нож. Отначало ще среже скалата изотдолу, ще я повдигне и ще я отхвърли настрани, за да провери дали в нея няма някакви празнини или пукнатини.

Широка вълна от прах, вдигната от силовото поле се опря в подножието на скалата, опря се и се спря. Практикантът знаеше каква чудовищна сила действува сега върху подножието на скалата. И не можеше да не се учуди, че полето се спря, натъкнало се на такова нищожно препятствие като тази базалтова скала. Без дори да се опитва да разбере защо стана това, той стисна полето в кръгла топка, замахна и удари.

Над главата му профуча огнен метеор и рухна върху скалата. Мястото, на което стоеше Практикантът се залюля от мощния подземен трус.

Нито едно парченце, дори най-малкото, не се отчупи от странната скала. Практикантът изгаси полето и тръгна към нея. От другата страна срещу него вървяха Физикът и Кибернетикът. Само Докторът не прояви интерес и остана да стои край капсулата.

— Сега ще видим що за базалт е това, не ми мина през ума да проверя. На пръв поглед скалата по нищо не се отличава от останалите.

— На пръв поглед тук всичко е прекалено обикновено.

Уредът за вземане на проби се счупи почти веднага. Все пак на мястото, където беше ударило полето, те успяха да намерят късче чиста повърхност с лесно различима структура. Базалтът сякаш беше напоен с някакъв стъкловиден състав.

— Да опитаме ли с бластера?

— Безполезно е — Физикът поклати глава. — Тук удари заряд с мощност хиляди билиерга, не по-малко, нито един бластер не може това.

— Какво се туткате там? — извика Докторът. — Елате тук. Има някаква дупка.

Трудно беше да се разбере веднага. Нищо не говореше за изкуствен произход на отвора. Можеше да бъде най-обикновена цепнатина.

— Възможно е скалата да се е сцепила от удара — промърмори Физикът. Спуснаха се по наклоненото дъно и съдейки по времето, слязоха доста под нивото на повърхността на планетата.

Неочаквано проходът рязко зави и свърши. Пред тях се разкри огромно пространство, слабо осветено от дрезгава дневна светлина.

В полумрака не беше възможно да се видят отсрещните стени на този гигантски подземен изкоп.

Право пред тях се простираше странна смесица от огромни паралелопипеди, полусфери и пресечени пирамиди. В несигурната сива светлина, идваща отгоре върху плетеницата от геометоични форми, се прокрадваше някакво движение.