Евгений Гуляковски
Планета за контакт (3)

ГЛАВА III

Ако можеше да се вярва на показанията на курсографа, шлюпката се издигаше нагоре почти вертикално. Нито един от обзорните екрани не работеше. Кибернетикът сърдито местеше дръжките на хоризонталните кормила.

— Височината е подходяща, но аз не мога да управлявам шлюпката слепешката. Някой трябва да коректира. Ще можеш ли да ме смениш?

— Държал съм изпити, но бих могъл да…

— По-добре недей. Сядай на моето място.

Не беше просто да се отвори люкът по време на движение. Затова пък след това Кибернетикът веднага видя под себе си червеникавата повърхност на планетата. Изчезна усещането за слепота в тази желязна клетка, понесла се неизвестно накъде.

Докторът управляваше шлюпката нервно, на тласъци, понякога я накланяше настрана и тогава Кибернетикът трябваше с всички сили да се държи за дръжките, за да не падне навън. Той беше изключил радиовръзката и можеше да си позволи гръмко да проклина Доктора, шлюпката, планетата, горещината и всичко останало.

Пейзажът долу постепенно се измени. Хълмистата пустиня премина в предпланинска местност. Все по-често се срещаха острите върхове на отделни скали. Накрая една от тях се появи направо по курса. Трябваше да включи радиото и вежливо да помоли Доктора да намали скоростта и да завие настрана. Вместо това, Докторът увеличи скоростта и само по чудо не се разбиха в скалата. Този път кибернетикът забрави да изключи радиовръзката. Докторът се обиди и отказа да управлява по-нататък. Все едно, трябваше да кацат, в кондензаторите вече почти нямаше енергия. Кибернетикът избра една малка клисура и под неговите команди Докторът осъществи кацането до самата скала. Мястото се оказа много сполучливо за лагер. Тесните стени на клисурата скриваха шлюпката от три страни. Според пресмятанията на Кибернетика слънцето идеше да наднича тук само при изгрев, а това ги спасяваше от ужасната горещина. Стените на клисурата бяха и една нелоша естествена преграда. В случай на отбрана щяха да се защитават само от едната страна. Неизвестно защо Кибернетикът не вярваше в „пълното отсъствие на биосфера“. Заключението на Доктора беше направено прекалено прибързано, а той от опит знаеше колко много изненади крият в себе си новите, недостатъчно изследвани планети.

Решиха да отложат построяването на лагера до идването на Физика и Практиканта. Точно в уговореното време запалиха димния сигнал. Първият контролен срок изтече. Постепенно тревогата за другарите им измести всички други мисли. Взели със себе си бинокли, Кибернетикът и Докторът се запътиха към изхода на клисурата. Тя свършваше след около 100 метра, като откриваше широката панорама на равнината, над която съвсем неотдавна беше летяла шлюпката.

Слънцето плуваше над самия хоризонт. Вятърът беше утихнал и сега в цялото това мъртво пространство нямаше дори намек за движение. Чакаха в пълно мълчание четири часа. Стъмни се. Независимо от бавното въртене на планетата, слънцето почти се скри зад хоризонта. Трябваше да изчакат до втория контролен срок, след 24 часа, който беше определил Физикът. Безсмислено беше да започнат търсене, преди да се е разсъмнало. Трябваше да се върнат в лагера. Вечеряха с хранителна паста. Под дебелата броня на скафандрите телата ги сърбяха, терморегулаторите даваха засечки.

— Чувствувам как постепенно се превръщам в костенурка — жаловито каза Докторът. — Хайде да излезем навън — помоли той.

Нощта беше светла и мъглива. Вероятно причина за това беше виолетовото излъчване на атмосферата. Дори звездите не се виждаха. Контурите на скалите не изглеждаха резки. Сенките им непрекъснато сменяха очертанията си. Чувствуваше се някакво движение, чуваха се някакви шумове. Около два часа и двамата честно се опитваха да заспят, после Докторът предложи да отидат в кабината на шлюпката, но Кибернетикът нищо не отговори. Беше неприятно дори да си спомнят за тясната рубка, препълнена с ръбести прибори и вмирисана на изгоряла гума и пластмаса.

Изминаха още няколко часа. Все още не се съмваше. Кибернетикът предложи да започнат да строят лагера. Независимо от необходимостта да пестят енергията решиха да запалят прожектора. Неговата светлина извади от тъмнината назъбената стена на клисурата. През нощта, в светлината на прожектора клисурата изглеждзше абсолютно непознато. Бяха се променили сенките на скалите и техните очертания. На Доктора му се стори, че в мига, в който светна лъчът, встрани от конуса на светлината, около входа към клисурата нещо мръдна. Някаква голяма маса, едва различима в разлятата отстрани светлина.

— Я освети ей там, към изхода — помоли той Кибернетика.

Едва лъчът плъзна настрана и Докторът сам се вкопчи в дръжката на прожектора и го обърна докрай. Точно по средата на равното дъно на клисурата стоеше някаква странна гладка скала. Докторът можеше да се закълне, че вчера тук нямаше нищо. Никаква скала. Изведнъж и двамата видяха, че между дъното на клисурата и скалата преминава ивица светлина, широка около половин метър… Скалата сякаш висеше неподвижно във въздуха. Не бяха дошли дори на себе си, когато скалата изведнъж се залюля отдолу нагоре, сякаш беше изрязана от огромно парче желе и бавно, много плавно се насочи към тях.

— Ето го твоето отсъствие на биосфера!

Преди Докторът да успее да отговори, преди да успее да предотврати нещастието, малиновият лъч на бластера разпори тъмнината. На мястото, където току-що се движеше неизвестното, шумно се пръсна син облак и около тях настана нощ. Неизвестно защо прожекторът угасна.

— Дай прожектора! — извика Кибернетикът, без да изпуска бластера, но Докторът не му отговори.

Той трескаво шареше по колана на скафандъра, наслуки натискайки копчетата, разбрал, че това е безсмислено: цялото енергетическо оборудване беше излязло от строя, не гореше дори аварийното фенерче на шлема му и само радиото неизвестно защо продължаваше да работи. Той ясно чуваше шумното дишане на Кибернетика, щракането на копчетата и неговите проклятия.

Кибернетикът дръпна затвора на бластера, обърна се по посока на скалата и вече без да се надява на нещо, натисна спусъка. Но бластерът не ги подведе. Изглежда, че неговият автоматичен реактор продължаваше да работи и макар зарядът да се оказа доста по-нисък от нормалното, в жълтеникавото му проблясват те успяха да видят, че наоколо вече няма нищо. Никакви подвижни скали.

— Престани — каза Докторът. — Да се върнем в шлюпката. Може би там нещо е оцеляло.

Обърнаха се и мълчаливо закрачиха към шлюпката. Беше тъмно като в рог. Сигурно поради това, че ги беше ослепила светкавицата на бластера. Изминаха десет крачки, петнадесет — шлюпката я нямаше.

— Сигурен ли си, че вървим правилно? — попита Докторът.

— Сега ще видим! — Кибернетикът отново щракна затвора, но Докторът го хвана за ръката.

— Май че стига. Твоята илюминация само привлича вниманието върху нас.

Вятърът ги удари в гърба. На Доктора му се стори, че във въздуха танцуват някакви огнени искри.

— Нещо ми става с очите… Ти виждаш ли тези светулки?

— Възможно е това да са разряди. Тук има сума енергия от радиацията и от това лудо зелено слънце. Но къде е шлюпката?

— Може би да се върнем обратно?

— Тогава изобщо ще изгубим посоката. Защо не нападат? Сега е най-удобно, на открито ние сме беззащитни, а нощните животни отлично виждат в тъмното. Ако опитат пак… аз ще ударя с протонни…

— Какво „пак“?

— Ами да ни нападнат!

— Откъде накъде реши, че са ни нападнали?

— Ами какво, да не би да си играят на криеница? Защо ще бягат направо срещу нас? Малко ли място има тука?

— Ти поне знаеш ли в кого стрелят?

— В кого ли? Защо „в кого“? Това беше някакъв звяр. Много добър звяр.

— Добре, ако е така. Ами ако не е?

— Е, знаеш ли…

Беше ясно, че въпросът на Доктора все пак смути Кибернетика. Докторът изобщо не искаше да продължава този разговор, но трябваше да го продължи, нямаше друг избор.

— Да обявяваме война на цялата планета с нашите сили не е много разумно. Как мислиш?

— Много обичаш да преувеличаваш всичко, Пьотр Семьонович. За каква война говориш? Какво общо има тук войната? Нападна ни неизвестно същество, аз стрелях по него, това е всичко!

— А ако не е просто същество?

— Говориш така, сякаш си открил на тази планета цяла цивилизация. При това хуманоидна. Сподели, ако е така!

— Нищо не съм открил! Но предпочитам да се държа така, че все едно тук може да има такава цивилизация и в крайна сметка, да не забравяме, че ние сме гости тук. Иска ми се хората винаги да бъдат добри гости. Достатъчно злини успяхме да направим на собствената си планета. Не бива да хващаме бластера без крайна необходимост. Аз съм почти сигурен, че това нещо нямаше никакви враждебни намерения. Иначе от нас нищо нямаше да остане. Само ние с теб тук сме двама, а разумът и въобще животът, та дори и най-примитивният, е способен да се обединява в случай на опасност.

— Ето, ето! Ти говореше, че на тази планета няма биосфера. Ти направи анализите и не намери дори вируси!

Докторът се усмихна:

— Така сме устроени, няма как. Винаги е по-приятно да обвиниш в грешка другия, особено ако се чувствуваш виновен сам. А биосферата… Какво пък, съгласен съм. Прекалено прибързан извод. Макар че това е странно, Миша. Много странно. Може би нашите ще намерят нещо ново?

— Те не взеха дори оръжие!

— Оръжието тук няма да помогне.

— Е, това ще видим! По-добре още от самото начало да покажем не слабост, а сила…

Докторът се умълча задълго. Вятърът постепенно се усили, стана трудно да се държат на крака и ясно се чуваше как скърца обвивката на скафандрите под ударите на пясъчните струи.

— Трябва да седнем и да почакаме да утихне вятърът — предложи Докторът.

— Върхът на стената е нестабилен. Ако вятърът се усили, ще започнат срутвания. Не бива да спираме. Трябва да намерим шлюпката или поне някакво укритие. Почакай! Вятърът духа по дълбината на клисурата, да се обърнем така, че да ни бие отстрани и да стигнем до стената, там сигурно ще се намери някоя пукнатина. Ако ни провърви, ще дочакаме изгрева. По дяволите шлюпката. Сега не се знае къде е по-безопасно.

Провървя им. Беше не пукнатина, а овален вход в някаква пещера.

— Вчера оглеждах цялата местност. Тук нямаше никаква пещера — раздразнено каза Кибернетикът. — Не сме могли да отидем толкова далеч!

Спряха до самия вход, дишаха с голямо усилие. Под свода на пещерата вятърът веднага утихна. Очите им постепенно свикнаха с тъмнината и вече можеха да различат смътните сводове на каменния таван, които се губеха в далечината и светлото петно на отвора, очертано цялото от ситната мрежа на танцуващите във въздуха огнени точки.

— От тази тропня-свирня нищо не можвше да се види.

— Извади батерията на бластера. Ще я включим към прожектора на скафандъра.

— Тогава ще останем без оръжие.

— Това е глупаво. Ако там имаше хищник, ние нямаше да можем да направим и две крачки. Хищниците, особено нощните, рядко ходят на лов сами.

— Изплашиха се от изстрела.

— Ами, толкова страхливи зверове! Гасят прожектори, пренасят от едно място на друго шлюпки, пробутват пещери… Какви ли още могат да правят?

Кибернетикът пипнешком намери в тъмното рамото на Доктора.

— Недейте, Пьотр Семьонович. И без това е гадно.

— Добре, няма. Но ти все пак разреди бластера и светни. Омръзна ми да стоя на тъмно. Няма да е зле да огледаме помещението, в което ни поканиха. Забеляза ли? Стените като че ли са топли. Дори през ръкавицата.

— Нагрели са се през деня. Сега ще се опитам да включа фенера направо към бластера, без да вадя батерията.

Синият конус на светлината падна върху стената на пещерата.

— Само да не изгори излъчвателят, не е разчетен за такова напрежение — промърмори Кибернетикът, като въртеше нещо в кутията на бластера.

— Освети на различни страни. Искам да огледам.

— Пещера като пещера. Какво ще оглеждаш?

— Е, не си съвсем прав… Стените сякаш са разтопени и топли. Вътре не биха могли да се нагреят дотолкова от дневната топлина. Ами тези грапавини?… Ето виж — сякаш пещерата е била прогорена в скалата…

— Ами да, специално за нашето идване.

Около една минута Кибернетикът мълчаливо се ровеше в колана на скафандъра си, а Докторът, протегнал в ръцете си бластера с кълбото шнур, все не можеше да откъсне очи от стената на пещерата.

— Знаеш ли, тя е доста дълбока. Ще трябва да видим какво има по-нататък.

— През деня ще видим. Ако нищо не се е случило с шлюпката… Много странно. Изгорели са само външните батерии на скафандрите. Насочено излъчване? Може би то е йонизирало само малък участък, точно там, където са били батериите? Но тогава защо дозиметрите не показват нищо? С това сам не мога да се справя, като дойдат нашите…

— Тихо! — прошепна Докторът. — Нещо се мярна в далечния ъгъл на пещерата, нещо тъмно и не много голямо. Дай ми бластера — каза той, колкото можеше по-спокойно.

— Защо?

— Искам още веднъж да огледам стените. Превключи го, моля те, на моя фенер.

— Трябваше да вземеш твоя! — измърмори Кибернетикът, но все пак превключи батерията.

Като зареди оръжието на празен ход, Докторът внимателно обърна шлема си в посоката, в която току-що беше видял движението и рязко натисна копчето. Две очи блеснаха силно с жълта, ахатова светлина. Същество с големината на агне седеше, заслепено от светлината.

— Стой! — извика Кибернетикът. — Не се приближавай към него!

Но Докторът дори не се обърна.

— Нашите скафандри издържат на лазерен удар. От какво всъщност се страхуваш? Все пак има биосфера! Има!… Не, това просто е потресаващо — та то няма дори уста! И крака не се виждат! Как се движи? Каква е обмяната на веществата?

Докторът направи крачка, за да разгледа по-добре представителя на този неизвестен свят, и в същата секунда се разнесе глух мляскащ звук, сякаш някой удари с длан твърдо замесено тесто. Съществото се присви, притисна се към стената и започна бавно да изчезва. Най-напред изчезна задната му половина. Около секунда то имаше вид на барелеф, изсечен в скалата от древен художник. Но той ставаше все по-тънък и по-тънък, линиите му постепенно изчезваха и ето че пред потресения Доктор вече нямаше нищо освен гладката повърхност на камъка.

— Видя ли? — попита Докторът, без да откъсва очи от мястото, където току-що седеше съществото.

— Видях… — отговори Кибернетикът неизвестно защо шепнешком.

— Сякаш се гмурна. Гмурна се направо в камъка…

За да провери себе си, Докторът докосна с ръкавица мястото, където изчезна съществото. Камъкът беше мек, податлив като глина и много горещ.

— Може би то го е разтопило? Някаква високотемпературна форма на живот?

— Не. Имам чувството, че това е нещо съвсем друго, нещо много по-сложно…

Предчувствието не измами Доктора. Десет или двадесет секунди след изчезването на съществото отново се разнесе познатият мляскащ звук. Стената потрепери и започна бавно да отива някъде навътре, сякаш оттам я изсмукваше някаква огромна уста. Най-напред се образува неголяма фуния, която бързо се разширяваше и приличаше по-скоро на неправилна сферична дупка. Тя се изви навътре в скалата, разшири се и най-накрая замря, образувала дълъг тесен коридор, отделен от пода на пещерата с невисоко, около половин метър, каменно стъпало. През тунела свободно, без да се навежда, можеше да мине човек. Насоченият към вътрешността лъч на фенера не показа нищо. Светлината се губеше в светлините не този дълъг и равен тунел, краят на който не се виждаше.

— Струва ми се, че ни канят да влезем…

— Дори няма да помислим за такова нещо! При енергетично въоръжение като тяхното е необходима силозащита, а ние…

— Ние вече не сме експедиция, Миша. Струва ми се, че ти си забравил това, така че хайде да влезем както сме си и дори тази играчка да оставим. — Докторът изключи бластера. — Няма какво да губим, а доверието се печели само с доверие.

Повече не спориха. Дори когато Докторът се обърна и сложи бластера на прага, предварително извадил от него батерията, Кибернетикът не възрази.

Изминаха около двеста метра, а може би и повече. В този съвършено гладък коридор с леко проблясващи, сякаш лакирани стени, беше много трудно да се определи разстоянието.

Вървяха леко. Подът меко пружинираше под краката им. За компенсация на външната температура трябваше да включат охлаждането на скафандрите на пълна мощност.

— Забеляза ли, че преди да се образува проходът, камъкът дори не светеше, температурата му е съвсем ниска, иначе никакво охлаждане нямаше да ни помогне. Ако това не е топене, тогава какво е?

— Може би е охлабена връзката между молекулите?

— Молекулното сцепление? Не знам… За това е нужна адска енергия…

— Мен ме безпокои друго — този проход е прекалено дълъг.

— Ето, май това е краят.

Но не беше краят. Просто коридорът се разделяше на два еднакви ръкава. Около минута те стояха в мълчание и размисъл накъде да тръгнат. А след около петдесет метра коридорът отново се раздели. Те се върнаха и отбелязаха първия завой. После Кибернетикът предложи по-рационален начин.

— Ще завиваме само надясно, за да не се объркаме.

Завиха още веднъж наляво и почти веднага лъчът на фенера освети ново кръстовище.

— Не особено прав път, а?

— Честно казано, на мен това не ми харесва — каза Докторът.

— Може би да опитаме един път да завием надясно.

— Десните тунели трябва да бъдат задънени.

— Откъде знаеш?

— Знам, знам… Може, разбира се, да се провери, само че отбележи пак завоя.

Провериха. Докторът излезе прав. Но това откритие го обезпокои още повече. Върнаха се на отбелязаното място и пак завиха наляво. Докторът вече почти не разговаряше. Неговите тътрещи се крачки се долавяха все по-слабо. Чул затрудненото му дишане, Кибернетикът спря.

— Филтърът ти ли не работи? Защо непрекъснато изоставаш?

— Просто забравих да си сложа нова бутилка, когато излизахме от шлюпката.

— Интересно, как си успял да си вземеш изпитите в школата от трета степен… — каза Кибернетикът, като внимателно изучаваше своя разпределител. — Значи имаме въздух само за половин час. Ще трябва да побързаме. — Той отвинти резервната си бутилка и я подаде на Доктора. — Дръж, другарю медицински работник. Жалко, че аз не съм Навигатор — при мен за такива работи нямаше да минеш с един наряд!

— Благодаря — простичко отвърна Докторът.

И Кибернетикът усети как от тази позната земна дума цялото му раздразнение се изпари.

Изминаха около десет минути, преди да разберат — нещо се беше променило. Появи се едва забележимо движение във въздуха.

— Угаси светлината — помоли Кибернетикът.

В настъпилия мрак видяха отпред светло петно.

— Изглежда, там е изходът!

— Разбира се, че е изходът. Лабиринтът винаги завършва с изход, ако се приложи правилото на лявата ръка.

— За какво говориш? — не разбра Кибернетикът.

— За земните лабиринти.

— Но тук не е Земята!

— Там е работата, я! Точно това не ми харесва. Прекалено познат лабиринт. И прекалено прост…

Сега проходът се беше разширил и премина в дълга зала. Някъде напред слабо проблясваше някаква локва. А още по-нататък след нея скалата свиваше встрани и можеше да се види познатото дъно на клисурата.

— Гледай, вече се съмва — каза Кибернетикът. — Дълго сме се лутали.

Докторът не отговори. Той беше спрял и сега стоеше със стиснати юмруци, като с ненавист гледаше локвата, преградила пътя им.

— Какво си се заковал? Хайде! Добре, че излязохме в нашата клисура, ще успеем да стигнем до шлюпката.

— Разбираш ли, Миша… Ние няма да минем оттук!

— Няма да можем ли?

— Не. Аз казах — няма да минем. Сега ще ти обясня всичко.

— Какво има да ми обясняваш? Ще ми обясниш, като сменим бутилките!

— Тогава вече ще е късно. Чуй, този лабиринт… А сега този басейн, дъската… Ето там, виждаш ли?

— Каква дъска? Виждам една каменна плоча и това е прекрасно. От нея лесно ще прескочим локвата!

— Точно така. Именно ще прескочим… Там е цялата работа.

— Говори разбрано, в края на краищата!

— Помниш ли, в лабиринта аз знаех, че през цялото време трябва да завиваме наляво?… И тази зала ми е позната.

— Е, брате, тук вече май прекали! Не би могъл да видиш никъде тази зала!

— Тук не съм я виждал. Видял съм я на Земята. Имам чувството, че съм виновен за нещо, като че ли аз съм измислил тези опити…

— Какви опити?! — сега вече Кибернетикът окончателно се ядоса. Той се обърна към Доктора и лицето му почервеня от гняв. — Ще говориш ли разбрано, или да те мъкна към изхода? Остава кислород само за петнадесет минути, стига си раздавал чувства!

— Е, слушай тогава. В такава зала ние показваме на студентите опити с мишки, е… за най-прости инстинкти, разбираш ли? Ето там е лабиринтът. Тук е участъкът за прескачане. На края — примамката. Парче сланина или изход — разликата не е голяма. Разбира се, всичко е в съответно увеличен мащаб.

— Искаш да кажеш, че сега в ролята на мишките сме ние?

Докторът мълчаливо кимна и седна на пода. Той си избра един по-удобен камък и започна да се разполага най-обстойно и съвсем спокойно. Виждаше се, че е взел някакво окончателно решение и сега вече не бързаше за никъде. За да може да вижда лицето му, Кибернетикът трябваше да седне до него.

— Значи, те проверяват нашите най-прости инстинкти… Напразно остави бластера!

Докторът не отговори нищо, само внимателно го погледна и неизвестно защо Кибернетикът се смути и отмести поглед. Но почти веднага някаква нова мисъл го накара да скочи на крака.

— По дяволите! Та това е нелепо! Те не са могли да не видят шлюпката.

— Разбира се, те са видели шлюпката и разбират, че ние не сме мишки. Надали те изобщо знаят какво представляват мишките, но със сигурност знаят как ние се отнасяме с тях.

— Откъде?

— Оттам, откъдето знаят за този стенд. От моята памет.

На Кибернетика му се стори, че след тези думи дишането му се затрудни, сякаш изтекоха онези петнадесет минути, които им оставаха…

— Мислиш ли, че те четат мислите ни?

— Мислите едва ли. Човек мисли със символи, с думи. А тази условна система не може да бъде разбрана веднага от никой друг разум, още повече, че не само начина на информация, но и нейното кодиране като правило винаги са различни. Помниш ли бета Орион? Колко се мъчихме тогава да разшифроваме езика на миризмите? Не. Мислите не, но паметта може би им е достъпна. Паметта и преди всичко зрителните образи. Е, и емоционалната окраска на някой определен образ сигурно им е понятна… Впрочем, всичко това са само догадки, фактите засега са много малко. Не успяхме да съберем достатъчно.

— Ще успеем — механично каза Кибернетикът и изведнъж разбра всичко, което Докторът имаше предвид. — Тоест, ти искаш да кажеш, че ние нямаме друг изход, освен отказа да участвуваме във всичко това? — Кибернетикът обгърна с жест каменния чувал, в който седяха.

— Радвам се, че ти разбра това. Има неща, които много трудно се обясняват.

— Не, чакай! Можем да заобиколим дъската или да се върнем. В края на краищата в лабиринта може да има и друг проход. Ние не проверихме всички отклонения. Да седим така, докато ни свърши кислородът ли?

— Разбираш ли, Миша, със сигурност знам само едно нещо, което отличава човека от мишката…

Те замълчаха, чуваше се как някъде капе вода и как съска въздухът в респираторите. Кибернетикът така и не попита какво е това нещо и тогава Докторът довърши:

— Чувството за собствено достойнство.

Секунда преди тези думи на Кибернетика все още му се струваше, че ще може да придума Доктора или в най-лошия случай да изтича до шлюпката за нови бутилки. Дори сега, след като прие в себе си правотата на Доктора, но все още ненамерил сили да я приеме докрай, той злобно възрази:

— Но аз няма да застана по-близо до мишката, ако мина по тази дъска.

— Разбира се, че не. Но тогава ти ще приемеш условията на играта, която ни предлагат. Мишките винаги ги приемаха.

Отново задълго настъпи мълчание. Светлината на фенерите постепенно ставаше жълта и Кибернетикът си каза, че явно и на батерията от бластера й е дошло много и те скоро ще останат в пълен мрак. Може би така дори ще е по-добре.

Докторът го хвана за рамото. През скафандъра ръката му беше съвсем лека.

— Мислиш ли, че те ще разберат?

— В крайна сметка поне ще научат нещо за нас. И после, преди всичко за нас самите е важно да не се превръщаме в опитни зайчета…

Докторът не успя да довърши фразата. Зад гърба им се разнесе силен пукащ звук. И двамата рязко се обърнаха. Стената я нямаше. Изчезнало бе цяло парче от няколко квадратни метра. И съвсем наблизо, до самия пролом те видяха шлюпката.