Джефри Дивър
Каменната маймуна (38)

38.

— Фред! — възкликна Райм, когато Делрей (сега облечен с най-оранжевия костюм, виждан някога от криминолога) влезе в хола-лаборатория.

— Здравей — поздрави Сакс агента. — Позволено ли е да носите такива ризи? Ама тоя цвят истински ли е?

— Страшно ни изплаши — каза Райм.

— Питай какво съм чувствал аз, когато настанявах задника си върху няколко пръчки от творението на „благородния“ господин Нобел. — Делрей се огледа. — Къде е Дан?

— Дан ли?

— Заместникът ми. Дан Вон. От клона ни в Сан франциско. Искам да му благодаря, че ме отмени.

Райм и Сакс се спогледаха. Криминологът каза:

— Никой не те е замествал. Още чакаме.

— Още чакате ли? — изненада се Делрей. — Снощи говорих лично с Дан. Той е човекът, който ще ви помогне. Занимавал се е с десетки случаи на трафик на хора. И е голям специалист по трафикантите и китайската култура. Щеше да ви се обади и да долети с военен самолет.

— Нито дума не сме чули от него. Делрей изпадна в ярост.

— Ами спецотрядът? — попита с тон, който подсказваше, че знае отговора.

— Същата работа — рече Сакс.

Агентът изръмжа нещо и измъкна мобилния телефон от колана си, сякаш вадеше пистолет. Натисна бутон за бързо набиране и след секунда вече говореше:

— Тук е Делрей… Свържи ме… Не ме интересува. Трябва ми сега… Както казах, но ти може би не чу. Трябва ми.

Веднага! — Въздъхна с отвращение. — Е, да ми се обади. Кажи сега. Какво става с Дан Вон?… Мамка му! Изруга повторно и затвори.

— Дан бил на някаква спешна мисия в Хавай. Наредили му от Вашингтон, така че трябвало да го предпочете пред нашия дребен, несъществен случай. Някой е трябвало да ме предупреди — също и теб, — но са пропуснали.

— А Специалният отряд?

— Не знам. Шефът ще ми се обади. Щом не са вече тук обаче, някой яко е прецакал нещата.

— Казаха ни, че въпросът бил „на дневен ред“ днес — отбеляза Райм.

— Мразя тези увъртания. Аз лично ще се погрижа още щом отида в службата. Никакви извинения.

— Благодаря, Фред. Имаме нужда от помощта ти. Пратили сме половината от Пети район да търси печатницата или фирмата за табели, в която си е уредил работа Сам Чан, но засега няма резултат.

— Това не е добре.

— Как върви разследването за бомбата? — поинтересува се Селито.

— Точно затова съм тук. Нищо и половина… Никакъв напредък. Детективите ми обикалят Брайтън Бийч, но не надушват нищо. Нищичко. Аз пък разпитвам десетки дребни нищожества в района.

— Сигурен ли си, че е дело на руснаци?

— Може ли да сме сигурни за каквото и да било?

Не, разбира се. Райм кимна към хартиения плик в ръцете на агента:

— Какво носиш?

Делрей извади яркожълта пръчка експлозив в найлоново пликче и я хвърли през стаята на Сакс. Тя я хвана с една ръка.

— За Бога, Фред!

— Обикновен динамит. Пък и щом не се взриви с детонатора, със сигурност няма да гръмне от едно подхвърляне. Хей, Амелия, искаш ли да играеш бейзбол в отбора на Бюрото? Много добре ловиш.

Тя огледа динамита. Показа го на Райм, който забеляза някакви числа, отпечатани върху пръчката.

— Какво показаха партидните номера? — попита той Делрей.

— Нищо. Нашите момчета казаха, че е прекалено стар, за да се проследи.

— Пътят на един човек свършва пред вратата на друг — каза Райм и реши, че трябва да сподели тази мъдрост със Сони Ли, когато китайският полицай се върне. — Направиха ли анализ за маркери?

— Не, казаха, че е прекалено стар, за да има химически добавки.

— Вероятно, но въпреки това искам да се анализира. — Райм подвикна на Мел Купър: — Веднага го изпрати в лабораторията. Искам да се изследва по всички правила.

При хроматографията — метода, по който щяха да анализират динамита — пробата трябва да се изгори. Райм обаче нямаше никакво намерение да пали такова взривоопасно вещество в къщата си. В лабораторията на полицейското управление имаше специална апаратура за това.

Мел Купър се обади на един от подчинените си и уреди изследването, след това даде динамита на Делрей и му обясни къде да го остави.

— Ще направим каквото можем, Фред.

Сетне Купър насочи поглед към втория плик, който му подаде агентът. Съдържаше батерия „Дюрасел“, жици и ключ.

— Всичко е достъпно за широко потребление, нищо полезно — обяви техникът. — Детонатор?

Делрей извади трети плик. Купър и Райм огледаха останките от покритото със сажди парче метал.

— Руски, военен — обяви Райм.

Детонаторът представляваше запалка с живачен фулминат и жици, които трябваше да се нагреят при преминаването на електрически ток през тях и да възпламенят иницииращия заряд, който на свой ред да взриви основния.

— От детонатора не беше останало много — всъщност той бе единствената част от устройството, взривила се при сядането на Делрей. Купър постави парчето под микроскопа:

— Не се вижда много. Руски букви А и Р. След това цифри 1 и 3.

— Никой ли няма архив с данни за такива устройства? — попита Райм.

— Не — отвърна Делрей, — а проверихме всичко живо: НЙПУ, БАТО, УБН, Правосъдието.

— Е, ще видим какво ще намерят в лабораторията.

— Задължен съм ти, Линкълн.

— Можеш да ми се отплатиш, като изпратиш някого да работи по „Призрак-убиец“, Фред.

* * *

Сони Ли намери адреса на господин Ван, даден му от жената в червено, на четири преки от чайната.

По фасадата не личеше с какво се занимава наемателят на офиса, но на прашния преден прозорец се виждаше олтар с полуизгорели пръчици, осветен с червена крушка. Над вратата имаше надпис с избледнели китайски йероглифи: „Предсказания на бъдещето, разкриване на истината, запазване на късмета“.

Вътре зад едно бюро седеше млада китайка. Тя вдигна поглед към Ли. На бюрото й стояха сметало и лаптоп. Офисът бе мизерен, но по ролекса на ръката на момичето личеше, че баща й е преуспял майстор на фън шуй. Тя попита Ли дали е дошъл за баща й.

— Имах удоволствието да видя апартамент, който смятам, че е подреден от баща ви. Бихте ли ми казали дали е негово дело?

— Чий апартамент?

— На познат на един приятел, който за жалост се върна в Китай. Не знам името му. Мога да ви дам обаче адреса.

— И какъв е той?

— Патрик Хенри Стрийт 805.

— Не, не, баща ми със сигурност не е работил там. Не изпълнява поръчки в южната част на града. Работи само за клиенти от Горен Манхатън.

— Офисът му обаче е тук.

— Защото хората очакват да е тук. Всичките му клиенти са от Ийст и Уестсайд.

— И не живеете в Китайския квартал?

Тя се изсмя:

— Живеем в Гринуич, Кънектикът. Знаете ли го?

— Не — отвърна разочаровано Ли, сетне попита: — Не бихте ли ме насочили кой може да е подредил онзи апартамент? Много добре си беше свършил работата.

— Този ваш познат богат ли е?

— Да, много.

— Тогава сигурно е господин Джоу. Той работи за много богати клиенти в Долен Манхатън. Ето адреса и името му. Офисът му е зад една бакалия. На около пет преки оттук.

Тя записа името върху едно листче и му начерта схема как да стигне. Той й благодари, а момичето се обърна към компютъра си.

Навън, за късмет, Сони Ли изчака едно такси да наближи с бясна скорост и претича на три метра пред него. Шофьорът изпсува и размаха среден пръст.

Ли се изсмя. Беше отрязал опашката на демона много късо и го бе обезсилил. Сега, вече неуязвим, лесно щеше да намери Призрака.

Погледна отново листчето и продължи към магазин „Щастлива надежда“.

* * *

Призрака носеше шлифер, за да скрие 45-калибровия си „Глок 36“; вървеше по Мълбъри и смучеше със сламка сока на един кокосов орех, който беше купил от ъгъла.

Тъкмо бе научил новини от един приятел на Юсуф, също уйгур, който опитал да проникне в специалната тайна квартира, в която се криеше семейството на Ву. Системата за сигурност обаче се оказала по-добра от очакванията му и охраната го забелязала. Едва не го хванали, но уйгурът се измъкнал. Без съмнение полицията вече бе преместила семейството. Е, той имаше информатор. Щеше да научи къде са. Мина покрай един магазин за статуетки, олтарчета и ароматни пръчици. На витрината бе изложено изображение на закрилника му, бога стрелец И. Призрака наведе леко глава и отмина.

Докато вървеше, се запита: Вярвам ли в духове?

Вярвам ли, че под хълмовете живеят дракони?

Съмняваше се. Все пак Тянхоу, богинята на моряците, можеше да се закани с пръст на морето и да го успокои, но това ставаше само в митовете. В действителност тя не бе направила нищо, за да спаси добитъка от „фуджоуския дракон“.

А и собствените му молитви към богинята на милосърдието Гуанин бяха останали нечути — тя не беше спряла ръката на пъпчивия студент, пребил до смърт Кван Баба и жена му за съмнителното престъпление, че са част от старото.

От друга страна, Призрака със сигурност вярваше в ки — жизнената енергия, която протича през всекиго. Бе чувствал тази сила и последствията от нея стотици пъти. Усещаше я как преминава в него от жените, с които се люби; в мига на убийството на някой враг; след като интуицията му е подсказала да не влиза в някоя стая или да не ходи на определена среща. Когато боледуваше или изпаднеше в беда, чувстваше как губи част от своята ки. Добра и лоша ки.

Човек може да привлича доброто и да отклонява злото. Той продължи през един страничен проход, после по друг, премина една оживена улица. Забеляза едно китайско момиче около двайсетте, с дълга черна коса и красиво лице с някои европеидни черти. Носеше тясно бяло бюстие и къса черна пола. Той почувства как дъхът му спира при вида й. Сега обаче искаше Индао и докато вървеше към целта си, мислите му бяха заети само с нея. Когато стигна, сокът на кокосовия орех бе свършил и той хвърли черупката в една кофа. След това внимателно изтри ръце със салфетка и влезе; махна за поздрав на майстора си на фън шуй, господин Джоу, в задната част на магазина „Щастлива надежда“.

Сони Ли запали нова цигара и продължи по Бауъри.

Познаваше трафикантите и знаеше, че имат пари и инстинкт за самосъхранение. Призрака сигурно държеше и други тайни квартири в района и тъй като фън шуй е толкова личен проблем, ако беше доволен от майстора, подредил апартамента на Патрик Хенри Стрийт, сигурно го бе наел и за другите си жилища.

Ли се чувстваше добре. Добри предзнаменования, добра енергия.

Той и Лоабан бяха принесли дарове на Гуанди, бога на детективите.

Той бе срязал опашките на демоните. И носеше зареден немски пистолет в джоба си.

Ако знаеше, че работи за един от най-опасните трафиканти на хора в света, този майстор на фън шуй сигурно нямаше да иска да говори за него. Сони Ли обаче щеше да го принуди.

Съдията Ди — митичният съдник — водел разследвания, доста по-различни от тези на Лоабан. Методите му приличали на използваните в съвременен Китай. Наблягал на разпита на свидетели, не на анализа на улики. Ключът към успеха при криминалното разследване, както при много други дейности в Китай, бе търпение, търпение, търпение. Дори гениалният — и търпелив — съдия Ди разпитвал заподозрения десетки пъти, преди да открие несъответствие в алибито или показанията му. След това притискал престъпника, за да постигне най-важната цел на криминалните разследвания в Китай: не присъда, а самопризнание, следвано от не по-малко важното разкаяние. Всеки начин за изтръгване на самопризнания бе допустим — дори изтезания (макар по времето на Ди, ако измъчваният се окаже невинен, самият съдия щял да бъде изтезаван и убит).

Сони Ли бе приел името на един велик американски гангстер, Сони Корлеоне, син на Кръстника, Вито Корлеоне. Сони беше старши детектив в Първа префектура на Бюрото за сигурност на Народната република в Люгоюан, провинция Фудзян, пътешественик и приятел на Лоабан Линкълн Райм. Щеше да изтръгне информацията за адреса на Призрака от майстора на фън шуй на всяка цена.

Той продължи през блъсканицата, покрай рибарските магазини, пред които бяха изложени кошове с криви раци и кофи с лед и миди или риба — някои разрязани надве, с все още биещи мънички сърца.

Стигна до магазин „Щастлива надежда“.

Ли влезе сред бурканите с разкривени корени от жен-шен, пакетите със сушени сепии, играчките и бонбоните, макароните и подправките, прашните чували с ориз, кофите с пъпешови семки, фидето с форма на звезди, чайовете за черен дроб и бъбреци, бурканчетата със сос от стриди, лотосите, дражетата и дъвките.

В задната част на помещението седеше някакъв мъж, пушеше и четеше вестник на китайски. Магазинчето беше, както очакваше Ли, подредено по перфектен начин: изпъкнали огледала за прогонване на лошата енергия, голям прозрачен нефритов дракон (не просто дървен или керамичен) и — най-важното за воденето на успешна търговия — малък аквариум до северната стена. В него плуваха черни рибки.

— Вие ли сте Джоу? — Да.

Ли обясни, че опитва да намери човека, чийто апартамент на Патрик Хенри Стрийт смяташе, че е бил подреден от Джоу. Чудеше се какво трябва да направи, за да убеди майстора да каже истината. Тук никакви гуанси не вършеха работа. Можеше обаче да даде известно количество пари. Или да го заплаши.

Оказа се, че такива крути мерки не са необходими.

Защото продавачът каза:

— О, той ли, да, току-що мина. Ли го изгледа удивено:

— Какво?

Майсторът на фън шуй смукна силно от цигарата и обясни:

— Купи някои билки, ароматични пръчици, две статуетки на дракони. Преди по-малко от три минутки, две.

— Кван Ан ли се казва?

— Не ми се е представял. Плаща много добре. В брой. Понеже сте му познат, ще ви направя отстъпка.

— Къде отиде?

— Не знам — отвърна продавачът, смачка цигарата си и запали друга. — Сигурно е много богат. Подредил съм му още два апартамента. Единият е съвсем наблизо, на Канал Стрийт, не помня адреса. Като излезете, наляво. Само на три или четири преки е. Ако побързате обаче, може да го настигнете. Носи жълти пликове. С надпис „Щастлива надежда“. Аз си върша добре работата. Благодарение на мен всички духове и дракони са доволни. Ли изхвърча от магазина, без да го доизслуша.

Зави наляво и се втурна по улицата. Заоглежда се отчаяно. Изведнъж на стотина метра напред забеляза среден на ръст мъж с къса, тъмна коса, който се отдалечаваше от магазина с жълт плик в ръка. Походката му бе позната; Ли я помнеше от кораба. Да, помисли си той с разтуптяно сърце, това беше Призрака.

Предполагаше, че трябва да опита да се свърже с Лоабан или Хонсе, но пред него Призрака зави в една странична уличка. Не, не можеше да го остави да се измъкне. Ли продължи след него, стиснал пистолета в джоба си.

Задъхан, той бързо намали дистанцията. Дишаше шумно и когато се приближи, Призрака се обърна. Малко преди трафикантът да го види, Ли се скри зад един контейнер. Когато надникна иззад скривалището си, Призрака вече се отдалечаваше в пустата уличка.

В Люгоюан Сони Ли носеше бледосиня униформа, бели ръкавици и шапка с кожена периферия. Тук обаче приличаше на обикновен минувач. По нищо не личеше, че работи за нюйоркската полиция и Линкълн Райм. Опасяваше се, че ако някой го види да арестува Призрака, ще го помисли за престъпник, бандит, че полицията ще задържи него, а трафикантът ще се измъкне в суматохата.

Затова Ли реши да хване престъпника тук, в пустата уличка.

Не се сещаше нищо особено находчиво и безопасно, затова, когато Призрака зави в друга уличка, се огледа, за да се увери, че наоколо няма никой, и се втурна след трафиканта с изваден пистолет.

Преди Призрака да се усети, Сони Ли скочи върху му, стисна го за яката и опря пистолет в гърба му.

Убиецът изпусна жълтия плик и посегна под ризата си. Ли обаче притисна пистолета си във врата му.

— Не мърдай.

Извади големия „Глок“ от колана на трафиканта и го пъхна в собствения си джоб. Сетне грубо обърна Призрака с лице към себе си и изрецитира познатата реплика:

— Кван Ан, арестувам те в името на Китайската народна република.

Преди още да започне да изброява престъпленията, извършени от Призрака, гласът му секна. Погледна надолу

— към деколтето на трафиканта, което той бе разтворил, когато бъркаше за оръжието си.

Бяла превръзка стягаше гърдите на арестувания.

И на кожена връвчица около врата на Призрака висеше талисман — фигурка на маймуна.