Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Оракула (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Soothsayer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 23 гласа)

Информация

Източник: http://www.maxima.bg (през http://sfbg.us)

 

Издание:

ГАДАТЕЛКАТА. ХРОНИКА НА ЧОВЕШКИЯ ВИД, No.2. 1996. Изд. Лира Принт, София. Поредица Биб. Фантастика. Роман. Превод: [от англ.] Сийка НОТЕВА [Soothsayer / Mike RESNICK]. Страници: 254. Формат: 125×195 мм. (20 см.). Цена: 300.00 лв. ISBN: 954-8610-11-6

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

29

— Не се приближавайте — предупреди ги Лъжекостенурката.

— А ти кой си? — попита Ледения.

— Приятел съм на Гадателката. Това е всичко, което трябва да знаете.

— Значи сега тя е Гадателката?

— И аз съм на нейно разположение.

— За всеки друг в галактиката на нейно място бих казал, че има нужда от всичките си приятели и малко отгоре. Предполагам знаете, че половин дузина кораби ще се приземят тук преди падането на нощта.

— Да, но ти си този, от когото тя се страхува, така че стой далеч от нея.

— Той и с пръст няма да докосне малкото момиче — обади се Вечното хлапе и се обърна към Мишката. — Ти все още ми плащаш и предполагам, че това включва и защитата на момичето… Освен ако не искаш остатъка от парите си обратно.

— Задръж парите — вълна от облекчение заля Мишката. — Продължаваш да работиш за мен.

— Е, Ледени? — попита Вечното хлапе. — Така и не се уговорихме какво ще правим, когато ги настигнем. Мисля, че е крайно време да научим твоята позиция по въпроса.

— Имаме още време — отвърна Ледения. — Каквото и да решим, скоро ще бъде оспорено от дузина ловци на глави, ако не и повече. Започнем ли да се стреляме сега, ще бъдем по-малко на брой, когато се наложи да се изправим срещу тях.

— Защо да ти вярваме, Карлос? — настоя Мишката.

Той срещна погледа на малкото момиче.

— Кажи им.

— Той няма да ми направи нищо, докато не се измъкнем невредими от другите — каза Пенелопа.

— А след това? — попита Мишката.

— Не знам.

Мишката отново се обърна към Ледения.

— Карлос?

— Тя не знае, защото самият аз не знам.

— Все още се чудя дали мога да ти вярвам.

— Невъзможно е Гадателката да сгреши — намеси се спокойно извънземният и тръгна към пансиона. — Хайде да влезем вътре и там да правим плановете си. На тази улица сме прекалено лесна цел.

Ледения кимна и петимата влязоха в пансиона. Старецът седеше зад масата.

— Няма свободни стаи — съобщи им кисело той. — Всички са заети.

— Не искаме стаи — отговори Ледения.

— Не позволяваме посетители.

Ледения впери продължителен поглед в стареца.

— Напусни — проговори накрая той.

— Това е моят пансион!

— Не ме карай да повтарям.

Ледения не повиши тон, напротив, дори като че ли говореше по-меко. Но нещо в гласа му убеди стареца и той излезе през вратата, без да продума повече. В същото време Мишката почувства как Пенелопа се притиска силно към бедрото й, като че ли се опитваше да я постави като преграда между себе си и Ледения.

— Имаме малко време — обади се Ледения. — Около час, час и нещо. Къде можем да поговорим?

— Ей там е салонът — Мишката посочи към съседната стая, в която имаше огромна тухлена камина.

Влязоха вътре, а Вечното хлапе се облегна на рамката на вратата, така че да може да наблюдава празната улица. Пенелопа изчака, докато Ледения седна на един стол, и се настани колкото може по-далеч от него. Мишката се присъедини към нея, а Лъжекостенурката, като не можа да намери мебел, в която да настани огромната си гърбица, застана в един ъгъл, откъдето можеше да вижда всички.

— Е, и какво ще правим сега? — попита Мишката.

— Ще чакаме — отвърна Ледения.

— И после ще ги избием всичките — добави Вечното хлапе.

— Не питай него какво ще правим — каза кисело Ледения. — Едва се сдържа да ги вземе всички на мушка, и то съвсем сам.

— Защо не се махнем оттук, преди да пристигнат? Знам, че не можем да използваме нашия кораб, но защо да не отлетим с вашия?

— Защото Демокрацията е изпратила два бойни крайцера насам — отговори Ледения. — Няма да пристигнат до два дни тук, ала не можем да им избягаме. Нашите кораби са по-бързи, но техните носят много повече гориво — ще ни хванат веднага щом спрем да заредим на някоя планета… Единственият начин да се отървем от тях е да направим това, което вие направихте с нас — да сменим корабите и да се надяваме, че те няма да се досетят толкова бързо, колкото ние.

— А единствените кораби, които си струва да вземем, принадлежат на ловците на глави — добави Вечното хлапе.

— Значи нямаме алтернатива — обобщи Мишката, — оставаме тук и се бием.

— Има още една алтернатива — обади се Ледения.

— Каква я тя? — попита Мишката.

— Да оставим малкото момиче и да се махнем оттук. Те не се интересуват от никого от нас.

— Не! — извика Пенелопа.

— Никога — обади се Лъжекостенурката.

— Това беше глупаво предложение, Карлос — Мишката се опита да сдържи гнева си.

— Вероятно — съгласи се той. — Но ти поиска алтернативи. — Той вторачи отново поглед в Пенелопа. — Ти нямаше да ни позволиш да си тръгнем оттук без теб, нали?

— Защо ме мразиш толкова? — Пенелопа се притисна до Мишката и хвана ръката й за успокоение.

— Въобще не те мразя.

— Но искаш да съм мъртва.

— Вероятно.

— Тогава наистина ме мразиш.

— Не повече отколкото рак, който трябва да се премахне, или лешояд, който да се застреля. Не можеш да предотвратиш това, което си, но си прекалено опасна, за да живееш.

— Само през трупа ми ще се добереш до нея! — извика Мишката.

— И през моя — добави Лъжекостенурката.

— Парите ти купуват услугите ми за още четири дни, Мишке — спокойно се обади и Вечното хлапе. — Сигурен съм, че дотогава всичко ще се изясни.

— А какво ще стане, когато парите свършат? — попита Ледения.

Вечното хлапе му се усмихна.

— Тогава може да се изправя срещу тебе просто заради идеята.

— А не е ли по-добре да се притесняваш за тези, срещу които ще се изправиш днес? — каза безстрастно Ледения. — Ще пристигнат най-късно до един час.

— Очаквам ги с нетърпение — увери ги Вечното хлапе.

— Обзалагам се, че е така.

— Гадателко — прекъсна този разговор Лъжекостенурката, — как можем да ти организираме по-добра защита?

— Вие май не чувате добре, а? — намеси се Ледения. — Тя няма нужда от никаква помощ.

— Ти май не чуваш много добре — сопна се Мишката. — Идват, за да я хванат, а не да я убият.

— И колко време ще остане в плен? — Ледения се обърна отново към момичето. — Колко души те хващаха и къде са те сега?

Пенелопа стисна по-силно ръката на Мишката.

— Накарай го да ме остави на мира, Мишке.

— Чу я! — каза жената.

Ледения вдигна рамене.

— Щом е така, мисля да отида отсреща и да пийна едно, докато има време.

— Онова е ресторант, а не бар — поясни Мишката.

— Ще намерят нещо за пиене — каза убедено Ледения. Стана, излезе от пансиона и минута по-късно прекоси празната улица.

Мишката се обърна към Пенелопа.

— Ще се оправиш ли, ако те оставя за няколко минути?

— Къде отиваш?

— Трябва да говоря с Карлос. Искам да знам дали можем да разчитаме на него, особено когато започне стрелбата и гърбът ни няма да е защитен.

— Той е много лош човек.

— Започвам да мисля като тебе.

— Тогава не ходи — помоли се момичето и хвана ръката на Мишката с двете си ръце.

Жената я прегърна, после нежно я отдели от себе си и се изправи.

— Ще отида само за няколко минути, а ти ще си в безопасност тук с Вечното хлапе и Лъжекостенурката.

— Той ще каже само ужасни неща за мен. Обещай, че няма да му вярваш.

— Разбира се, че няма — Мишката се усмихна. — Все още сме един отбор, помниш ли?

Тя отново прегърна детето, излезе от пансиона и прекоси улицата до ресторанта.

— Пак ли вие? — попита пълничката жена, когато Мишката се изкачи по стъпалата на верандата и влезе в сградата.

— Пусни я да влезе — обади се Ледения, който седеше сам в трапезарията.

Както и старецът преди нея, жената усети нещо в гласа му, което я накара да го послуша.

— Една бира за нея и още един сигниански коняк за мен.

Жената излезе от стаята, а Мишката седна точно срещу него.

— Знаех, че ще дойдеш. Предполагам, че е за добро. Трябва да поговорим.

— Наистина — съгласи се Мишката.

Жената се върна с питиетата.

— Благодаря — Ледения остави няколко банкноти на масата. — А сега ни остави сами.

— Как ще разбера дали искате още нещо?

— Няма да искаме нищо повече.

Пълничката жена се обърна и излезе, без повече да продума.

Мишката се облегна назад и втренчи поглед в Ледения.

— Защо си тук, Карлос?

— Защото съм жаден.

— Знаеш много добре какво имам предвид — озъби се раздразнено тя. — Не си дошъл за наградата и със сигурност не си ни последвал, за да ме спасиш. Така че защо си тук?

— Ти все още не го вярваш, нали? Седиш върху бомба с часовников механизъм и все още не си го разбрала.

— Описваш я като въплъщение на Злото. Но в нея няма дори една зла жилка. Тя е едно малко момиче и аз я обичам.

— Никога не съм казал, че е лоша.

— Ами тогава?

Ледения отпи от чашата си, остави я на масата и срещна погледа на Мишката.

— Където и да отиде тя, умират хора.

— Само хората, които искат да й причинят зло.

— Тя е още дете, Мишке. Като порасне, и нейното разбиране за зло ще се промени. Сега то включва хората, които искат да я разделят от теб, но един ден, и то съвсем скоро, враг ще й е всеки, който се противопоставя на желанията й.

— Глупости.

— Мислиш, че само ловци на глави могат да се спъват по стълби и да си чупят вратовете ли? Мислиш, че някой губернатор на планета не може да се задави, докато обядва, или че Секретарят на Демокрацията не може да се подхлъзне в дъжда?

— Тя никога няма да направи това!

— Защо не?

— Тя е добро и чувствително дете. Не я познаваш така, както аз.

— Никой не я познава както теб — съгласи се Ледения. — Но тя ще убие дори тебе, ако застанеш на пътя й.

— На пътя й? На пътя й към какво?

Той вдигна рамене.

— Не знам. Но първото задължение на силата е да се пази, а първият инстинкт на силните е да изядат слабите.

— Ти си глупак, Карлос!

— Може би.

— Никога не е наранила някого, който пръв не се е опитал да я нарани.

— Никога не е имала такава възможност.

— Има тази възможност сега. Ако тя е това, за което я смяташ, защо не си се задавил със своето питие или не си се свлякъл от сърдечен удар?

— Очевидно има нужда от мен — вероятно за да се изправя срещу ловците на глави — отвърна Ледения без сянка от емоция. — Ето затова трябва да поговорим. — Той се вгледа напрегнато в нея. — Ако само един от ловците на глави успее да я хване, тя ще се превърне в проблем на Демокрацията и им желая късмет с нея… Но ако ти си единствената, която оживее в това меле, добре ще е да започнеш да мислиш как да я убиеш.

— Описваш ми чудовище, а не малко момиче.

— Потенциално чудовище, да — съгласи се Ледения. — Колкото повече чакаш, толкова по-трудно ще се справиш с нея.

— Никога ли не ти е хрумвало, че може да бъде движеща сила на доброто?

— Това, което е добро за нея, няма да е добро за нас.

— Та тя е човешко същество!

— Тя е повече от човешко същество — поправи я той. — И колкото повече расте, толкова по-малко човешко ще остава в нея.

— Тогава защо не се опита да я убиеш в момента, когато я видя на улицата?

Той погледна към питието си, после отново към нея.

— Съществува възможност да греша.

— Това е първото разумно нещо, което каза досега.

— Всичко, което казах, е разумно — възрази Ледения. — Може да греша колко зло е способна да причини. И няма да е първият път, когато греша… Но се съмнявам.

— Тогава отново те питам: защо въобще си тук? Защо не останеш в сянка и не оставиш ловците на глави да я отведат?

— Решил съм да стоя в сянка.

— Не разбирам.

— Ако тя уреди Вечното хлапе да ги убие всичките, тогава е толкова опасна, колкото я мисля. Ако ли не, ще се намеся аз.

— Това няма да докаже нищо. Видях го как убива осем миньори съвсем сам.

— Онези са били миньори, а тези са ловци на глави — Оли Трите юмрука, Джими Острието, Гробаря Смит и още половин дузина подобни потресаващи имена. Вечното хлапе е добър, но не чак толкова.

— Искаш да кажеш, че ще стоиш в сянка и ще го гледаш как умира, защитавайки Пенелопа?

— Първо, нищо няма да го направи по-щастлив от това да умре и, второ, не очаквам да умре.

— А какво точно очакваш?

— Очаквам да ги избие всичките, а после аз да се опитам да убия нея, независимо дали той ще се опита да ме спре или не… И ако се проваля, очаквам от теб да запомниш този разговор, да оставиш емоциите си настрана и да направиш това, което си задължена да направиш.

— Няма начин — отговори с равен глас Мишката.

— Тогава искрено те съжалявам… Изглежда винаги обичаш хора, които не заслужават. Веднъж заради това изгуби цяла година в извънземен затвор. Този път може да ти струва живота.

— Ти никога не си изпитвал чувства към мен! — извика Мишката. — А Пенелопа ме обича!

— Тя те обича, защото има нужда от майка и ти си точно това за нея. А какво ще стане, когато престане да изпитва такава нужда?

— Рано или късно всички малки момичета порастват и спират да се нуждаят от майки — отговори Мишката. — Това не означава, че престават да ги обичат.

— Но ти не си нейната майка — изтъкна той. — Когато порасне, тя няма да има нищо общо с теб, така както ти нямаш нищо общо с някое насекомо.

— Ако я познаваше, никога нямаше да кажеш такова нещо.

— Съвсем честно признавам, че не я познавам. Но мисълта ми е, че и ти не я познаваш. Тя изглежда и се държи като малко момиче, но не е такова… Зададох ти този въпрос и на Последен шанс, нека го повторя и сега: колко мъже и жени, както и извънземни, е убило това на вид нормално дете?

— Казах ти. Всеки път, когато е наранила или убила някого, беше акт на самозащита.

— Все още не си ми отговорила. Колко?

— Не знам.

— Повече от Вечното хлапе?

— Съмнявам се, но не това е важното. Тя не е платен убиец. Просто се опитва да оживее.

— Знам. Но нека ти задам друг въпрос тогава: показала ли е някога някакъв признак на съжаление или угризение на съвестта, че е отнела толкова много живот?

— Не — отвърна Мишката и добави в нейна защита: — А ти би ли чувствал угризения, че си убил някого, който се е опитвал да убие теб?

— Не.

— Тогава с какво тя е по-различна?

— Защото когато бях на осем години, не можех да убия десет, двайсет или колкото ловци на глави е убила тя. Все още е малко дете и нуждите й са прости — иска да остане жива и свободна. Но какво ще иска, когато порасне?

— Не знам, а същото се отнася и до теб.

— Никой не знае — призна той. — Вероятно дори самата Пенелопа. Но пък аз знам: ако силата й продължи да нараства — а няма никаква причина това да не стане, тя ще може да има всичко, което пожелае, когато порасне. Планета? Звездна система? Трилион кредита? От нея ще зависи да си поиска — или да изманипулира събитията, за да ги има.

— Нищо по-различно от желанията на някой политик или бизнесмен.

— Има голяма разлика — възрази Ледения. — Те могат да бъдат спрени. Тя — не. За Бога, тя вече е убила повече хора, отколкото почти всички ловци на глави, които я преследват. Не можеш ли да видиш какво се задава в бъдеще?

— Ти само предполагаш! — почти изкрещя Мишката. — Искаш да я убия, защото си мислиш, че тя би могла да се превърне в някакво чудовище! Да, обаче тя не е и никога няма да бъде! Не я познаваш така, както аз.

— Не я познавам — съгласи се той. — Но знам нещо друго. И преди сме имали чудовища в нашата история — Калигула, Хитлер, Конрад Бланд, и всички те са имали майки, които много са ги обичали.

— Това пък какво трябва да значи?

— Само си помисли колко живот би бил спасен, ако една от тези майки бе видяла потенциалното чудовище в своето дете — той замълча и впери поглед в нея. — Можеш да помислиш върху това, докато все още има време.

После стана и излезе от трапезарията, като я остави сама с бирата и мислите си.