Дерек Ланди
Последната битка на Мъртъвците (56)

54.
Стефани Еджли

Родителите на Стефани бяха проявили разбиране.

Тя беше изрепетирала речта си предварително. Изложението беше спокойно и разумно, искрено, но и шеговито, освен това предлагаше няколко много силни аргумента в полза на тезата, че Стефани не желае да кандидатства в колеж още сега, а предпочита да изчака една година, за да реши категорично какво иска да прави с живота си оттук нататък. Колежите и университетите нямаше да й избягат, закъде да бърза?

Речта беше страхотна, но изобщо не се наложи да я използва.

И ето ти я сега, стоеше си сама у дома в сряда следобед, в средата на месец октомври, и размишляваше какво да прави до края на деня. По-точно размишляваше какво да прави до края на годината.

Качи се по стълбите на горния етаж, тананикайки си песен на Риана. Влезе в стаята си и изведнъж цялата изстина, сякаш ледена ръка стисна сърцето й. На бюрото лежеше сфера невидимка. Стефани се обърна и видя Валкирия, седнала на леглото и навела ниско глава.

Стефани я погледа мълчаливо миг-два. Дошла си е, за да си присвои отново всичко, което Стефани обичаше.

— Гастли е мъртъв — рече Валкирия със слаб глас.

Стефани сбърчи чело.

— Моля?

— Ревъл го уби. И Страха е мъртъв. Ревъл ги предаде, той…

— Как така мъртъв? Действително мъртъв?

Валкирия само кимна.

Стефани почувства нещо. Какво ли беше? Тъга? Харесваше Гастли. Най-малкото харесваше спомените на Валкирия за него. Зачуди се дали ще й липсва.

— Изглеждаш ужасно — рече на Валкирия.

Това си беше чистата истина. Валкирия изглеждаше изтощена, сякаш имаше нужда от хубав душ и дълъг сън.

— Нещата не вървят на добре — промърмори тя. — Те влязоха в капана ни. Щяхме да победим. А после… Не знам. Дойдоха още. Ние се разделихме. Аз останах с Танит и Донегън.

— Не беше ли със Скълдъгъри? — попита Стефани.

Валкирия поклати отново глава.

— Заловиха ни. Долавяща започна да рови из главата ми. Чувах… — гласът й се пречупи, но Стефани я разбра.

— Даркесата — довърши тя.

Валкирия кимна.

— Тя ми говори. И в момента ми говори. Правя всичко възможно да не й обръщам внимание, но…

Лицето на Валкирия се изкриви и Стефани разбра, че Даркесата си е изказала мнението.

— Къде са Танит и Донегън? — попита.

Валкирия сви бързо рамене.

— Донегън каза, че е най-добре да се разделим. Имаме среща утре. Толкова съм уморена. Трябва да поспя — огледа се. — Къде са всички?

— Татко трябваше да отскочи до службата — отвърна Стефани. — А мама и Алис са у Берилия. Берилия и Фъргъс се тревожат за Каръл. Напоследък е станала много затворена. Не иска да прекарва никакво време дори с Кристъл.

— Ясно — отвърна Валкирия, явно слушайки с половин ухо подробностите около собствения си живот, подробности, които би трябвало да я интересуват. Вместо отговор тя се изправи и свали куртката си. Ако досега Стефани беше чувствала някакви съмнения относно онова, което трябваше да стори, те изчезнаха яко дим именно в този момент.

— Да се връщам в огледалото, а? — рече.

Валкирия промърмори нещо.

Стефани отвори гардероба. Погледна собственото си отражение в цял ръст в огледалото на вратата. Отражение на отражението. Взря се в собствените си очи, видя живота в тях и пристъпи напред, в двуизмерния огледален отрязък от стаята. Преди й се струваше съвсем редно да стои в него. Ала вече влизането вътре й причиняваше такава болка, че направо й прилошаваше, особено при донагласянето. Не знаеше дали има технически термин за това действие, но напоследък влезеше ли в огледалото, беше развила умението да се донаглася както пожелае. В началото часовникът на лявата китка на Валкирия в огледалото се появяваше на дясната ръка на Стефани. Но при донагласянето си оставаше на лявата. Просто още една мъничка способност, още едно подобрение, още една еволюционна стъпка, чиято поява Валкирия беше пропуснала да забележи.

Стефани се обърна и погледна Валкирия през стъклото, видя я как докосва огледалната повърхност от външната страна. Видя я как леко се смръщва, когато Стефани не започна да повтаря всяко нейно движение, извършено в реалния свят.

Спомените на Валкирия нахлуха в съзнанието на Стефани и тя остави собствените си спомени да нахлуят у Валкирия. Дори добави към тях някои тайни, някои спомени, които досега беше крила. Позволи на Валкирия да види спомена от деня, в който умря Каръл, позволи й да почувства болката от изтезанията в тъмницата на Меволент, ужаса на мига, в който тогава бяха отсекли пръстите й.

Валкирия залитна назад, притиснала главата си с длани и с разширени очи. Стефани направи крачка и излезе отново от огледалото, пристъпи обратно в триизмерния действителен свят и се зае да рови из гардероба.

— Какво си направила? — продума Валкирия и отстъпвайки се блъсна в таблата на леглото. — Какво си направила?

Стефани се изправи. В ръката си държеше Скиптъра на Древните.

Валкирия трепна и се запрепъва към вратата.

— Какво…

— Името ми е Стефани. Аз съм личност. Истинска съм. Скиптърът се свързва само с истински хора, нали? Ето че се свърза с мен.

Очите на Валкирия бяха пълни със сълзи.

— Убила си Каръл.

— Тя няма да липсва на никого. Не и в същинския смисъл на думата.

— Защо? Не разбирам защо…

— Твърде много те мързи, за да разглеждаш собствените си спомени, а? — попита в отговор Стефани. — Точно както те мързи да ходиш на училище, да учиш и да си пишеш домашните. Аз поемам контрола, Валкирия. Вземам мама, татко и Алис и те стават мои.

Валкирия продължаваше да отстъпва, излезе на площадката, все така стиснала куртката си в ръка. Стефани я последва, макар и на почетно разстояние.

— Ти си повредена — рече Валкирия. — Даваш дефекти. Влез обратно в огледалото и ще те поправим.

Скиптърът проблесна и черна светкавица превърна гардероба в прах. Стефани се обърна отново към площадката.

— Никакво огледало повече — рече. — Тук съм и тук ще остана.

Валкирия сложи крак на най-горното стъпало. За миг Стефани помисли, че ще се препъне и ще падне, но не — момичето в черно запази равновесие. Жалко.

— Ще ме убиеш ли?

— Естествено — отвърна Стефани. — Ще те убия и така ти няма да убиеш родителите ми.

— Не аз ги убивам. Даркесата ги убива.

— Даркесата си ти — поправи я Стефани, следвайки я стъпка по стъпка надолу по стълбите. — Малкото гласче в главата ти? Това не е някаква друга личност. Това е твоята собствена лоша страна. Твоята мрачна и извратена страна. Чуваш гласа й дори когато си окована и лишена от магически сили. На една крачка си от това да му се поддадеш, нали? Особено сега, след случилото се с Гастли. Само на една-единствена крачка. Не мога да го допусна.

— Скълдъгъри ще узнае. Той…

— Той ще реши, че отново са те пленили. А когато разбере истината, ще убия и него. Но той нищо няма да заподозре. Никой нищо няма да заподозре.

— Няма да ти позволя да заемеш мястото ми!

— Позакъсняла си със заповедите.

Валкирия стигна до долната площадка. Очите й вече блестяха от гняв.

— Казваш, че ги обичаш? Виж се само! Ти си повредена. Не разбираш ли? Те не са в безопасност с теб! Ти не си човек, а някакво дефектно нещо! Преди пет години Скълдъгъри те застреля, за да имитира моята смърт. Оттогава насам създаваш все повече проблеми.

Стефани се усмихна и последва Валкирия в хола.

— Всъщност започнах да създавам проблеми малко преди да ме застрелят. Промяната стана в мига, в който Скълдъгъри ме извади от локвата — оттогава нещата за мен станаха други. Разбираш ли, аз знам всичко, което знаеш ти, но ти не знаеш всичко, което знам аз. Да те светна за правилата, по които съществуват отраженията. Правило номер едно: отражението не трябва да се оставя вън от огледалото за твърде дълги периоди от време. Опа. Правило номер две: отражението не притежава магически сили. Правило номер три: всеки човек има и може да има само едно отражение. Когато физическото тяло на едно отражение бъде унищожено или убито, то не може да се рестартира, нито пък е възможно да се създава ново отражение на същия човек. Защо, смяташ, тая война в момента се води от истинските хора, а не от хиляди отражения, заели местата им? Защото в такъв случай твърде много отражения ще бъдат унищожени. И правило номер четири: веднъж създадено, отражението трябва да излиза винаги и само от онази повърхност, в която е било създадено първоначално. В моя случай това е огледалото, което току-що унищожих. Скълдъгъри отлично знаеше колко е опасно да ме вади от друга, различна повърхност. Знаеше, че нещо може да се обърка. Но въпреки това ме извади от локвата. Така че, като се замислиш сериозно, цялата тая работа е по негова вина.

— Чуй ме. Няма нужда да правиш това. Можем…

— Кажи името ми.

Валкирия се смръщи.

— Какво?

— Името ми. Кажи го. Искам да те чуя как казваш името ми.

— Защо?

— Защото ти изостави същото това име, а аз го приех за свое и сега искам да чуя как признаваш този факт.

Валкирия загледа Стефани в очите, но не каза нито дума.

Стефани вдигна Скиптъра.

— Кажи го.

— Няма.

Сега беше ред на Валкирия да види как гневът блясва в очите на Стефани.

— Кажи името ми!

— Няма.

Стефани направи крачка напред и удари Валкирия със Скиптъра по главата. Валкирия залитна и се блъсна в дивана.

— Кажи името ми или ще те превърна на прах!

Валкирия притисна с длан челото си, по което се стичаше струйка кръв. Погледна черния кристал и…

— Няма начин да победиш, Стефани.

Името. Това обикновено име, изречено от момичето, което се беше отказало от него, изведнъж накара цялото същество на Стефани да се изпълни с чиста радост — такава, каквато не беше изпитвала никога досега. И тази радост наля очите й със сълзи. Първите сълзи в живота й, които не бяха симулирани, с цел да отговорят на очакванията на околните. Първите й истински сълзи. И в този момент, в този великолепен момент, Стефани се превърна в истински завършена личност.

Валкирия замахна с куртката си към Скиптъра, направи крачка напред и удари — удар, от който Стефани залитна. Ръката й се протегна, за да предотврати падането и при замаха събори половината от вещите на полицата над камината. Сега Скиптърът се оказа в ръката на Валкирия и тя го насочи право към Стефани.

— Това е за Каръл — изръмжа.

Но нищо не се случи.

Стефани нападна отново, блъсна Валкирия, двете се преметнаха зад дивана. Проснаха се на пода зад облегалката му, Стефани първа скочи на крака, сграбчи Валкирия за косата и я изрита с коляно в лицето. Опита се да повтори, но Валкирия я улови за краката и я събори. Стефани се удари с гръб в масичката за кафе и въздухът излезе от дробовете й. Хлъзна се по пода, Валкирия седна отгоре й и я заудря. Стефани се прикри, доколкото можа, мъчейки се да си поеме дъх. Усети вкус на кръв.

Ръката й затърси оръжието, но вместо Скиптъра напипа крака на масичката. Придърпа я над главата си и се опита да я задържи там, докато Валкирия я забута да я върне на предишното й място. Стефани все пак спечели няколко мига, в които да подиша нормално и да проясни погледа си, после Валкирия грабна масичката и я запрати настрани. Стефани се надигна рязко от пода, претърколи се, двете се затъркаляха отново и отново, събаряйки лампата, останала като наследство от бабата на Стефани.

Последва хаотично боричкане, Стефани отново се оказа по гръб на пода, Валкирия стисна китката й и се замъчи да й счупи ръката. Стефани усети каква е хватката и парира, като преметна Валкирия през себе си и я просна по корем. Нахвърли се отгоре й и плъзна ръка около шията й, но Валкирия се приведе и я ухапа здраво, Стефани изписка и дръпна глава назад, а точно тогава лакътят на Валкирия я улучи в окото.

Стефани се изтърколи настрани, виейки от болка. Миг по-късно ботушът на Валкирия я изрита в ребрата. Със замъглен поглед Стефани видя как Валкирия отиде решително в кухнята и взе от плота кухненски нож.

Стефани се насили да се изправи, заоглежда се за Скиптъра. Валкирия пристъпи обратно в хола, а Стефани се хвърли към камината и грабна ръжена.

— Ще ме намушкаш, а? — попита задъхано. — Наистина ли се каниш да ме намушкаш и да ме убиеш?

— Ти въобще не си жива — отвърна Валкирия.

Стефани замахна с ръжена, Валкирия отскочи, после посегна и мушна с ножа напред, но Стефани я перна с желязото по китката. Ножът падна на пода, ръженът замахна отново и фрасна Валкирия по главата. Валкирия залитна, а Стефани я изрита и я запрати директно в затворената врата към задния двор — от удара стъклото се напука. Валкирия избегна следващия замах, улучи Стефани с лакът и Стефани замахна отново, но на сляпо и улучи само въздух. Валкирия я сграбчи, повдигна я, а после подът удари силно Стефани и тя остана да лежи в мрак. Чуваше само собственото си дишане, после Валкирия простена и се изправи. А след това и двете момичета чуха как към къщата приближава кола и спира отпред.

Стефани отвори очи. Валкирия стоеше права, замръзнала на място. Двигателят на колата замлъкна. Шофьорската врата се отвори и затвори.

— Мама — промърмори Стефани. — Наистина ли искаш да завари и двете ни тук?

Валкирия сведе към нея разширени от тревога очи.

— По-добре се махай — рече й Стефани. — Ще поздравя мама от твое име.

Входната врата на къщата се отвори.

— Стеф? — повика я майка й. — Прибрахме се!

— Мамо! — извика Стефани. — Помощ!

Валкирия се извъртя, грабна куртката си от пода, прикри се с нея и се хвърли към вратата към двора. Майката на Стефани се втурна в хола, стиснала Алис в прегръдките си. В същия миг Валкирия скочи, изхвърча с трясък през стъклото, а майката на Стефани нададе вик. Валкирия се препъна, но се удържа и продължи да тича през целия двор, а в дъното му се прехвърли през зида и изчезна.

Алис плачеше, майката й беше на колене до Стефани на пода, а Стефани с всички сили се мъчеше да не се усмихва от задоволство.