Дерек Ланди
Последната битка на Мъртъвците (1)

Преди пет години

Лагерът беше тъмен и тих. Уорлоките спяха.

Горе от хълма ги наблюдаваше мъж със златни очи, като все придърпваше яката на палтото си в напразен опит да се предпази от студа. Пръстите на ръцете и краката му вече бяха премръзнали. Зъбите му започваха да тракат. Колко ли пъти се беше озовавал в същото положение: да търпи неудобства, докато чака перфектния момент, в който да нанесе удара си? Със сигурност по-често, отколкото можеше да си спомни. Беше си струвало, разбира се. Винаги си струваше.

Нещо помръдна зад гърба му, но мъжът не се обърна. Разпозна стъпките.

— Не знаех, че ще идваш.

Старецът се изправи до него, разтри ръце и подуха в шепите си, за да ги стопли.

— Имах гости — отвърна. Гласът му беше дрезгав. Думите дращеха гърлото му. — Детективът-скелет и едно момиче. Момиче с особена кръв. Древна кръв, доколкото усещам. Опасна е.

— Тя е на тринадесет години. Още е дете.

— Но няма вечно да е дете. След някоя и друга година ще се превърне в заплаха, помни ми думата.

— Запомних я — отвърна мъжът със златните очи. Какво беше казала Мадам Мист за Изтезанието? Някога е бил страховит, бил е опасен, но вече е само един старец, едно добро, но изтъпено острие. Навярно беше права.

— Тия твои планове — продължи Изтезанието, — плановете, които кроиш с моите Деца на Паяка… Добри планове са. Ще свършат работа.

— Значи ще се включиш, така ли? Размислил си?

Сбръчканото лице на Изтезанието беше наполовина скрито от дългата му сива коса и от брадата му, но в този момент той вече не изглеждаше като притъпено острие. Внезапно беше придобил изключително наточен вид.

— Гостите ми. С арогантността си те ме изтръгнаха от апатията. Смъртните, които детективът и момичето защитават, управляват този свят твърде дълго. Крайно време е да поемем властта.

— Толкова се радвам да го чуя — отвърна мъжът със златните очи. — В такъв случай, мога да ти предложа няколко уорлоки, които трябва да бъдат убити незабавно, така че, хайде, ако си в настроение…

Мъжът със златните очи се приближи към лагера от юг, Изтезанието вървеше по петите му, а наемниците затваряха кръга от всички останали посоки. Смъртни, облечени в тъмни дрехи. Тежковъоръжени. Нападението беше напълно безшумно и въпреки това един от уорлоките се размърда, събуди се, седна и се взря вън в нощта, която внезапно се озари от ярките отблясъци на картечната стрелба.

Тримата уорлоки скочиха, хванати в капан под кръстосания огън. Макар и известни с това колко трудно могат да бъдат убити, дори и те нямаше как да оцелеят под безмилостните откоси. Светлина бликваше от всяка тяхна рана, докато телата им се мятаха, залитаха и падаха, а после светлината избледня и угасна, а уорлоките останаха да лежат неподвижно.

Последва тишина, нарушена само от прищракването на извадените празни пълнители и зареждането с нови.

Изтезанието захвърли автомата. Не обичаше да използва оръжията на смъртните. Не обичаше да работи редом със смъртни. Но сега с удоволствие предвкусваше онова, което предстоеше.

Наемниците влязоха в лагера, за да се уверят, че уорлоките са действително мъртви.

— Вие тримата — обърна се към тях мъжът със златните очи, — вземайте джипа и тръгвайте. За заплащането ще ви се обадим допълнително.

Трима от наемниците изчезнаха в мрака. Другите двама останаха в очакване на заповеди.

Изтезанието сграбчи главата на по-високия и усука рязко, докато вратът изпука и се счупи. По-дребният заотстъпва назад, посегна към оръжието си, но Изтезанието го изтръгна от ръцете му и се зае да го пребие до смърт с приклада.

Докато наемниците умираха, мъжът със златните очи оглеждаше ситуацията. Другите уорлоки щяха да се върнат, щяха да намерят братята си мъртви, но щяха да заварят на мястото и телата на двама от войниците, отговорни за касапницата. Смъртни войници, без униформи, без обозначителни знаци и без документи.

— Защо остави другите живи? — попита Изтезанието, когато приключи. — Могат да ни издадат по-късно, ако някой ги разпитва.

Това беше вярно само наполовина. Наемниците можеха да издадат Изтезанието, но образът на мъжа със златните очи вече избледняваше в съзнанието им.

— За да успее планът, ни е нужно смъртните да се хвалят с мисията. А тримата, които пуснах, са тия с най-големите усти. Хвалбите им рано или късно ще стигнат до когото трябва.

Изтезанието се навъси.

— Всичко може да се свърши и много по-бързо.

— Не — отвърна мъжът със златните очи. — Още не сме готови. Но ще бъдем. Скоро.