Колийн Хоук
Проклятието на тигъра (19)

18. Храмът на Дурга

Господин Кадам ни инструктира да чакаме в колата, докато той провери дали в храма има посетители. Рен мушна глава между седалките и започна да побутва с нос рамото ми, докато се обърнах.

— По-добре да се снишаваш. Някой може да те види, ако не внимаваш повече — казах със смях.

Белият тигър издаде звук.

— Знам. И ти ми липсваше.

След около пет минути господин Кадам се върна, а една млада американска двойка излезе от храма и потегли с колата си.

Изскочих навън и отворих вратата за Рен, който започна да се трие в краката ми като огромна домашна котка, която чака да я нахранят. Засмях се.

— Рен! Ще ме събориш. — Задържах ръката си върху врата му и той се задоволи с това.

Господин Кадам се засмя и каза:

— Вие двамата вървете и огледайте храма, докато аз следя за още посетители.

Пътеката към храма беше настлана с гладки камъни с цвят на теракота. Самият храм имаше същия цвят, примесен с набраздени орнаменти в мек нюанс на сепия, дразнещо розово и стридено. Из землището на храма бяха посадени дървета и цветя, а от главния вход тръгваха различни пътеки за разходка.

Изкачихме се по ниските каменни стъпала, които водеха до отвора. Входът беше отворен към въздуха и на преден план се виждаха високи издялани колони, които поддържаха входното помещение. Прагът беше висок точно колкото през него да мине човек със среден ръст. От двете страни на отвора имаше удивително подробно изваяни изображения на индийски богове и богини.

Надпис на няколко езика предупреждаваше, че трябва да си събуем обувките. Подът беше прашен, затова си събух и чорапите и ги натъпках в маратонките си.

Вече вътре, таванът се разшири, превръщайки се във висок купол, украсен със сложно изваяни изображения на цветя, слонове, маймуни, слънцето и играещи богове и богини. Подът от едри камъни бе правоъгълен, а във всеки ъгъл се издигаха четири високи декоративни колони, свързани чрез арки с орнаменти. По колоните бяха изваяни изображения на хора от различна възраст и поминък, които отдаваха почит на Дурга. На върха на всяка колона имаше изображение на богинята.

Храмът беше буквално издялан от скалист хълм. Поредица от стълби водеше нагоре от главния етаж в три посоки. Избрах арката вдясно и се качих по стълбите. Участъкът отзад беше повреден. Ронещи се, изпотрошени едри камъни бяха пръснати по целия под. От състоянието на мястото не можех да предположа за какво може да е било използвано.

Следващата част подслоняваше нещо като каменен олтар. Малка счупена статуя, сега неразпознаваема, бе поставена отгоре. Всичко беше покрито с дебел слой кафяв прах. Частици от него проблясваха и висяха във въздуха като прашец от крилете на феи. Лъчи светлина се спускаха от пукнатини в купола и осветяваха като прожектори пода с тесни светлинни ивици. Не чувах Рен, но всяко мое движение отекваше из празния храм.

Въздухът отвън беше задушен, но вътре в храма бе просто топло и дори прохладно на някои места, сякаш всяка стъпка ме въвеждаше в различен климат. Хвърлих поглед към пода и видях следите от стъпките си и отпечатъците от лапите на Рен и си отбелязах мислено да премета пода, преди да си тръгнем. Не бихме искали хората да си помислят, че наоколо дебне тигър.

След като претърсихме мястото и не открихме нищо съществено, влязохме в сводестия вход отляво и аз ахнах удивено. Издълбана ниша в скалата подслоняваше красива каменна статуя на Дурга. Тя носеше висока като кула диадема и всичките й осем ръце бяха разперени около тялото като паунови пера. Стискаше в ръце различни оръжия, едното от които бе вдигнато отбранително. Погледнах по-внимателно и видях, че е гада, бойната тояга. Около краката й се беше свил Дамон, нейният тигър. Големите му нокти се протягаха от тежка лапа и се целеха в гърлото на врага му — един глиган.

— Предполагам, че и тя си е имала тигър, който да я закриля, а, Рен?

Настаних се точно пред статуята, а Рен седна до мен. Докато я разглеждахме, го попитах:

— Какво според теб очаква господин Кадам да открием тук? Още отговори? Как ще получим благословията й?

Закрачих напред-назад пред статуята, докато изследвах стените, предпазливо пъхайки пръсти в пукнатините. Търсех нещо необичайно — но понеже бях странник в странна страна, не бях съвсем сигурна какво може да е то. След половин час ръцете ми бяха изпоцапани, оплетени в паяжини и покрити със слой теракотен прах. По-лошото беше, че не бях стигнала доникъде. Избърсах ръце в джинсите си и се тръснах на каменните стъпала.

— Предавам се. Просто не знам какво трябва да търсим.

Рен се приближи и облегна глава на коляното ми. Погалих мекия му гръб.

— Какво ще правим сега? Да продължаваме ли да търсим, или да тръгваме обратно към джипа?

Хвърлих поглед към подпорната колона до мен. Върху нея бе издълбано изображение на хора, отдаващи почит на Дурга. На него имаше три жени и един мъж, които поднасяха в дар храна. Помислих си, че сигурно са фермери, защото върху останалата част от колоната бяха изобразени главно различни ниви и овощни градини. В сцената бяха изобразени и стада от домашни животни и земеделски сечива. Мъжът носеше чепка грозде, преметната на рамото му. Една от жените носеше кошница плодове, а другата жена държеше в ръка нещо малко.

Станах, за да погледна по-отблизо.

— Хей, Рен, какво според теб има в ръката й?

Подскочих. Топлата ръка на принца улови моята и я стисна леко.

Скарах му се:

— Наистина трябва да ме предупреждаваш, преди да се преобразиш, знаеш ли.

Рен се засмя и прокара пръст по очертанията на изображението:

— Не съм сигурен. Прилича на нещо като камбанка.

Проследих изображението с пръст и промърморих:

— Ами ако поднесем дар на Дурга по този начин?

— Какво имаш предвид?

— Искам да кажа да поднесем някакъв дар. Например плодове. А после да звъннем с камбанка?

Той сви рамене:

— Разбира се. Всичко си струва да опитаме.

Отправихме се обратно към джипа и споделихме идеята си с господин Кадам. Той изглеждаше ентусиазиран, че ще направим опит.

— Отлична идея, госпожице Келси! Не знам защо не се сетих сам за нея.

Той затършува из обяда ни и измъкна една ябълка и един банан.

— Колкото до камбанката, не се сетих да взема със себе си, но мисля, че в много от тези стари храмове е имало окачена камбана. Учениците биели камбаните, когато пристигнели гости, когато отдавали почит на богинята и за да повикат другите за храна. Защо не претърсите светилището за такова звънче? Може би ще намерите някое и няма да се наложи да се връщаме в града да купуваме.

Вземайки ябълката и банана, казах:

— Определено се надявам това да свърши работа и тя да ни благослови, защото нямам абсолютно никаква представа какво правя. Надявам се, че не очаквате твърде много. Не хранете твърде големи надежди, господин Кадам, защото несъмнено ще се разочаровате.

Той ме увери, че никога не би могъл да се разочарова от мен, и ни отпрати.

Обратно в храма, Рен претърси мястото около олтара, докато аз започнах да ровя из отломките в другото помещение.

След петнайсетина минути чух:

— Келси, насам! Открих го!

Бързо отидох при Рен, който ми показа тясна стена досами стаята, която не се виждаше от входа на храма. Плитки каменни лавици бяха издялани в стената като малки ниши. На най-горната, толкова високо, че изобщо не можех да го стигна, но Рен все още можеше, стоеше мъничко бронзово звънче, покрито с паяжини и прах. Отгоре имаше малка халка, за да се окачва на кука.

Рен го свали от лавицата и го почисти с ризата си. Избърсвайки мръсотията и подобната на прах ръжда, той го разлюля и то издаде весел звън. Той се ухили и ми подаде ръка, връщайки се с мен при статуята на Дурга.

— Мисля, че ти би трябвало да поднесеш даровете, Келс. — Той отметна косата си от очите. — Ти си любимката на Дурга, в края на краищата.

Направих гримаса:

— Може би, но забравяш, че аз съм чужденка, а ти си индийски принц. Със сигурност си по-наясно от мен какво правиш.

Той сви рамене:

— Никога не съм бил поклонник на Дурга. Всъщност не съм запознат с процеса.

— Какво почиташе или почиташ?

— Участвах в ритуалите и празниците на моя народ, но родителите ми искаха Кишан и аз сами да решим в какво вярваме. Бяха много толерантни към различната религиозна идеология, защото принадлежаха към две различни култури. А ти?

— Не съм ходила на църква, откакто починаха родителите ми.

Той стисна ръката ми и предположи:

— Може би и двамата имаме нужда да намерим път към вярата. Наистина вярвам, че съществува нещо повече от нас, добра сила във вселената, която направлява всички неща.

— Как оставаш такъв оптимист, след като от векове си принуден да стоиш в образа на тигър?

Той бръсна петънце прах от носа ми с връхчето на пръста си.

— Сегашният ми оптимизъм е относително нова придобивка. Хайде.

Усмихна се, целуна ме по челото и ме издърпа от колоната.

Приближихме се към статуята и Рен започна да чисти тигъра от прахта. Чистенето на статуята ми се стори добро начало. Разгънах салфетката, в която господин Кадам беше увил плодовете, и започнах да бърша трупалия се с години прах от статуята. След като почистихме всичкия прах и паяжини от Дурга и нейния тигър, включително от всичките й осем ръце, избърсахме около основата и нагоре по рамката. В подножието на статуята Рен намери леко издълбан голям камък, който приличаше на купа. Решихме, че може би там хората са оставяли даровете си.

Сложих ябълката и банана в купата и застанах точно пред статуята. Рен застана до мен и хвана ръката ми. Заекнах:

— Нервна съм. Не знам какво да кажа.

— Добре, аз ще започна, а после ти ще добавиш каквото ти се стори естествено.

Той звънна три пъти с камбанката. Дрънченето й отекна, отскачайки из подобния на пещера храм.

С висок, ясен глас той изрече:

— Дурга, идваме да те помолим да благословиш нашето дирене. Нашата вяра е слаба и обикновена. Задачата ни е заплетена и озадачаваща. Молим те, помогни ни да намерим разбиране и сила.

Той ме погледна. Преглътнах, опитах се да навлажня сухите си устни и добавих:

— Моля те, помогни на тези двама индийски принцове. Върни им отнетото. Помогни ми да бъда достатъчно силна и мъдра, за да сторя необходимото. И двамата заслужават шанс да върнат живота си.

Стиснах здраво ръката на Рен и зачакахме.

Мина още една минута, а после още една. Все още не се случваше нищо. Рен ме прегърна и прошепна, че трябва отново да се преобрази в тигър. Целунах го по бузата и той започна да се променя. В минутата, щом отново се преобрази в тигър, стаята завибрира, а стените започнаха да се тресат. В храма прозвуча мощен тътен, последван от няколко избухвания на бели мълнии.

Земетресение! И двамата щяхме да бъдем погребани живи!

Скални късове и камъни започнаха да се сипят отгоре, а една от големите колони се пропука. Паднах на земята. Рен скочи над мен и застана над тялото ми, предпазвайки ме от падащите отломки.

Треперенето постепенно спря, а тътенът престана. Рен се отдалечи от мен, докато аз бавно се изправих, залитайки. Погледнах удивено статуята. Част от каменната стена се бе натрошила и бе рухнала на пода, разбивайки се на стотици парчета.

На стената, на мястото на камъка, имаше отпечатък от длан. Приближих се, а Рен изръмжа тихо. Проследих с пръст очертанията на отпечатъка от длан и погледнах назад към Рен. Събирайки смелост, вдигнах ръка и я положих в отпечатъка. Почувствах как камъкът се нагрява, както в пещерата Канхери. Кожата ми засия, сякаш някой държеше фенерче под ръката ми. Омаяна, аз се взрях в сините вени, появяващи се, докато кожата ми ставаше прозрачна.

Рисунките с къна, направени от Фет, отново се показаха ярко на повърхността и запламтяха в яркочервено. Пукащи искри изскочиха от тръпнещите ми пръсти. Чух как изръмжа тигър, но не беше Рен. Беше Дамон, тигърът на Дурга!

Очите на тигъра заблестяха в жълто. Камъкът се преобрази от твърда скала в жива плът и оранжево-черна козина. Тигърът оголи зъби и изръмжа на Рен. Рен отстъпи назад и изрева, докато козината около врата му се наежи. Внезапно тигърът спря, седна и вдигна лице към своята повелителка.

Извадих ръка от отпечатъка и започнах да се отдалечавам. Бавно започнах да отстъпвам назад, докато застанах зад Рен. Тръпки преминаха по гръбнака ми и започнах да се треса от страх. Твърдата неподвижна статуя започна да диша, а бледият камък с цвят на стрида се разтопи и се превърна в плът.

Богинята Дурга беше красива индийка, но със златиста кожа. Облечена в синя копринена роба, тя се раздвижи и чух тихото шумолене на материята, когато се плъзна надолу по изящен крайник. Всевъзможни скъпоценни камъни красяха всяка от ръцете й, искряха и блещукаха. Отражения във всички цветове на дъгата изпълниха храма и отскачаха от едно място към друго, докато тя се движеше. Поех си дъх през зъби и го задържах, когато тя примигна, отвори очи и свали осемте си ръце. Дурга скръсти четири от тях на гърдите си и наклони глава, докато оглеждаше двама ни.

Рен се приближи и потърка хълбок в мен. Това ми вдъхна увереност и бях много признателна за стабилното му присъствие. Сложих ръка на гърба му и почувствах как мускулите му се напрягат под дланта ми. Беше готов да скочи, да нападне, ако стане необходимо.

Четиримата се преценявахме безмълвно известно време. Изглежда, Дурга проявяваше особен интерес към ръката ми, която в момента галеше Рен по гърба. Накрая проговори.

Една от златистите й ръце се протегна и посочи към нас:

— Добре дошла в моя храм, дъще.

Исках да я попитам защо съм удостоена с благоволението й и защо ме нарича „дъще“. Дори не бях индийка. Фет беше казал същото и тази идея все още ме объркваше, но чувствах, че е по-добре да си мълча.

Тя посочи купата в краката си и каза:

— Твоят дар беше приет.

Погледнах надолу в купата. Храната заблестя, заискри, а после изчезна. За известно време Дурга потупваше тигъра си по главата, сякаш забравила, че сме там.

Предпочетох да не казвам нищо и й дадох време.

Тя ме погледна и се усмихна. Гласът й отекна като звънтяща камбана из пещерата:

— Виждам, че и ти самата имаш тигър, който да ти помага по време на битка.

Гласът ми прозвуча слабо и неуверено в сравнение с нейния плътен, мелодичен тон.

— Ъмм, да. Това е Рен, но той е нещо повече от обикновен тигър.

Тя се усмихна и аз открих, че съм омаяна от блясъка й.

— Да, зная кой е, и че ти го обичаш почти толкова много, колкото аз обичам моя Дамон. Да?

Тя подръпна нежно ухото на тигъра си, докато аз безмълвно кимнах в знак на съгласие.

— Дошла си да потърсиш благословията ми и аз ще те даря с нея. Приближи се до мен и я приеми.

Все още изплашена, леко се приближих, влачейки крака. Рен намести тялото си между богинята и мен и задържа вниманието си приковано върху тигъра.

Дурга вдигна и осемте си ръце и с тях ми направи знак да дойда още по-близо. Направих още няколко крачки. Рен застана очи в очи с Дамон и двамата допряха носовете си. Започнаха да душат шумно, като бърчеха муцуни, за да покажат недоволството си от положението.

Богинята ги пренебрегна, усмихна ми се топло и обяви:

— Трофеят, който търсиш, е в Царството на Хануман. Моят знак ще ти покаже входа. Царството на Хануман е изпълнено с много опасности. Ти и твоят тигър трябва да останете заедно, за да преминете оттам благополучно. Разделите ли се, очаква ви голяма опасност.

Ръцете й започнаха да се движат и аз отстъпих назад. Тя прикрепи черупка от раковина към колана си, а после започна да върти оръжията в ръцете си. Прехвърляйки ги от ръка в ръка, оглеждаше внимателно всяко от тях. Когато стигна до онова, което искаше, спря. Погледна оръжието с обич и прокара една свободна ръка по страната му.

Беше гада. Тя я вдигна пред себе си и ми направи знак да я взема. Посегнах, обвих ръка около ръкохватката и вдигнах оръжието към себе си. Изглеждаше направено от злато, но странно, не беше тежко. Всъщност с лекота можех да го държа в една ръка.

Прокарах длан по оръжието. Беше дълго горе-долу колкото ръката ми. Дръжката беше извита и оформена като златна спирала. Ръкохватката представляваше гладка, тънка, златна пръчка, широка около два инча, която завършваше с тежка сфера, голяма горе-долу колкото топка за софтбол. Миниатюрни кристали покриваха цялата повърхност на сферата. Зашеметено осъзнах, че вероятно бяха диаманти.

Благодарих на Дурга, докато тя ми се усмихваше благосклонно. Тя вдигна ръка и посочи към колоната, после кимна, окуражавайки ме.

Посочих и попитах:

— Искаш да отида до колоната?

Тя посочи гадата в ръката ми, а после отново погледна към колоната.

Поех си дъх през зъби:

— О! Искаш да я изпробвам?

Богинята кимна веднъж и започна да гали тигъра си по главата.

Обърнах се към колоната и вдигнах гадата като бейзболна бухалка.

— Добре, но само за сведение — винаги съм била ужасна в спортовете.

Поех си дълбоко дъх, затворих очи и замахнах слабо. Очаквах оръжието да се удари в камъка, да отскочи и болезнено да разтърси ръцете ми. Не уцелих. Или така си помислих.

Всичко се случи на забавен кадър. Мощен гръмотевичен тътен разтресе храма и голям каменен къс се изстреля през него като ракета. Парчето падна с отекващ тътен и се разби, пръсвайки се на милион късчета. Гледах как зърнест прах се посипа върху купчината отломки. Отстрани върху колоната беше останала огромна вдлъбнатина.

Устата ми зяпна удивено. Обърнах се обратно към богинята, която ми се усмихваше гордо.

— Предполагам, че ще трябва наистина да внимавам с това нещо.

Дурга кимна и обясни:

— Можеш да използваш гада, когато е необходимо, за да се защитиш, но предполагам, че ще я размахва главно воинът до теб.

За кратко се зачудих как един тигър ще си служи с гада, а после внимателно положих оръжието на каменния под. Когато вдигнах поглед, Дурга беше протегнала друга от изящните си ръце, украсена със златна змия, толкова жива, колкото и самата богиня. Езикът на змията се стрелна навън-навътре и тя изсъска леко, докато се навиваше около бицепса й.

— Това обаче е за теб — обяви Дурга и аз загледах с ужас как златната змия бавно се размота от ръката й и започна да се спуска надолу по подиума. Спря там и вдигна глава, повдигайки половината си тяло от пода. Стрелна език, усетила въздуха наоколо. Очите приличаха на мънички смарагди. Когато разпери страните на врата си в издайническата качулка, трепнах, осъзнавайки, че е кобра. Обичайните отличителни белези на кобрата още си бяха там, но вместо кафяви и черни люспи, следите по качулката бяха бежови, кехлибарени и кремави, извиващи се на златист фон. Кожата на корема беше бяла като суроватка, а езикът й беше с цвят на слонова кост.

Змията си проправи с криволичене път по-близо до мен. Рен отстъпи няколко крачки назад, когато тя се плъзна между лапите му.

Бях ужасена. Устата ми пресъхна. Гърлото ми се сви и имах чувството, че и един лек полъх на вятъра лесно може да ме събори. Вдигнах очи към богинята. На лицето й бе застинала спокойна усмивка, докато гледаше как питомката й се приближава към мен.

Змията се приближи до обувката ми, потрепна отново с език и обви глава около крака ми. Обиколи прасеца ми и няколко пъти обви тяло около него. Почувствах как мускулите й стискат здраво крака ми, докато тя се извиваше и бавно се изкачваше по него. Увиваше се отново и отново. Крайниците ми трепереха и се люлеех като цвете в проливен дъжд. Чух се да хленча. Рен издаде нещо средно между ръмжене и скимтене, очевидно незнаещ какво да направи, за да ми помогне. Змията стигна до горната част на бедрото ми. Лактите ми бяха вдървени, а ръцете ми трепереха, когато леко ги протегнах и ги раздалечих от тялото си. Змията стисна бедрото ми с долната половина на тялото си и изпружи глава към ръката ми.

Гледах с примесена с екстаз тревога как стигна до китката ми и бързо се стрелна над нея. Увивайки се под ръката ми, тя продължи да се придвижва бавно и започна да се изкачва по нея. Можех да почувствам люспите й, докато се плъзгаше нагоре по голата ми кожа. На допир люспите бяха хладни, гладки и лъскави, като дискове от оникс, плъзгащи се по кожата ми. Змията ме беше стиснала като мощно менгеме. Когато притисна ръката ми и се придвижи нагоре, притокът ми на кръв спря, а после заблъска отново във вените, сякаш бях затегнала дефектен турникет около крайника си.

Когато по-голямата част от тялото й беше обвита около горната част на ръката ми, змията проточи глава нагоре към рамото ми и се допря леко до врата ми. Езикът й се стрелна навън и вкуси солената пот на шията ми, при което долната ми устна потрепери. Мънистени капчици пот се стекоха по лицето ми, докато дишах тежко. Можех да почувствам как главата й отминава врата ми, докосва се до брадичката ми, а после, ето я — с разтворена качулка и гледаща ме право в лицето с направените си от скъпоценни камъни очи. Точно когато си мислех, че ще припадна, тя се спусна отново към ръката ми, уви се около нея още два пъти, а после замръзна, с глава към Дурга.

Предпазливо сведох очи да я погледна и с удивление видях, че се бе превърнала в бижу. Приличаше на някоя от онези змиевидни гривни, каквито са носели древните египтяни. Смарагдовите й очи се взираха немигащо напред.

Предпазливо посегнах с другата си ръка да я докосна. Все още можех да почувствам гладките люспи, но усещането беше като от допир до метал, определено не като от жива плът. Потръпнах и се обърнах към Богинята.

Подобно на гада, змията бе относително лека. Щом трябва да нося златна змия на ръката си, поне не ме притиска надолу с тежестта си, помислих си. Сега, когато бях достатъчно смела да погледна по-отблизо, видях, че дори се беше смалила. Огромната змия беше смалила размера си и се беше превърнала в малко, обгръщащо ръката ми бижу.

Богинята проговори:

— Нарича се Фаниндра, Царицата на змиите. Тя е водач и ще ти помогне да намериш каквото търсиш. Ще те преведе по безопасни пътеки и ще осветява пътя ти през тъмнината. Не се страхувай от нея, защото тя не ти желае злото.

Богинята протегна дълга ръка да погали неподвижната глава на змията и каза наставнически:

— Тя е чувствителна към емоциите на другите и копнее да бъде обичана заради това, което е. Има своя цел, както и всичките й деца, и трябва да се научим да приемаме, че всички създания, колкото и страховити да са, са с божествен произход.

Наведох глава и казах:

— Ще се опитам да превъзмогна страха си и да й окажа уважението, което заслужава.

Богинята се усмихна и каза:

— Това е всичко, което искам.

Когато Дурга събра ръце и започна да ги връща в първоначалното им положение, тя погледна надолу към Рен и мен:

— Сега ще позволите ли да ви дам някои съвети, преди да си тръгнете?

Изрекох смирено:

— Разбира се, богиньо.

— Не забравяйте да не се делите един от друг. Ако се разделите, не вярвайте на очите си. Слушайте сърцата си. Те ще ви кажат кое е истинско и кое — не. Когато се сдобиете с плода, скрийте го добре, защото има други, които искат да го вземат и да го използват за зли и себични цели.

— Но не се ли очаква от нас да ти донесем плода като дар?

Ръката, която галеше тигъра, застина върху козината му, а плътта доби матов цвят, докато стана груба и сива.

— Вие поднесохте дара си. Плодът има друга цел, която ще разберете, когато му дойде времето.

— А другите дарове, другите приношения? — Отчаяно копнеех да науча повече, а беше очевидно, че времето ми изтича.

— Можете да ми поднесете другите приношения в другите ми храмове, но трябва да запазите даровете, докато…

Червените й устни се вдървиха неподвижно насред изречението, а очите й се замъглиха и отново се превърнаха в лишени от зрение орбити. Тя и златните й накити и ярки дрехи избледняха и отново се превърнаха в груба статуя.

Пресегнах се и докоснах главата на Дамон, а после изтупах ръце от прахта в джинсите си, след като докоснах едно покрито със зърнеста прах ухо. Рен се бутна до мен и аз прокарах пръсти по косматия му гръб, потънала в мисли. Шумът от падащи камъчета ме изтръгна от унеса.

Прегърнах Рен през врата, внимателно вдигнах гадата и тръгнахме към входа на храма. Той остана там за минута, докато аз грабнах един дървесен клон и заличих всички отпечатъци от лапите му.

Когато тръгнахме надолу по изровената пътека обратно към джипа, с изненада видях, че слънцето се е придвижило доста през небето.

Бяхме останали в храма доста време, много по-дълго, отколкото си мислех. Господин Кадам беше паркирал в сянката със смъкнати прозорци и дремеше. Бързо седна и разтърка очи, когато се приближихме.

Попитах:

— Усетихте ли земетресението?

— Земетресение ли? Не, тук навън беше тихо като в храм.

Той се засмя на собствената си шега:

— Какво стана вътре?

Господин Кадам премести поглед от лицето ми надолу към новите ми дарове и ахна изненадано:

— Госпожице Келси! Ще ми позволите ли…?

Подадох му гадата. Той протегна предпазливо двете си ръце и я пое от мен. Изглежда, че за известно време се бореше с тежестта й, което ме накара да се запитам дали от старост беше по-слаб, отколкото изглеждаше. Неподправено възхищение и интерес, присъщ на начетен човек, преминаха по лицето му.

— Прекрасна е — възкликна.

Кимнах:

— Трябва да я видите в действие. — Положих длан върху ръката му. — Бяхте прав, господин Кадам. Бих казала, че определено получихме благословията на Дурга. — Посочих змията, обвита около ръката ми. — Кажете „здрасти“ на Фаниндра.

Той протегна пръст към главата на змията. Трепнах, надявайки се, че няма да се съживи отново, но тя си остана застинала. Той изглеждаше омаян от предметите.

Подръпнах ръката му:

— Хайде, господин Кадам, да вървим. Ще ви разкажа всичко за това в колата. Освен това, умирам от глад.

Господин Кадам се засмя, възторжен и ликуващ. Внимателно увивайки гадата в одеяло, той я прибра отзад в джипа, после заобиколи до моята страна и отвори вратата за мен и Рен. Качихме се вътре, сложих си предпазния колан и потеглихме към Хампи. Дурга бе проговорила и ни предстоеше да се сдобием със златен плод. Бяхме готови.