Колийн Хоук
Проклятието на тигъра (11)

10. Сигурен пристан

— Е, предполагам, за нас това означава връщане в джунглата, а, Рен?

Той не се обърна да покаже, че е чул коментара ми, а продължи да пристъпва бавно напред. Тътрех се зад него, мислейки си за всички въпроси, които щях да задам, когато се преобразеше отново в човек.

След като вървяхме два часа, се натъкнахме на малко езеро. Предположих, че това е езерото Суки, за което говореше Фет. Тук наистина имаше много птици. Патици, гъски, сини рибарчета, жерави и късокрили кюкавци бяха осеяли водата и пясъчните брегове, търсейки храна. Забелязах дори по-едри птици, може би някакъв вид орли или ястреби, да кръжат над нас.

Пристигането ни смути ято чапли, които се издигнаха и кратък трескав полет, а после се настаниха отново във водата в далечния край на езерото. Навсякъде наоколо се стрелкаха пъстри птички — зелени, жълти, сиви, сини и черни с червени гърди, но не видях никоя от птиците на Дурга.

Там, където дърветата хвърляха сянка върху водата, туфи от водни лилии предоставяха на жабите хубави места, откъдето да гледат и да си почиват. Те ни наблюдаваха с малки и лъскави жълти очи и скачаха във водата с плясък, щом минехме край тях. Видях още жаби да плуват и да се стрелкат сред другите цъфтящи водни растения близо до брега на езерото.

Проговорих колкото на себе си, толкова и на Рен:

— Мислиш ли, че в езерото има алигатори или крокодили? Знам, че единият вид е характерен за Америка, но никога не мога да запомня кой какъв е.

Той тръгна редом с мен и не бях сигурна дали това означаваше, че наистина има опасни влечуги, за които трябва да внимаваме, или че просто иска да ми прави компания. Оставих го да върви между езерото и мен просто за всеки случай.

Въздухът беше горещ и джунглата вехнеше, растенията се привеждаха под горещината. Небето беше ясно, без нито един мусонен облак, който да хвърли сянка. Потях се обилно. Рен ме водеше колкото можеше под сянката на дърветата, за да ни е хладно и да помогне пътуването да е малко по-поносимо, но аз още бях нещастна. Докато заобикаляше периферията на езерото, той се движеше с бавно и равномерно темпо, което следвах с лекота. Дори при това положение чувствах как по петите ми избиват мехури. Измъкнах лосиона против слънце от раницата и намазах с него лицето и ръцете си. Компасът ми показваше, че се движим на север.

Когато Рен спря при малък поток, за да пие, открих, че Фет бе опаковал обяд. Голям зелен лист беше увит около купа с лепкав бял ориз, пълен с пикантно месо и зеленчуци. Беше малко прекалено пикантно за моя вкус, но обикновеният ориз помогна за потушаването на лютия вкус. Намирайки още два увити в листа пакета в раницата, аз ги подхвърлих на Рен, който реши да покаже какво може, като скочи нагоре и ги хвана във въздуха. Разбира се, глътна ги цели.

След като вървяхме с усилие още около четири часа, най-накрая се измъкнахме от джунглата и излязохме на тесен път. Бях доволна да вървя по гладкия асфалт — поне докато той започна да изгаря петите ми. Можех да се закълна, че нагорещеният, черен катран разтапя гумата на подметките ми.

Рен вирна нос във въздуха, обърна се надясно и в продължение на около половин миля маршируваше успоредно на пътя, докато стигнахме до чисто нов джип с висока проходимост, и цвят зелен металик. Имаше затъмнени прозорци и черен твърд покрив.

Рен спря до джипа и седна.

С усилие си поех дъх, отпих дълга глътка вода и казах:

— Какво? Какво искаш да направя?

Рен просто се взираше с празен поглед.

— Колата ли? Искаш да вляза в колата? Добре, само се надявам собственикът да не се ядоса.

Като дръпнах вратата и я отворих, намерих на шофьорското място бележка от господин Кадам:

Госпожице Келси,

Моля ви, простете ми. Исках да ви кажа истината. Тук има карта с указания как да стигнете до дома на Рен. Ще ви чакам там.

Ключът е в жабката. Не забравяйте да карате от лявата страна на пътя.

Пътуването ще отнеме около час и половина. Надявам се, че сте в безопасност.

Ваш приятел, Аник Кадам

Взех картата и я сложих на пътническата седалка. Като отворих задната врата, хвърлих вътре чантите и извадих нова бутилка вода за пътуването. Рен скочи отзад и се изтегна.

Метнах се на шофьорското място и когато отворих жабката, намерих малък ключодържател с обещаните ключове. На големия пишеше „Джип“. Запалих двигателя и се усмихнах с признателност, когато от отдушниците нахлу студен въздух.

Когато излязох на малкия, празен път, тих глас от GPS-а изрече:

— Шофирайте в продължение на петдесет километра. После завийте наляво.

Като останах в лявата страна на пътя и стиснах здраво волана, погледнах надолу към ръката си. Въпреки че се потях и постоянно бършех лицето си, рисунката с туш, направена от Фет, още си беше там, трайна като татуировка. Включих радиото, намерих станция, която предаваше интересна музика, и я оставих да ми прави компания по време на пътуването, докато Рен дремеше отзад.

Инструкциите на господин Кадам, в допълнение към GPS-а, бяха лесни за следване. По маршрута, който беше избрал, почти нямаше трафик, което беше добре, защото всеки път щом край мен минеше кола, стисках нервно волана. Току-що се бях научила да карам в дясната страна на пътя и не беше лесно да сменя платната. Карането в „погрешната“ страна на пътя определено не се изучаваше в шофьорските курсове.

Инструкциите гласяха, че след час трябва да завия по малък черен път. Той нямаше име, но джипиесът даде знак, че сме на правилното място, затова обърнах и влязох в дълбоката джунгла. Струваше ми се, че сме в средата на нищото, но пътят беше поддържан и шофирах плавно.

Слънцето залязваше и небето притъмняваше, когато пътят се разшири и се превърна в настлана с калдъръм ярко осветена алея, която описваше кръг около висок искрящ фонтан. Около фонтана имаше цветя, а зад него се намираше най-великолепният дом, който бях виждала. Приличаше на имение за милиони долари, каквото можеше да се намери в тропиците или може би разположено на бреговете на Гърция. Представих си, че идеалното място за него сигурно ще е на най-високата точка на някой остров с изглед към Средиземно море.

Паркирах, отворих вратите и удивено загледах великолепния пейзаж.

Възкликнах:

— Рен, домът ти е зашеметяващ! Не мога да повярвам, че притежаваш това!

Грабвайки чантите си, тръгнах бавно нагоре по павираната каменна пътека и се възхитих на гаража за четири коли. Зачудих се какви ли превозни средства бяха прибрани там. Красиви тропически растения заобикаляха къщата, превръщайки площите около нея в тучен зелен рай. Разпознах плумерия, стрелиция, декоративен бамбук, високи кралски палми, дебели папрати и бананови дървета с големи дебели листа, но имаше и много други. Овален басейн и голяма вана бяха осветени отстрани до къщата, а от коритото на блещукащ фонтан във въздуха хвърчаха пръски вода, която се въртеше и променяше цвета си.

Триетажната къща беше боядисана в бяло и кремаво. Вторият етаж имаше покрита, обгръщаща целия етаж веранда с балюстради от ковано желязо, и се крепеше от кремави колони. Горният етаж имаше високи, сводести балкони, а най-забележителната черта на главния етаж бяха искрящи, панорамни прозорци.

Когато Рен и аз се приближихме до входа от мрамор и тиково дърво, завъртях дръжката на бравата и открих, че вратата не е заключена. Външността на къщата беше топла и жива, отразявайки наситените, дръзки багри на Индия. Вътрешността бе пищна и прекрасна, обзаведена в по-хладни нюанси.

Това определено бие по точки спането на земята в джунглата.

Влязохме в широкото, внушително фоайе. Входът имаше високи сводести тавани, изящна мраморна настилка и вито широко стълбище с богато украсени балюстради от ковано желязо. От тавана на стаята висеше ослепителен полилей. Огромни прозорци излагаха на показ панорамния изглед към заобикалящата ни джунгла.

Изхлузих маратонките си, съжалявайки, че са толкова мръсни, прекосих фоайето и влязох в библиотека, която можеше да принадлежи само на джентълмен. Тъмнокафяви кожени кресла, отоманки и удобни дивани бяха поставени върху красив килим. Голям глобус беше поставен в ъгъла, а покрай стените се редяха рафтове с книги. В единия край стоеше солидно писалище с кожено кресло. Беше педантично спретнато и подредено, незабавно напомняйки ми за господин Кадам.

Камина от дялан камък заемаше едната стена. Не можех да си представя кога в Индия може да се използва камина, но въпреки това беше красив образец. Златна ваза, пълна с паунови пера, улавяше синкавозелените, зелени и пурпурни нюанси на декоративните възглавнички и килими. Помислих си, че това е най-красивата библиотека на света.

Докато влизахме в къщата, чух гласа на господин Кадам:

— Госпожице Келси? Вие ли сте?

Бях твърдо решена да се сърдя на него и на Рен, но открих, че с нетърпение очаквам да го видя.

— Да, аз съм, господин Кадам.

Намерих го в просторната, обзаведена в неръждаема стомана кухня на Рен, предназначена за хора, които обичат да си угаждат. Тя имаше под от черен мрамор, гранитни плотове и двойни фурни, където господин Кадам беше зает с приготвянето на ядене.

— Госпожице Келси! — Бизнесменът се втурна към мен и възкликна: — Толкова се радвам, че сте невредима. Надявам се, не сте ми ужасно сърдита.

— Ами не съм особено доволна от начина, по който се случи всичко, но… — ухилих му се и погледнах надолу към тигъра, — виня този приятел повече от вас. Той призна, че сте искал да ми кажете истината.

Господин Кадам направи извинителна гримаса и кимна:

— Моля ви, простете и на двама ни. Никога не сме имали намерение да ви разстроим. Хайде. Приготвил съм храна.

Той забърза обратно към кухнята, отвори вратата към една стая, пълна с ароматни пресни и сушени подправки, и изчезна вътре за няколко минути. Когато излезе, остави на кухненския плот нещата, които беше подбрал, и отвори друга малка врата, която водеше към дълбок, оформен като стаичка килер с продукти. Надникнах вътре и видях лавици, пълни с изящни блюда и високи чаши, включително и впечатляваща колекция от сребърни съдове. Той извади две фини порцеланови чинии и две високи чаши, а после ги сложи на масата.

Затворих вратата:

— Господин Кадам, нещо ме смущава.

Той попита закачливо:

— Само едно нещо!

Засмях се:

— Засега. Чудех се, дали наистина изобщо сте молили господин Дейвис да ви придружи, за да се грижи за Рен? Искам да кажа, какво щяхте да правите, ако той се беше съгласил, а аз бях отказала?

— Наистина го попитах, просто от приличие, но освен това фино намекнах на господин Маурицио, че може би ще е в негов най-добър интерес да убеди господин Дейвис да не заминава. Всъщност предложих му повече пари, за да задържи господин Дейвис в цирка. Колкото до това, какво да правя, ако ни бяхте отказала, предполагам, че щеше да се наложи да ви направим по-добро предложение и да продължаваме да опитваме, докато открием такова, на което не можете да откажете.

— Ами ако все пак бях казала „не“? Да ме отвлечете ли щяхте?

Господин Кадам се засмя:

— Не. Ако предложението ни пак получеше отказ, следващата ми стъпка щеше да бъде да ви кажа истината и да се надявам да ми повярвате.

— Ууф, това си е облекчение.

— После щях да ви отвлека. — Той се засмя на шегата си и отново насочи вниманието си към вечерята ни.

— Това не е много забавно, господин Кадам.

— Не можах да се сдържа. Съжалявам, госпожице Келси.

Той ме изведе от кухнята и ме отведе до малък кът за хранене. Седнахме на кръгла маса до един еркерен прозорец, който гледаше към осветен плувен басейн. Рен се настани в краката ми.

Господин Кадам искаше да научи всичко, което ми се бе случило, откакто го бях видяла за последно. Разказах му за камиона и открих, че е платил на шофьора да ме зареже. После говорихме за джунглата и Фет.

Господин Кадам зададе много въпроси за разговора ми с Фет и прояви особен интерес към рисунките с къна. Обърна ръката ми и внимателно огледа символите от всяка страна.

— Значи ти наистина си удостоена с благоволението на Дурга — заключи той, облегна се назад в стола си и се усмихна.

— Как разбрахте, че съм точният човек? Искам да кажа, откъде знаехте, че аз съм тази, която ще успее да развали проклятието?

— Не бяхме наистина сигурни, че вие сте точният човек, докато не се срещнахте с Фет и той го потвърди. Когато Рен беше в плен, не можеше да се преобразява. По някакъв начин, вие изрекохте думите, които го освободиха. Това му позволи да се преобрази отново в човек и да се свърже с мен. Надявахме се, че вие сте точният човек, който да развали проклятието, тази, която търсехме, тази, която се ползва с благоволението на Дурга.

— Господин Кадам, коя е Дурга?

Господин Кадам донесе от другата стая малка златна статуетка и внимателно я сложи на масата за хранене. Беше красиво изваяна индийска богиня с осем ръце. Стреляше с лък и стрела и яздеше тигър.

Докосвайки една деликатно изваяна ръка, казах:

— Моля ви, разкажете ми за нея.

— Разбира се, госпожице Келси. На езика на индусите Дурга означава „непобедима“. Тя е велик воин и е смятана за богиня-майка на много от другите богове и богини на Индия. Тя разполага с много оръжия и влиза в битки, яздейки великолепен тигър на име Дамон. Много красива богиня, описват я с дълга къдрава коса и светла кожа, която сияе още по-ярко, когато тя се сражава. Често е облечена в лазурносини одежди, с цвета на морето, и носи скъпи украшения от дялано злато, скъпоценни камъни и лъскави черни перли.

Обърнах статуетката.

— Какви са оръжията, които държи?

— Из цяла Индия има няколко различни нейни изображения. На всяко Дурга има различен брой ръце и количество оръжия. На тази статуя се виждат тризъбец, лък и стрела, мечът, и гада, която е подобна на боздуган или бойна тояга. Тя носи също и камандал, или черупка от раковина, чакрам, змия, доспехи и щит. Виждал съм други изображения на Дурга с въже, звънец и цветче от лотос. Дурга не само има на разположение множество оръжия, но може да си служи и с мълния и гръмотевица.

Вдигнах статуетката и я разгледах от различни ъгли. Осемте ръце бяха страховити. Бележка към себе си: в битка срещу Дурга бягай в другата посока.

Господин Кадам продължи:

— Богинята Дурга била родена от реката, за да помогне на човечеството във време на нужда. Сражавала се с един демон, Махишасур, който бил наполовина човек и наполовина бивол. Той вилнеел и всявал ужас из земята и небесата, и никой не можел да го убие. Затова Дурга приела образа на богиня-воин, за да го победи. Наричат я също и Прелестната, заради голямата й красота.

Поставяйки статуетката обратно на масата, казах неуверено:

— Господин Кадам, не искам да проявявам неуважение и се надявам да не ви обидя, но всъщност не вярвам в такива неща. Мисля, че е завладяваща история, но изглежда твърде чудата, за да е истинска. Имам чувството, че съм заседнала в някакъв индийски мит в „Зоната на здрача“.

Господин Кадам се усмихна:

— Ах, госпожице Келси, не се тревожете. Не съм се обидил. По време на пътуванията и на проучванията си, докато се опитвах да помогна на Рен и брат му Кишан да развалят проклятието, трябваше да отворя ума и сърцето си за нови представи и вярвания, които също не бях зачитал преди. Какво е реално и какво — не — трябва да решите и да узнаете със сърцето си. Сега сигурно сте уморена от пътуването. Ще ви заведа до стаята ви и ще ви оставя да си починете.

Той ме отведе на горния етаж до просторна спалня, обзаведена в тъмновиолетово и бяло с позлатена украса. Кръгла ваза с бели рози и гардении изпълваше стаята с леко ухание. Легло с балдахин, украсено с купчини тъмновиолетови възглавнички, беше облегнато до стената. Дебел бял килим покриваше пода.

Врати със скосени стъкла се отваряха към най-голямата веранда, която бях виждала, и оттам се откриваше изглед към басейна и фонтана.

— Прекрасна е! Благодаря ви, господин Кадам.

Той кимна и ме остави, затваряйки тихо вратата след себе си.

Изхлузих чорапите си и с наслада тръгнах боса по мекия килим. Подплатени стъклени врати се разтваряха и водеха в зашеметяваща баня, по-голяма от целия първи етаж в къщата на Майк и Сара. Имаше бяла мраморна дълбока вана за подводен масаж и огромна душ-кабина, която можеше да служи и като сауна. Меки тъмновиолетови хавлиени кърпи висяха на затоплена метална пръчка, а в стъклени шишета имаше сапуни и пяна за вана с аромат на лавандула и праскова.

До банята имаше малка стаичка-дрешник с бели подплатени пейки за преобличане, прегради и чекмеджета. Едната страна беше празна, а от другата имаше рафт с чисто нови дрехи, все още увити в целофан. Скринът също беше пълен с дрехи. Една цяла стена беше направена само за обувки, но по-голямата част от нея беше празна. Нова кутия за обувки беше сложена там, в очакване да бъде отворена.

След като взех изключително отпускащ душ и сплетох косата си, аз разопаковах малкото си дрехи и ги подредих в дрешника и скрина. Подредих гримовете, огледалцата, четката си за коса и панделките върху огледален поднос, който лежеше върху мраморния умивалник, навих кабела на машата си за къдрене и я прибрах в едно чекмедже.

Облечена в пижама, изтичах до задния край на леглото и точно бях извадила книгата си с поезия, когато чух потропване по отворените врати на верандата. Погледнах навън към верандата и сърцето ми заблъска в гърдите. Там стоеше мъж. Зърнах сини очи — Рен, в образа на индийски принц. Когато излязох навън, забелязах, че косата му е мокра, а той ухае прекрасно, като водопадите и горите, смесени заедно. Беше толкова привлекателен, че се почувствах още по-безцветна и невзрачна от обикновено. Когато тръгнах към него, сърцето ми заби още по-бързо.

Рен ме огледа от глава до пети и се намръщи:

— Защо не носиш дрехите, които ти купих? Онези в дрешника и скрина ти?

— О! Искаш да кажеш, че онези дрехи са за мен? — попитах, смутена и почти изгубила дар слово. — Аз не… Но… Защо би? Как… Е, както и да е, благодаря ти. Благодаря ти и че ми позволи да използвам прекрасната стая.

Рен ми се усмихна широко и едва не ми се подкосиха краката. Той улови тънък кичур от косата ми, който се беше измъкнал и се вееше на бриза, пъхна го зад ухото ми и каза:

— Хареса ли си цветята?

Само се втренчих в него, после примигнах и успях да изпискам едно тъничко „да“. Той кимна, доволен, и посочи към столовете във вътрешния двор. Леко поклатих глава и си поех дъх през зъби, когато той ме хвана за лакътя и ме поведе към един стол. След като се увери, че ми е удобно, той се премести в стола срещу мен. Предполагам, че понеже само го гледах втренчено и не можех да изрека нито една свързана мисъл, той заговори:

— Келси, знам, че имаш много въпроси към мен. Какво би искала да узнаеш първо?

Бях хипнотизирана от ясносините му очи, които по някакъв начин искряха дори в тъмното. Най-накрая се изтръгнах от унеса си. Измънках първата мисъл, която ми хрумна:

— Не приличаш на другите индийци. Очите… очите ти изглеждат… различно, и… — заекнах неловко. Защо не мога да вържа едно изречение?

Ако звучах идиотски, Рен, изглежда, не забеляза.

— Баща ми беше от индийски произход, но майка ми беше азиатка — принцеса от друга страна, която била сгодена за баща ми. Плюс това аз съм на повече от триста години, което, предполагам, също може да има значение.

— На повече от триста години! Това означава, че си роден през…

— Роден съм през 1657.

— Правилно. — Размърдах се неспокойно. Очевидно намирах по-възрастните мъже за крайно привлекателни. — Тогава защо изглеждаш толкова млад?

— Не знам. Бях на двайсет и една, когато бях прокълнат. Оттогава не съм остарял.

Около милион въпроси изникнаха в ума ми и внезапно почувствах нуждата да се опитам да разреша тази загадка.

— Ами господин Кадам? Той на колко години е? И как се вмества шефът на господин Кадам в това? Знае ли за теб?

Той се засмя:

— Келси. Аз съм шефът на господин Кадам.

— Ти? Ти си неговият богат работодател?

— Всъщност не определяме отношенията си по този начин, но неговото обяснение е до голяма степен точно. Възрастта на господин Кадам е по-сложна. Всъщност той е малко по-стар от мен. Някога беше мой войник и доверен съветник на баща ми. Когато изпаднах под влияние на проклятието, избягах при него и успях да се преобразя в човек за достатъчно време, за да му разкажа какво се е случило. Той бързо организира нещата, скри родителите ми и богатството ни, и оттогава е мой закрилник.

— Но как може още да е жив? Би трябвало да е умрял отдавна.

Рен се поколеба:

— Амулетът на Дамон го предпазва от остаряване. Той го носи на врата си и никога не го сваля.

Паметта ми светкавично се върна към пътуването ни със самолета и си спомних как зърнах украшението, висящо на шията на господин Кадам. Наведох се напред в стола си.

— Дамон? Не се ли казва така тигърът на Дурга?

— Да, името на тигъра на Дурга и на амулета е едно и също. Не знам много за връзката или за произхода на амулета. Всичко, което знам, е, че амулетът бил разчупен на няколко части много отдавна. Някои казват, че има четири парчета, като всяко олицетворява един от основните елементи, четирите вятъра или дори четирите посоки на компаса. Някои твърдят, че има пет или дори повече. Моят баща ми даде неговото парче, а майка ми даде своето на Кишан.

Човекът, който ме прокле да се превърна в тигър, искаше нашите парчета от амулета. Затова измами Кишан. Никой не е сигурен какви сили ще обладава амулетът, ако всички парчета бъдат събрани отново заедно. Но той беше безмилостен и няма да се спре пред нищо, за да се сдобие с всички парчета и да разбере.

Рен продължи:

— Сега господин Кадам носи моето парче от амулета. Вярваме, че силата на амулета го е закриляла и го е опазила жив през всичкото това време. Макар да е състарен, това, слава Богу, е бил много бавен процес. Той е верен приятел, който се отказа от много неща, за да помага на семейството ми през годините. Никога не мога да върна дълга си към него. Не знам как щях да оцелея без него през цялото това време. — Рен се загледа отсреща към басейна и прошепна: — Господин Кадам се грижеше за родителите ми чак до смъртта им и ги наглеждаше, когато аз не можех.

Наведох се и сложих длан върху неговата. Можех да доловя тъгата му, докато мислеше за родителите си. Самотната му скръб някак ме изпълни и се преплете с моята. Той обърна ръката си и започна разсеяно да гали пръстите ми с палец, докато се взираше към пейзажа, вглъбен в собствените си мисли.

При нормални обстоятелства щях да очаквам да изпитам неловкост или смущение, че се държа за ръце с мъж, когото току-що съм срещнала. Вместо това се чувствах утешена. Загубата на Рен повтаряше като ехо моята собствена, а докосването му ми даваше чувство за покой. Докато гледах красивото му лице, се питах дали и той се чувства по същия начин. Разбирах колко мъчителна е изолацията. Психологическите съветници в училище бяха казали, че не давам достатъчен израз на скръбта или мъката си след смъртта на родителите си и че това ми пречи да формирам обвързващи отношения с други хора. Винаги съм се въздържала от дълбоки взаимоотношения. Осъзнах, че в известен смисъл и двамата бяхме сами, и в този момент изпитвах огромно съчувствие към него. Не можех да си представя триста години без човешки контакт, без общуване, без никой да ме гледа в очите и да знае коя съм. Дори и да се смущавах, не бих му отказала този миг на човешки контакт.

Рен ме стрелна с топла, ленива усмивка, целуна пръстите ми, и каза:

— Ела, Келси. Трябва да се наспиш, а моето време почти изтече.

Той ме издърпа, така че се озовах много близо до него, и почти спрях да дишам. Докато държеше ръката ми, почувствах през върховете на пръстите ми да преминава лека тръпка. Той ме издърпа след себе си до вратата ми, бързо ми пожела „лека нощ“, кимна и после изчезна.

 

 

На другата сутрин се заех да изследвам новото положение с дрехите си, възникнало благодарение на Рен. С изненада видях, че са главно джинси и блузи, модерни, практични дрехи, каквито биха носили американските момичета. С единствената разлика, че тези бяха в ярките, живи цветове на Индия.

Разкъсах една целофанена опаковка в дрешника и с удивление открих копринено мека синя рокля в индийски стил. Цялата пола и корсажът бяха изящно украсени с мънички сребристи капковидни перли. Роклята беше прекрасна и побързах да я пробвам.

Полата се плъзна плавно през главата ми и надолу по ръцете и се спря на талията ми. Прилепна удобно върху хълбоците ми. Оттам се спусна на пода в шеметни, тежки гънки — тежки заради стотиците перли, пришити на гроздове при долния край. Корсажът беше с много къси, изрязани и леко клоширани в горната си част ръкави, и също изобилно обшити с перли. Беше с тясна, впита кройка и свършваше точно над пъпа ми, което оставяше два инча от талията ми напълно открити. Обикновено не носех дрехи, разголващи корема ми, но тази рокля беше зашеметяваща. Завъртях се пред огледалото, чувствайки се като принцеса.

Заради роклята реших да се постарая допълнително с косата и грима. Извадих рядко използваното си огледалце с пудриера и си сложих руж, малко тъмни сенки за очи и синя очна линия. Завърших всичко със спирала и розов гланц за устни. После развалих плитката от предишната нощ и разресах с пръст кичурите коса, подреждайки ги в меки букли по гърба си.

С роклята вървеше прозрачен син шал, който наметнах на раменете си без всъщност да съм сигурна как да го наглася. През деня не бях имала намерение да обличам роклята, но веднъж щом я сложих, не можах да се заставя да я сваля.

Боса, слязох небрежно по стълбите и тръгнах на закуска. Господин Кадам вече беше в кухнята, тананикаше си и четеше индийски вестник. Дори не си даде труд да вдигне поглед.

— Добро утро, госпожице Келси. На плота има закуска за вас.

Приближих се с бързи стъпки, опитвайки се да привлека вниманието му, взех си чинията и чаша сок от папая, а после нарочно оправих роклята си и въздъхнах драматично, докато сядах срещу него.

— Добро утро, господин Кадам.

Той погледна към мен иззад вестника си, усмихна се, а после остави вестника.

— Госпожице Келси! Изглеждате очарователно!

— Благодаря ви. — Изчервих се. — Вие ли я избрахте? Прекрасна е.

Той ми се усмихна с дяволито проблясващи очи:

— Да. Нарича се шарара. Рен искаше да имате още малко дрехи и я купих, докато бях в Мумбай. Той ме помоли да намеря и нещо специално. Единствените му инструкции гласяха: „красиво“ и „синьо“. Иска ми се да можех да си припиша цялата заслуга за избора, но Нилима ми помогна доста.

— Нилима? Стюардесата? Тя ваша… ли е? Искам да кажа, дали сте…? — избъбрих, смутена.

Той ми се засмя:

— С Нилима наистина имаме близки отношения, както сте се досетила, но не такива, за каквито си мислите. Нилима е моя пра-пра-пра-правнучка.

От шока челюстта ми направо се удари в пода.

— Ваша какво?

— Тя е моя внучка, с няколко „пра“ в допълнение.

— Рен ми каза, че сте малко по-стар от него, но не спомена, че имате семейство.

Господин Кадам сгъна вестника си и отпи глътка сок.

— Някога, много отдавна, бях женен и имахме няколко деца. После те имаха свои деца и така нататък. От всичките ми потомци единствено Нилима знае тайната. За повечето от тях аз съм далечен, богат чичо, който вечно отсъства по работа.

— А съпругата ви?

Господин Кадам спря да се усмихва и придоби замислено изражение.

— Беше ни много трудно. Обичах я с цялото си сърце. С течение на времето тя започна да остарява, а аз — не. Амулетът ме засегна дълбоко по начини, които не очаквах. Тя знаеше за положението ми и твърдеше, че то не я смущава.

Той потри амулета под ризата си. Виждайки интереса ми, измъкна тънка сребърна верижка и ми показа клиновидния зелен камък. Най-отгоре имаше бледо очертание на тигърска глава. По външния кръг се спускаха йероглифи, но господин Кадам каза, че може да прочете само част от една дума.

Той меланхолично потри амулета между пръстите си:

— Скъпата ми съпруга стана стара и много болна. Умираше. Свалих този амулет от врата си и я умолявах да го носи. Тя отказа, уви пръстите ми около него и ме накара да се закълна да не го свалям никога повече, докато дългът ми не бъде изпълнен.

Една сълза се плъзна от ъгълчето на окото ми.

— Не можехте ли да я принудите да го носи и може би да се редувате?

Той поклати тъжно глава:

— Не. Тя искаше да следва естествения ход на живота. Децата ни бяха женени и щастливи, и тя чувстваше, че й е време да продължи към следващия живот. Утешаваше се със знанието, че ще съм тук, за да се грижа за семейството ни.

Господин Кадам се усмихна печално:

— Останах с нея, докато умря, и с много от децата и внуците си след това. Но с течение на годините за мен ставаше по-трудно поносимо да ги виждам как страдат и умират. Освен това, колкото повече хора знаеха тайната на Рен, в толкова по-голяма опасност щеше да е той, затова ги напуснах. Връщам се да гостувам от време на време, за да нагледам потомците си, но ми е… трудно.

— Някога оженихте ли се отново?

— Не. От време на време търся някой от внуците си, за да работи за мен, и те се отнасят прекрасно с мен. Рен също ми беше добра компания до залавянето си. Оттогава не съм търсил никого, когото да обичам. Не мисля, че сърцето ми може да понесе още едно сбогуване.

— О, господин Кадам. Толкова съжалявам. Рен беше прав: направили сте много жертви за него.

Той ми се усмихна:

— Не тъгувайте заради мен, госпожице Келси. Време е за празнуване. Вие влязохте в живота ни. А присъствието ви тук ме прави много щастлив. — Той взе едната ми ръка в своите, потупа я и ми намигна.

Наистина не знаех какво да отговоря, затова просто му се усмихнах в отговор. Господин Кадам пусна ръката ми, изправи се и започна да мие чиниите. Станах да помогна, когато Рен пристъпи лениво и безшумно в стаята, прозявайки се широко, както само един тигър може. Обърнах се и потупах косматата му глава, малко неловко.

— Добро утро, Рен! — казах ведро, а после се завъртях да покажа дрехата си. — Много ти благодаря за роклята! Красива е, нали? Нилима се е справила страхотно с избора й.

Рен рязко седна на пода, загледа ме за миг как се въртя с роклята си, а после стана и излезе.

— Какво му става на Рен днес? — попитах.

Господин Кадам се обърна, докато подсушаваше ръцете си с кърпа.

— Хмм?

— Рен просто офейка.

— Кой знае какво се върти в ума на тигрите? Може би е гладен. Извинете ме за момент, госпожице Келси. — Той ми се усмихна и тръгна след Рен.

По-късно двамата се разположихме в красивата стая с пауните, която подслоняваше удивителната сбирка от книги на господин Кадам. Бяха подредени внимателно върху полирани махагонови лавици. Измъкнах една книга за Индия, която беше пълна със стари географски карти.

— Господин Кадам, може ли да ми покажете къде се намират пещерите Канхери? Фет каза, че именно там трябва да отидем да говорим, за да разберем как да измъкнем Рен от тази каша.

Той отвори книгата и посочи една карта на Мумбай:

— Пещерите са в северната част на града, в Националния парк „Боривали“, който сега се нарича Национален парк „Ганди“. Пещерата Канхери се състои от древна базалтова скална вдлъбнатина, по чиито стени са издялани древни надписи. Бил съм там преди, но никога не съм намирал подземен проход. Археолозите изучават пещерите от години, но все още никой досега не е открил пророчество, написано от Дурга.

— Ами Печатът, за който говореше Фет? Какво представлява той?

— Печатът е специален камък, който ми беше поверен през всичките тези години. Пазя го на сигурно място с много от наследствените ценности на Рен в банков трезор. Всъщност ще трябва да отида да го взема. Ще ви го донеса довечера. Може би е добра идея да се обадите на осиновителите си днес и да им кажете, че сте добре. Можете да им кажете, че ще останете в Индия през лятото като моя ученичка в бизнеса, ако искате.

Кимнах. Наистина трябваше да им позвъня. Сара и Майк вероятно вече се чудеха дали не ме е изял някой тигър.

— Трябва също и да набавя от града някои неща, които да вземете със себе си по време на пътуването до пещерата. Моля, чувствайте се като у дома си и си починете. В хладилника вече има приготвени обяд и вечеря. Ако ходите да плувате, моля ви, сложете си лосион против слънце. В един шкаф близо до басейна е, до кърпите.

Връщайки се горе, намерих мобилния си телефон на скрина в стаята ми. Мило е от негова страна да го върне след инцидента в джунглата. Седнах в едно тапицирано със златисто кадифе кресло, обадих се на осиновителите си и си побъбрихме дълго за трафика, храната и хората в Индия. Когато попитаха за тигровия резерват, уклончиво заобиколих въпроса, като казах, че за Рен се грижат добре. Господин Кадам беше прав. Най-лесният начин да обясня оставането си в Индия беше, че са ми предложили работа като стажантка на господин Кадам до края на лятото.

След като приключих разговора с тях, открих пералнята и изпрах дрехите си и юргана от баба. После, тъй като нямах нищо друго за правене, се заех да изследвам всяка част от къщата.

Цялото мазе представляваше напълно оборудван гимнастически салон, но не със съвременни уреди за трениране. Подът беше покрит с черен еластичен мокет. Мазето беше под наклон, така че половината от помещението беше построена под земята, на склона, а останалата беше открита към слънчевата светлина, с големи прозорци, високи от пода до тавана. Плъзгаща се стъклена врата се отваряше към обширна платформа, която извеждаше към джунглата. Задната стена беше облицована и гладка.

До вратата имаше табло с бутони. Натиснах най-горния и една част от облицовката отскочи и разкри всевъзможни древни оръжия от рода на брадви, копия и ножове с различна дължина, които висяха в специално изработени отделения. Натиснах отново бутона и стената се затвори. Натиснах втория бутон и се показа ново отделение от стената, в което имаше саби. Приближих се да ги огледам. Имаше множество различни видове, вариращи от тънки рапири до тежки мечове, и един, който беше специално прибран в стъклена кутия. Приличаше на самурайски меч, какъвто бях видяла веднъж в един филм.

Когато се върнах на първия етаж, открих високотехнологична система за домашно кино, с мултимедийна система — истинско произведение на изкуството, и кожени кресла с накланящи се назад облегалки. Точно зад кухнята имаше трапезария с вид на официална банкетна зала, с мраморни подове, украсени корнизи и блестящ полилей. Отстрани до библиотеката с пауните открих стая за музика с лъскав черен роял и богата фонотека със стотици компактдискове. Повечето от тях изглеждаха индийски, но намерих и няколко американски певци, включително Елвис Пресли. Много стара китара със странна форма беше окачена на стената, а в средата на стаята беше поставено извито кожено канапе.

Спалнята на господин Кадам също беше на главния етаж и стаята му приличаше много на стаята с пауните, пълна с полирани дървени мебели и книги. Той имаше също и две красиви картини и слънчев кът за четене. Най-горе на стълбите на третия етаж открих примамливо изглеждаща мансарда. Имаше малък комплект книжни рафтове и две удобни кресла за четене и оттам се откриваше гледка към широкото стълбище.

Намерих и още една голяма спалня, баня и стая, която служеше за склад. На моя етаж открих още три спални, без да броя моята. Едната беше обзаведена в розови цветове като за момиче и си помислих, че може би тя е за Нилима, когато идваше на гости. Втората приличаше на стая за гости, но цветовете бяха по-мъжествени. Повечето стаи имаха собствена баня.

Влизайки в последната стая, видях остъклени врати, които водеха към същата моя веранда. Обзавеждането на тази стая беше скромно в сравнение с другите. Мебелите бяха от тъмен полиран махагон, но нямаше детайли или дреболии. Стените бяха обикновени, а чекмеджетата — празни.

Тук ли спеше Рен?

Забелязвайки едно писалище, поставено в ъгъла, приближих до него и видях плътна кремава хартия и мастилница със старомодна писалка. На най-горния лист имаше бележка, написана с красив калиграфски почерк:

Келси Дургаа Валабх

Бхуми-ко-ниш гупха

Раджакиа Муджулааин Мехар

Дандеша Дургаа

Зелена панделка за коса, която подозрително приличаше на една от моите, лежеше до шишенцето с мастило. Надникнах в дрешника и не намерих нищо — никакви дрехи, никакви кутии, никакви вещи.

Върнах се на долния етаж и прекарах остатъка от следобеда в изучаване на индийската култура, религия и митология. Изчаках с вечерята, чак докато стомахът ми заръмжа от глад, надявайки се на компания. Господин Кадам още не се беше върнал от банката, а нямаше и следа от Рен.

След вечеря се качих горе и намерих Рен отново да стои на верандата, загледан в залеза. Приближих се стеснително до него и застанах зад гърба му.

— Здравей, Рен.

Той се обърна и открито огледа външността ми. Погледът му се плъзгаше съвсем бавно надолу по тялото ми. Колкото по-дълго гледаше, толкова по-широка ставаше усмивката му. Накрая очите му отново се вдигнаха към аленочервеното ми лице.

Той въздъхна и се поклони дълбоко.

— Sundari. Стоях тук, мислейки си, че нищо не може да е по-красиво от залеза тази вечер, но съм сгрешил. Ти, застанала тук на залязващото слънце, със сияеща коса и кожа… това е повече, отколкото човек може… напълно да оцени.

Опитах се да сменя темата:

— Какво означава „сундари“?

— Означава „най-прекрасна“.

Изчервих се отново, което го накара да се разсмее. Той взе ръката ми, пъхна я под своята и ме поведе към столовете във вътрешния двор. Точно тогава слънцето се спусна под дърветата, оставяйки мандариновото си сияние в небето само за още няколко мига.

Седнахме отново, но този път той седна до мен на люлката в двора и задържа ръката ми в своята.

Изрекох стеснително:

— Надявам се не възразяваш, но днес се разходих и разгледах къщата ти, включително твоята стая.

— Нямам нищо против. Сигурен съм, че си намерила моята стая за най-безинтересна.

— Всъщност бях любопитна за бележката, която намерих. Ти ли си я писал?

— Бележка? А, да. Просто нахвърлях някои записки, за да ми помогнат да запомня какво каза Фет. Там пише просто: потърси пророчеството на Дурга, пещерата Канхери; Келси с избраницата на Дурга, такива неща.

— О. Аз… забелязах и една панделка. Моя ли е?

— Да. Ако си я искаш обратно, можеш да я вземеш.

— За какво би била нужна на теб?

Той сви рамене, със смутено изражение:

— Исках нещо за спомен, знак от момичето, което спаси живота ми.

— Знак? Както някоя красива девойка дава кърпичката си на рицар в блестящи доспехи?

Той се засмя:

— Точно.

Пошегувах се иронично:

— Толкова по-зле, че не изчака Катлийн да порасне още малко. Ще стане много красива.

Той се намръщи:

— Катлийн от цирка? — Поклати глава. — Ти беше избраницата, Келси. И ако имах възможност да избера момичето, което да ме спаси, пак щях да избера теб.

— Защо?

— По куп причини. Харесвах те. Интересна си. Харесваше ми да слушам гласа ти. Имах чувството, че виждаш през тигровата кожа до човека отдолу. Когато говореше, имах чувството, че казваш точно нещата, които имах нужда да чуя. Умна си. Обичаш поезия и си много хубава.

Засмях се на изказването му. Аз, хубава? Не може да е сериозен. Бях „средна хубост“ в много отношения. Не се интересувах истински от актуалните в момента грим, прически или модни, но неудобни дрехи, като другите тийнейджърки. Кожата ми беше бледа, а очите ми бяха толкова кафяви, че бяха почти черни. Най-хубавата ми черта беше усмивката ми, за която родителите ми, а също и аз, платихме скъпо — с три години носене на метални шини.

И все пак бях поласкана.

— Добре, прекрасни Принце, можеш да задържиш панделката за спомен. — Поколебах се, а после казах меко: — Знаеш ли, нося тези панделки в памет на мама. Тя имаше навика да разресва косата ми и да вплита панделки в нея, докато си говорехме.

Рен се усмихна разбиращо:

— Тогава означава още повече за мен.

Когато моментът отмина, той продължи:

— Е, Келси, утре отиваме в пещерата. През деня там има много туристи, което значи, че ще трябва да изчакаме до вечерта, за да потърсим пророчеството на Дурга. Ще се промъкнем в парка през джунглата и известно време ще вървим пеша, така че си обуй новите туристически боти, които ти купихме, онези в кутията в дрешника ти.

— Страхотно. Нищо не може да се сравни с трамбоването с чисто нови туристически боти през горещата индийска джунгла — подметнах заядливо.

— Не би трябвало да е толкова зле, а дори новите туристически боти би трябвало да са ти по-удобни от маратонките.

— По една случайност харесвам маратонките си и ще си ги взема, просто в случай че твоите боти изранят краката ми.

Рен протегна дългите си крака и кръстоса босите си стъпала пред тялото.

— Господин Кадам ще приготви чанта с неща, които може да ни потрябват. Ще се погрижа да остави място за маратонките ти. Ще трябва да ни закараш до Мумбай и до парка, защото аз ще бъда отново в образа на тигър. Знам, че не харесваш трафика тук. Съжалявам, че те обременявам с това.

Промърморих:

— Малко е да се каже, че не харесвам трафика. Хората тук не знаят как да шофират. Откачени са.

— Може да се движим по черни пътища с възможно най-малък трафик и да караме само в покрайнините на Мумбай, не през града като преди. Не би трябвало да е твърде зле. Ти си добър шофьор.

— Ха, лесно ти е да го кажеш. Ти просто ще си спиш отзад през целия път.

Рен докосна бузата ми с пръсти и леко обърна лицето ми към своето.

— Раджкумари, искам да ти благодаря. Благодаря ти, че остана и ми помогна. Не знаеш какво означава това за мен.

Промърморих:

— Пак заповядай. А раджкумари означава…?

Той ме озари с блестяща бяла усмивка и умело смени темата.

— Искаш ли да чуеш за Печата?

Разбрах, че избягва отговора, но се примирих.

— Добре, какво представлява той?

— Той е издялан правоъгълен камък, дебел около три пръст. Владетелят винаги го носел на публични места. Той бил символ на задълженията на кралската фамилия. Върху Печата на Империята има издълбани четири думи, по една от всяка страна: Ви века, Джагарана, Вира и Анукампа, което в свободен превод означава „Мъдрост“, „Бдителност“, „Храброст“ и „Състрадание“ Ще трябва да вземеш Печата със себе си, когато отидем в пещерите. Фет каза, че той е ключът, който ще отвори прохода. Господин Кадам ще го сложи на тоалетката ти, преди да тръгнем.

Изправих се, отидох до парапета и се загледах нагоре към изгряващите звезди.

— Не мога да си представя живота, от който си дошъл. Толкова е различен от онова, което познавам.

— Права си, Келси.

— Наричай ме Келс.

Той се усмихна и се приближи до мен.

— Права си, Келс. Много е различно. Имам да уча много от теб. Но може би и аз мога да те науча на някои неща. Например, шалът ти… Може ли?

Рен свали загърнатия около раменете ми шал и го задържа разпънат.

— Има множество различни начини да се носи шал дупата. Единият е да го наметнеш на раменете си, както ти напрани точно сега, или пък да преметнеш единия край на рамо, а другия — през ръката си, какъвто е сегашният стил. Ето така.

Увивайки шала около тялото си, той се обърна да ми покаже стила и аз не можах да сдържа смеха си.

— А откъде знаеш сегашния стил?

— Знам много неща. Ще се изненадаш — той смъкна шала отново, увивайки го по друг начин. — Можеш да го вържеш и в косата си, което е подходящо, когато се срещаш с хора, по-възрастни от теб, защото това показва уважение.

Поклоних му се ниско, изкикотих се и казах:

— Благодаря ви, че показахте към мен подобаващото уважение, мадам. И ми позволете да отбележа, че изглеждате прекрасно в коприна.

Той се засмя и ми показа още няколко начина за носене на шала, всеки — по-забавен от предишния. Докато говореше, се почувствах притеглена към него. Той е толкова… привлекателен, обаятелен, магнетичен, неустоим… пленителен. Беше лесно да го гледам, нямаше спор за това, но дори и да не беше така, лесно можех да си представя как седя щастливо до него, говорейки с часове.

Видях как по ръката на Рен пробяга тръпка. Той притихна и пристъпи по-близо до мен.

— Любимият ми стил обаче е начинът, по който го носеше по-рано, когато го беше преметнала хлабаво през двете си ръце. Така успявам напълно да се възхитя на прекрасната ти коса, спускаща се като водопад по гърба ти.

Загръщайки тънката прозрачна тъкан около раменете ми, той дръпна шала и нежно ме притегли по-близо. Посегна, улови една къдрица и уви косата около пръста си.

— Този живот е толкова различен от онова, което познавам. Толкова много неща се промениха. — Той пусна шала, но продължи да държи къдрицата. — Но някои неща са много, много по-добри. — Той пусна къдрицата, прокара пръст надолу по бузата ми и леко ме побутна обратно към стаята ми.

— Лека нощ, Келси. Утре ни чака натоварен ден.