Оноре дьо Балзак
Херцогиня Дьо Ланже ^[0] (4)

Четвърта глава
Бог урежда развръзките

Така че през 1823 година, след смъртта на херцог Дьо Ланже жена му беше свободна. Антоанет дьо Наварен живееше на една скала в Средиземно море и чезнеше от любов. Но папата можеше да освободи сестра Тереса от дадения обет. Щастието, откупено с толкова любов, можеше да разцъфти за двамата влюбени.

Тези мисли накараха Монриво веднага да замине от Кадис за Марсилия и от Марсилия за Париж. Няколко месеца след завръщането му във Франция един търговски брик^[1], съоръжен като военен кораб, потегли от марсилското пристанище и се отправи към Испания. Корабът беше нает от неколцина знатни мъже, предимно французи, които бяха истински влюбени в Ориента и възнамеряваха да посетят тамошните страни. Като голям познавач на източните нрави Монриво щеше да бъде неоценим участник в подобна експедиция и те го помолиха да се присъедини към тях. Той се съгласи. Военният министър го зачисли към артилерийския комитет с чин генерал-лейтенант, така че да му улесни това пътешествие за удоволствие.

Двадесет и четири часа след като отплава, брикът спря на северозапад от един, остров, който се виждаше от испанския бряг. Съдът бе избран заради тесния си корпус и лека надстройка, така че можа безопасно да хвърли котва на около половин миля от подводните скали, които от тази страна правеха острова непристъпен. Но дори някой от лодка или от брега да зърнеше закотвения брик, поне отначало нямаше да се разтревожи. Освен това спирането му веднага бе лесно обяснено.

Преди брикът да бе видян от брега, Монриво нареди да вдигнат флага на Съединените щати. Всички моряци, наети за пътуването, бяха американци и говореха само английски. Един от спътниците на господин Дьо Монриво ги натовари на лодка, заведе ги в една градска кръчма, напи ги така, че езиците им да не могат да се развържат, и се постара да ги държи на същия градус. После каза, че с брика пътуват търсачи на съкровища, които в Съединените щати са известни със своя фанатизъм, дори има книга, описваща тяхната история.

Така присъствието на брика при подводните скали ставаше обяснимо. Собствениците и пасажерите на кораба търсели, както каза мнимият боцман, останки от някакъв галеон, който пренасял съкровища от Мексико и претърпял корабокрушение през 1778 година. За кръчмарите и местните власти повече и не беше нужно.

Арман и преданите му приятели, които му помагаха в неговото трудно начинание, веднага бяха разбрали, че нито с хитрост, нито със сила ще успеят да освободят или да отвлекат сестра Тереса откъм градчето. Затова по общо съгласие тези храбреци решиха да хванат бика за рогата. Щяха да стигнат до манастира точно през местата, където всеки достъп изглеждаше невъзможен, и да победят природата, както генерал Ламарк я бе победил при щурмуването на Капри^[2]. В случая отвесно срязаните гранитни блокове в края на острова бяха по-непристъпни от скалите на Капри, по които се бе катерил Монриво като участник в тази невероятна експедиция, а монахините му се струваха по-опасни от сър Хъдсън Лоу.

Ако отвличането на херцогинята вдигнеше шум, тези мъже щяха да се покрият с позор. По-добре да обсадяха града, манастира и да не оставеха нито един свидетел на победата си, както правят пиратите. Така че за осъществяването на това начинание имаше само две възможности: пожар, сражение, които да потресат Европа, без да се разбере причината за престъплението; или тайнствено безследно отвличане, което да убеди монахините, че са били навестени от дявола. На съвещание преди заминаването си от Париж те се бяха спрели на последното решение. И всичко бе предвидено за успеха на това начинание, от което групата преситени от парижките удоволствия мъже очакваха истинско развлечение.

С една извънредно лека пирога, изработена в Марсилия по малайски образец, плавайки между подводните скали, те се добраха до мястото, през което вече никакъв съд не можеше да мине. С две успоредни телени въжета, опънати на разстояние няколко стъпки едно от друго, по които трябваше да се плъзгат също телени кошове, построиха нещо като китайски мост, за да преминават от скала на скала. Така рифовете бяха свързани чрез система от въжета с кошове, подобна на паяжината, с която някои паяци оплитат цяло дърво, за да се придвижват по тънките й нишки: творение на инстинкта, което китайците, този по същество подражателски народ, исторически погледнато, първи са копирали. Нитоприбоят, нито своенравието на морето можеха да повредят това крехко съоръжение. Закрепени достатъчно свободно, въжетата представяха на бушуващите вълни онази извивка, уточнена от покойния инженер Кашен, безсмъртния създател на Шербургското пристанище, научно установена крива, над която разгневените води вече нямат власт, извивка, изчислена съгласно един природен закон, тайна, открита от гения на наблюдението, до който почти изцяло се свежда човешкият гений.

Спътниците на господин Дьо Монриво бяха сами на кораба. Човешко око не можеше да стигне до тях. И с най-добри далекогледи от палубите на минаващите наблизо кораби моряците не биха могли да зърнат нито въжетата, скрити между скалите, нито спотаените сред рифовете мъже.

След единадесет дена подготвителни работи тринадесетте хора-демони стигнаха до подножието на високия нос, който стърчеше шестдесетина метра над морето и по който за човек беше толкова трудно да се изкачи, колкото би било за мишка да се покатери по гладкия корем на порцеланова ваза. За щастие в гранитния блок имаше пукнатина. В тази пукнатина със съвършено прави ръбове предприемчивите мъже забиха големи дървени клинове на разстояние една стъпка един от друг и в тях заковаха предварително изработени железни шипове, които завършваха с пробит плосък край. На тях завинтиха стъпала от много леко чамово дърво, които влизаха в точно пасващите нарези на една мачта с височината на носа, здраво закрепена на брега.

С умение, достойно за тези предприемчиви мъже, единият от тях, страстен математик, бе изчислил ъгъла, под който стъпалата трябваше да се отклоняват постепенно и точно от средата на мачтата към горния и долния й край, така че стъпалата на горната половина стигаха ветрилообразно до върха на скалата, като същата фигура се повтаряше в обратна посока от долните стъпала. Тази чудно лека и същевременно съвършено солидна стълба им струва двадесет и два дена работа. Клечка фосфорен кибрит, една нощ и прибоят бяха достатъчни, за да заличат завинаги следите й.

Така нищо не можеше да издаде осквернителите на манастира и всяко разследване щеше да се окаже безуспешно.

Скалата завършваше с площадка, заобиколена с пропаст. След като бяха проучили местността с далекогледи от марса на кораба, тринадесетте непознати мъже се бяха убедили, че оттам, въпреки някои неравности, можеха лесно да стигнат до манастирската градина, където гъстите дървета предлагаха сигурен заслон. Там вече щяха да решат по какъв начин да отвлекат монахинята. След като бяха положили толкова големи усилия, не искаха да провалят начинанието си, като се изложат на риска да бъдат забелязани, и решиха да изчакат края на последната четвърт луна.

Загърнат в наметалото си, Монриво прекара две нощи легнал на скалата. Вечерните и утринните песнопения го изпълваха с неизразимо блаженство. Приближи се до самата стена, за да слуша музиката на органа, и се помъчи да различи един глас сред хора. Но въпреки тишината от такова разстояние музиката стигаше до ушите му като слети звуци. Това бяха сладостни хармонии, в които не се чувствуваха недостатъците на изпълнението, а се долавяше само чистата мисъл на изкуството и тя се предаваше на душата, без да изисква усилено внимание, нито трудно вникване. Под този полъх от звуци страшните спомени на Арман се пробудиха, цялата му любов разцъфтя отново, стори му се, че въздухът му носи обещания за щастие.

Монриво слезе на третия ден призори, след като часове наред не бе откъсвал поглед от прозореца на една килия без решетка. Над такава пропаст решетките бяха излишни. Цялата нощ прозорецът бе светил. И онзи глас на сърцето, който еднакво често мами и казва истината, му бе изкрещял:

— Тя е там!

„Тя положително е там и утре ще бъде моя“ — реши той и радостните му мисли се сляха със звъна на една камбана, която заби бавно.

Странна причудливост на сърцето! Той обичаше по-страстно монахинята, стопена от любовна мъка, съсипана от сълзи, пост, бдение и молитви, двадесет и девет годишната дълбоко съкрушена жена, отколкото бе обичал лекомисленото момиче, двадесет и четири годишната жена, силфидата. Но не са ли склонни силните духом мъже да изпитват влечение към женските лица с благороден израз, придобит от възвишени страдания или от устреми на мисълта? Красотата на една изранена от скърби жена не е ли по-привлекателна от всички красоти за мъжете, които чувствуват в сърцето си неизчерпаеми съкровища от утешения и нежност, готови да се излеят над някое изящно от слабост и силно от чувства създание? Свежото, белорумено, гладко лице, с една дума, хубавичката жена има обикновена привлекателност, на която се поддава посредствеността.

Монриво не можеше да не харесва онези лица, в които любовта се пробужда сред гънките на болката и сред опустошението на тъгата. А нима тогава при зова на могъщите му желания пред влюбения не изниква едно съвсем ново, младо, трепетно същество, приело само за него да разбие обвивката, в която той вижда красота, а хората — разрушение? Не притежава ли той две жени: онази, която се представя пред другите бледа, безцветна, печална, и жената на сърцето му, невидима за хората, ангел, който разбира живота чрез чувството и се явява в целия си блясък само за тържествата на любовта?

Преди да напусне наблюдателния си пост, генералът чу тихи акорди, които идваха от същата килия, леки, пълни с нежност гласове. Когато слезе в подножието на скалата, където приятелите му го чакаха, с няколко думи, пропити с онази доверчива, макар и сдържана страст, чието благородно вълнение мъжете винаги зачитат, им каза, че никога в живота си не е изпитал такова упоително щастие.

На другата вечер единадесет предани другари се изкачиха в мрака до върха на скалата; всеки носеше по една кама, шоколад и комплект инструменти, каквито се използуват в разбойническия занаят. След като стигнаха до манастирската стена, с помощта на саморъчно направени стълби се прехвърлиха през нея и се озоваха в гробището. Монриво позна дългата сводеста галерия, през която бе минал, за да отиде в салона за свиждане, и прозорците на салона. Незабавно предложи план за действие и планът му бе приет.

Да минат през прозореца на салона, който осветяваше отделението за кармелитките, да проникнат в коридорите, да видят дали на вратите на килиите са написани имената на монахините, да открият килията на сестра Тереса, да влязат ненадейно и да й запушат устата, докато спи, да я вържат и да я отнесат — дотук всички точки на плана бяха лесноизпълними за мъже, които съчетаваха дързостта и ловкостта на каторжници с познанията на светски хора и които не биха се поколебали, ако се наложеше, да нанесат удар с кама, за да си осигурят нечие мълчание.

Решетката на прозореца бе изпилена за два часа. Трима души останаха да пазят отвън, а двама в салона. Другите си свалиха обувките и се пръснаха във верига по коридора, по който тръгна Монриво. За прикритие пред него вървеше младият Анри дьо Марсе, най-ловкият от цялата група, който за по-сигурно се бе облякъл в расо на кармелитка, точно каквито носеха калугерките в манастира.

Изби три часът, когато мнимата калугерка и Монриво стигнаха до килиите. Скоро се ориентираха в тяхното разположение. И тъй като не се чуваше никакъв шум, при светлината на един засенчен фенер се заеха да четат за щастие написаните на вратите имена, придружени с мистични девизи, образи на светци и светици, с каквито всяка монахиня обозначава своя нов път в живота и разкрива последната си мисъл.

Като стигнаха до килията на сестра Тереса, Монриво прочете следния надпис: „Sub invocatione matris Theresae!“^[3] и девиза: „Adoremus in aeternum“^[4].

Изведнъж Дьо Марсе сложи ръка на рамото му и му посочи ивица ярка светлина, която минаваше през пролуката на вратата и падаше върху плочите на коридора.

В този миг пристигна и господин Дьо Ронкьорол.

— Всички монахини са в черквата. Започва опело — каза той.

— Аз ще остана тук — отговори Монриво. — Вие отидете в салона и затворете вратата на този коридор.

И бързо влезе, предшествуван от мнимата калугерка, която си спусна булото пред лицето. Тогава в преддверието на килията видяха херцогинята. Лежеше мъртва на земята върху дъската на леглото и осветена от две свещи. Без нито дума, нито вик Монриво и Дьо Марсе се спогледаха. После генералът направи движение, с което искаше да каже: „Да я отнесем.“

— Бягайте — извика Ронкьорол, — процесията от калугерки тръгва, ще ви открият.

С онази свръхестествена бързина, която върховното желание придава на движенията, отнесоха мъртвата в салона, прекараха я през прозореца и когато вече бяха стигнали до манастирската ограда, в килията влезе игуменката, следвана от монахините, които трябваше да вземат тялото на сестра Тереса.

Калугерката, натоварена да бди край покойницата, от лекомислие бе отишла да прерови спалнята й, за да узнае нейните тайни, и толкова се бе улисала в това търсене, че не бе чула нищо. Като излезе и не видя тялото, тя се вцепени.

Преди поразените жени да се сетят да я търсят, херцогинята беше спусната с въже до подножието на скалите и другарите на Монриво бяха унищожили съоръжението.

В девет часа сутринта не бе останала никаква следа от стълбата, нито от въжения мост. Тялото на сестра Тереса бе качено на кораба. Брикът отиде в пристанището да вземе моряците и изчезна още същия ден.

Монриво остана сам в каютата си с Антоанет дьо Наварен, чието лице няколко часа сия за негова утеха с възвишената хубост, дължаща се на особеното спокойствие, което смъртта придава на нашите тленни останки.

— Ах, това беше жена — каза Ронкьорол, когато Монриво отново се появи на палубата. — А сега е нищо. Да й вържем по едно гюле на краката, да я хвърлим в морето и да не мислим за нея повече, отколкото мислим за книга, прочетена през детските години.

— Да, защото това вече е само поема — отвърна Монриво.

— Ето че помъдря. От сега нататък имай увлечения, но любовта трябва да знаеш къде да я вложиш. Само последната любов на жената може да удовлетвори първата любов на мъжа.