Почти цяла седмица госпожа Дьо Ланже се надяваше да види маркиз Дьо Монриво, но Арман се задоволяваше да й праща всяка сутрин визитната си картичка. Всеки път, когато й предаваха тази картичка, тя неволно потръпваше, обзета от злокобни, но неопределени мисли, каквито са обикновено предчувствията за нещастие. Прочитайки името му, ту й се струваше, че усеща в косите си силната ръка на този безмилостен мъж, ту живото й въображение и представяше някакви ужасни отмъщения. Толкова добре беше опознала Монриво, че не можеше да не изпитва страх. Ще я убие ли? Няма ли този мъж с бичи врат да я прехвърли през главата си и да я изкорми? С крака ли ще я стъпче? Кога, къде, как ще я хване? Дълго ли ще я изтезава и на какъв род мъчения е замислил да я подложи? Разкайваше се. Имаше часове, когато, ако той бе дошъл, тя щеше да се хвърли в прегръдките му всеотдайно. Всяка вечер, преди да заспи, един различен Монриво и се мяркаше в просъница и й навяваше страх. Ту виждаше горчивата му усмивка, ту юпитеровските му свъсени вежди, лъвския му поглед или раменете му, които се свиваха високомерно. На другия ден неговата визитна картичка й се струваше опръскана с кръв. Живееше тревожно, сега името му я вълнуваше повече, отколкото я бе вълнувало присъствието на устремния, упорит, взискателен влюбен мъж. Страховете й още повече нарастваха поради необходимостта да мълчи — тя беше принудена да се подготви без чужда помощ за една страшна борба, за която не й беше позволено да говори.

Тази горда и корава душа се оказваше по-чувствителна към гъдела на омразата, отколкото към ласките на любовта. Ах, ако генералът можеше да види как неговата любима, потънала в горчиви мисли, седи със свити вежди в същия този будоар, където той бе вкусвал толкова радости, може би в душата му щяха да се събудят големи надежди! Нима гордостта не е едно от онези човешки чувства, които пораждат само благородни действия? Макар че госпожа Дьо Ланже таеше мислите си, позволено ни е да предположим, че господин Дьо Монриво вече не й беше безразличен. А не е ли победа за мъжа да занимава така съзнанието на една жена? У нея неминуемо трябваше да настъпи прелом в една или друга насока. Сложете жена под копитата на побеснял кон или пред страшен звяр, и тя положително ще падне на колене, ще чака смъртта; но ако животното се смили и не я убие, тя ще обикне коня, лъва, бика и ще започне открито да говори за него. Херцогинята се чувствуваше като в лапите на лъв: трепереше, но не го мразеше.

При така създалите се странни отношения между двамата, през следващата седмица те на три пъти се срещаха в обществото. И всеки път, когато, кокетирайки, херцогинята зададеше на Арман някакъв въпрос, той отвръщаше с почтителен поклон и усмивки, пропити с толкова жестока ирония, че потвърждаваха всички страхове, които неговата визитна картичка й бе навяла сутринта. Животът е само това, което го правят чувствата, а чувствата бяха издълбали пропаст между двамата.

В началото на следващата седмица сестрата на маркиз Дьо Ронкьорол графиня Дьо Серизи даваше голям бал, на който трябваше да присъствува госпожа Дьо Ланже. Първият човек, когото херцогинята видя, влизайки в залата, беше Арман. Сега Арман я чакаше, или поне тя си помисли така. Двамата се погледнаха. Ледена пот изби от всички пори на жената. През цялото време тя бе смятала Монриво способен на някакво нечувано отмъщение, съответствуващо на странните им отношения; това отмъщение бе намерено, беше подготвено, кипеше, клокочеше. Очите на унизения влюбен й хвърляха мълнии, лицето му сияеше, от щастлива омраза. Затова, въпреки намерението на херцогинята да се държи хладно и дръзко, очите й си оставаха унили. Тя отиде и седна при графиня Дьо Серизи, която неволно възкликна:

— Но какво ви е, Антоанет? Изглеждате ужасно!

— Един танц ще ме оправи — отвърна тя и подаде ръка на младежа, който тъкмо се приближаваше.

Госпожа Дьо Ланже започна да танцува с него валс, завъртя се устремно, бясно, сякаш шибана от тежкия поглед на Монриво. Той стоеше прав пред групата хора, които наблюдаваха за забавление танцуващите. Всеки път, когато херцогинята минаваше край него, той впиваше очи в нейната отмятаща се глава, както тигър следи жертвата си. Когато валсът свърши, госпожа Дьо Ланже седна при графинята, а Арман продължи да я гледа, застанал наблизо с някакъв непознат.

— Едно от нещата, които ми направиха най-силно впечатление по време на това пътуване… — заговори той и при тези думи херцогинята наостри уши — … беше едно изречение. Чух го от пазача на Уестминстър, докато показваше брадвата, с която палачът с маска отсякъл главата на Чарлс Първи, Според преданието кралят го бил казал на някакъв любопитен човек.

— И какво казал кралят? — запита госпожа Дьо Серизи.

— „Не пипайте брадвата“ — отвърна Монриво. В гласа му се долавяше заплаха.

— Наистина, маркизе, вие гледате врата ми толкова мелодраматично, докато разказвате тази стара история, известна на всички, които са ходили в Лондон, че сякаш държите брадва в ръката си — обади се херцогиня Дьо Ланже. И докато произнасяше последните думи през смях, усети, че я облива студена пот.

— Но в случая историята е съвсем нова — отвърна той.

— Как така? Моля ви, обяснете.

— Нова е, госпожо, защото вие докоснахте брадвата — тихо й каза Монриво.

— Чудесно пророчество! — възкликна тя с пресилено любезна усмивка. — И кога ще трябва да падне главата ми?

— Аз не желая да видя как пада вашата прелестна глава, госпожо. Само се опасявам, че ще ви се случи нещастие. Ако ви острижат косата, няма ли да съжалявате за русите си къдри, чиято привлекателност вие толкова изкусно използувате?…

— Но има хора, за които жените обичат да правят подобни жертви, често дори за мъже, които не са в състояние да им простят едно неволно избухване.

— Съгласен съм. Но ако някой шегобиец ви отнеме красотата с кой знае какъв химикал и ви превърне в стогодишна жена, докато за нас вие сте едва на осемнадесет?

— Но, господине — прекъсна го тя, — едрата шарка е нашето Ватерло. Още на другия ден разбираме кой ни е обичал истински.

— Няма ли да съжалявате за това чаровно лице, което…

— О, много! Но по-малко заради самата мен, отколкото заради този, когото то може би е радвало. И все пак ако той продължава да ме обича истински, какво значение ще има за мен красотата? Какво ще кажете, Клара?

— Това са опасни разсъждения — отвърна госпожа Дьо Серизи.

— А може ли да попитам негово величество царя на магьосниците — продължи госпожа Дьо Ланже — кога съм извършила непростимата грешка да докосна въпросната брадва, след като не съм ходила в Лондон?…

— Non so^[1] — изсмя се подигравателно той.

— А кога ще бъде екзекуцията?

Монриво хладно извади часовника си, погледна го и каза с наистина зловеща сигурност:

— Този ден няма да завърши, преди да ви се случи някакво ужасно нещастие…

— Аз не съм дете, за да се плаша толкова лесно, или по-скоро съм дете, което не знае какво е опасност — каза херцогинята, — затова сега отивам безстрашно да танцувам на ръба на пропастта.

— Очарован съм, госпожо, като виждам какъв характер проявявате — подхвърли Монриво, докато тя тръгна да се включи в кадрила.

Въпреки привидното си пренебрежение към черните предсказания на Арман, херцогинята бе обзета от истински ужас. Поосвободи се от душевната и почти физическа потиснатост, в която я държеше влюбеният в нея мъж, едва когато той напусна бала. Все пак, след като се наслади за миг на удоволствието да диша свободно, тя с изненада установи, че съжалява за вълненията, породени от страха — до такава степен женската природа жадува за силни преживявания. Това съжаление не беше любов, но положително спадаше към чувствата, които я подготвят. После сякаш отново изпаднала под въздействието на тревожното чувство, внушено й от господин Дьо Монриво, си припомни с каква убеденост той бе погледнал часовника си и обзета от ужас, си тръгна.

Наближаваше полунощ. Слугата, който я чакаше, й паметна шубата и отиде да повика колата й. След като седна в каретата, херцогинята се унесе в размисъл, предизвикан съвсем естествено от предсказанието на господин Дьо Монриво. Стигнаха в двора и тя влезе във вестибюл, почти сходен на този в дома й, но изведнъж не позна стълбището. В момента, в който се обърна, за да повика слугите си, неколцина мъже бързо се втурнаха към нея, запушиха устата й с кърпа, завързаха ръцете и краката й и я понесоха. Тя се разкрещя.

— Госпожо, наредено ни е да ви убием, ако крещите — прошепна й някой на ухото.

Херцогинята толкова се изплаши, че никога не можа да си обясни през къде и как е била пренесена. Когато дойде на себе си, лежеше на дивана в някаква ергенска стая. Ръцете и краката й бяха вързани с копринени въжета. Неволно извика, когато погледът й срещна очите на Арман дьо Монриво, който седеше спокойно в едно кресло, облечен в халат, и пушеше пура.

— Не викайте, херцогиньо — хладно каза той, след като извади пурата от устата си. — Боли ме главата. Ето сега ще ви развържа. Само че вие ще изслушате внимателно онова, което имам да ви кажа. — И след като грижливо махна въжетата, които стягаха краката на херцогинята, продължи: — Какъв смисъл има да викате? Никой не може да ви чуе. Вие сте възпитана жена и няма да правите излишни истории. Ако не стоите мирно, ако решите да се борите с мен, отново ще ви завържа ръцете и краката. Всъщност съм убеден, че вие достатъчно се уважавате, за да си седите на този диван така, сякаш сте във вашата къща, на вашия диван… и все така хладна, ако желаете… Там, на онзи диван, вие ме накарахте да пролея доста сълзи, които аз криех от всички.

Докато Монриво говореше, херцогинята се озърташе с оня бегъл женски поглед, който е привидно разсеян, но всичко вижда. Много й се хареса стаята, която донякъде напомняше монашеска килия. Тук витаеше душа и мисъл на мъж. Никакви украшения не нарушаваха гладката сивота на празните стени. Подът беше застлан със зелен килим. Едно черно канапе, маса, отрупана с книжа, две големи кресла, скрин с будилник, съвсем ниско легло, върху което бе метната червена покривка, поръбена с черен кант във формата на меандър, издаваха със своя подбор навици на живот, който изключваше всичко излишно. Поставеният на камината трисвещник напомняше с египетската си форма за необятните пустини, из които този мъж дълго бе скитал. Между долния край на леглото, чиито крака във формата на големи сфинксови лапи се отгатваха под гънките на плата, и една от страничните стени на стаята имаше врата, закрита със зелена завеса с червени и черни ресни, окачена на пръчка с тежки халки. Подобна завеса имаше и на вратата, през която непознатите мъже бяха влезли, но тя беше привдигната с шнур. При последния поглед, който хвърли на двете завеси, за да ги сравни, херцогинята забеляза, че вратата до леглото е отворена и през ресните долу от съседната стая прониква червена светлина. Любопитството й естествено бе събудено от тази унила светлина, която едва й позволяваше да различи в мрака някакви странни фигури. Но дори не й мина през ума, че оттам може да я грози опасност, защото в този момент я занимаваше нещо съвсем друго.

— Нескромно ли ще бъде от моя страна, ако ви запитам какво смятате да правите с мен, господине? — заговори тя с надменно язвителен тон.

Беше й се сторило, че долавя страстна любов в думите на Монриво. И впрочем защо някой мъж ще отвлече жена, ако не я обожава?

— Съвсем нищо, госпожо — отвърна той, издухвайки изящно последния тютюнев дим. — Вие сте тук за кратко. Искам най-напред да ви обясня каква сте вие и какъв съм аз. Когато се кълчите на вашия диван, във вашия будоар, не намирам думи, за да изразя мислите си. Освен това у дома си при най-малкото нещо, което не ви се нрави, вие дърпате шнура на звънеца, крещите до Бога и изгонвате влюбения във вас мъж, сякаш е последна отрепка. Тук съзнанието ми е свободно. Тук никой не може да ме изгони. Тук вие ще бъдете моя жертва за няколко минути и ще имате безкрайната добрина да ме изслушате. Не се безпокойте. Не ви отвлякох, за да ви наговоря обиди, за да получа от вас със сила онова, което аз не съумях да заслужа, а вие не пожелахте да ми дадете доброволно. Това би било недостойно. Вие може би приемате насилието. Аз — не. — И с рязко движение той хвърли пурата си в камината, като добави: — Димът навярно ви дразни, госпожо?

После стана, взе от огнището една топла кадилница и сложи в нея някакви благовонни смоли, за да прочисти въздуха.

Изумлението на херцогинята можеше да се сравни само с унижението й. Тя беше във властта на този мъж, а този мъж не искаше да се възползува от властта си. Очите му, преди пламтящи от любов, сега бяха спокойни и неподвижни като звезди. Тя се разтрепери. После страхът, който й вдъхваше Арман, още повече нарасна поради онова смразяващо усещане, каквото изпитваме в кошмарен сън, че се движим, а не се помръдваме от мястото си. Седеше скована от уплаха, стори й се, че огънят зад завесата се засилва, разпалван от духало: по-ярки пламъци внезапно бяха осветили трима маскирани мъже. Тази ужасяваща картина изчезна толкова бързо, че тя я взе за зрителна измама.

— Госпожо — продължи Арман, гледайки я с хладно презрение, — една минута, само една минута ще ми бъде достатъчна, за да ви засегна така, че да ме запомните за цял живот, а това е единствената вечност, на която лично аз мога да разчитам. Аз не съм бог. Изслушайте ме внимателно — продължи той след кратко мълчание, което придаваше тържественост на думите му. — Към вас любовта винаги ще идва по ваше желание. Вие имате безгранична власт над мъжете. Но не забравяйте, че веднъж вие повикахте любовта и тя дойде чиста и доверчива, толкова чиста и доверчива, колкото може да бъде любовта на тази земя, толкова почтителна, колкото беше силна и ласкава, любов като на предана жена или като на майка към детето й, с една дума, толкова голяма, че стигаше до лудост. Вие се подиграхте с тази любов и с това извършихте престъпление. Всяка жена има правото да отхвърли любов, която чувствува, че не може да сподели. Не заслужава съжаление мъжът, който обича, но не съумява да се понрави. Той няма право да се оплаква. Но, херцогиньо, да привлечете, преструвайки се на влюбена, един нещастник, лишен от всяка обич, да му дадете да съзре щастието в цялата му пълнота, за да му го отнемете, да му откраднете всяко щастие за в бъдеще, да убиете не само настоящето му, но и целия му живот, отравяйки всичките му мигове и всичките му мисли, ето кое аз наричам ужасно престъпление!

— Господине…

— Аз още не мога да ви разреша да ми отговорите. Така че ще продължите да ме слушате. Впрочем аз имам права над вас, но ще си послужа само с правата на съдията над престъпника, за да пробудя вашата съвест. Ако вече нямахте съвест, не бих ви упрекнал. Но вие сте толкова млада! Искам да вярвам, че още чувствувате сърцето си живо. Ако ви смятам за достатъчно извратена да извършите престъпление, което законът не наказва, не смятам, че сте паднали толкова низко, та да не разберете смисъла на моите думи. Продължавам.

В този миг херцогинята чу глух шум на духало — непознатите мъже, които бе зърнала преди малко, вероятно разпалваха огъня и неговата светлина заигра по завесата. Но, мълниеносният поглед на Монриво я застави да остане на мястото си, разтреперана, с втренчени в него очи. Колкото и голямо да беше любопитството й, огънят на неговите думи я интересуваше повече от гласа на оня тайнствен огън.

— Госпожо — каза той след известно мълчание, — в Париж, когато палачът се готви да посегне към жалкия убиец и да го повали на дъската, където законът повелява убиецът да лежи, за да бъде обезглавен… както знаете, вестниците предупреждават бедни и богати, за да съобщят на едните, че могат да спят спокойно, а на другите — да будуват, за да живеят. Е, добре, вие, която сте вярваща и дори малко нещо черковница, отидете и поръчайте да отслужат панихида за този нещастник, защото сте от същия род, само че спадате към старшия му клон. Тласкан от мизерия или гняв, вашият брат-престъпник просто е убил един човек. Докато вие! Вие убихте щастието на един човек, най-хубавия му живот, най-скъпите му надежди. Онзи, без много да му мисли, е причакал жертвата си, убил я е против волята си, от страх пред гилотината. Докато вие!… Вие извършихте всички злодеяния, на които е способна слабостта против една невинна сила; вие приласкахте вашата жертва, за да можете по-лесно да разкъсате сърцето й; привлякохте я с нежности; не пропуснахте нито една от милувките, които можеха да я накарат да предвкусва, да мечтае, да желае насладите на любовта. Изисквахте хиляди отстъпки, а не се съгласихте на нито една. Показахте й светлината, преди да й извадите очите. Прекрасна смелост наистина! Подобни низости са лукс, от който нищо не разбират еснафките, на които вие се подигравате. Те знаят да се отдават и да прощават, умеят да обичат и да страдат. Пред величието на тяхната преданост ние, мъжете, сме нищожни. Изкачвайки се в обществото, човек среща също толкова кал, колкото и долу, само че горе тя е втвърдена и позлатена. Да, за да постигне съвършенство в подлостта, на жената е нужно добро възпитание, славно име, красота, херцогска титла. За да паднете по-долу от всичко, трябваше да бъдете над всичко. Не изразявам добре мисълта си — още толкова страдам от раните, които вие ми нанесохте. Но не смятайте, че се оплаквам. Не! Думите ми не съдържат никаква лична надежда, не крият никаква горчивина. Знайте, госпожо, аз ви прощавам и моята прошка е толкова пълна, че нямате правото да се оплаквате, задето сте дошли да я получите въпреки волята си… Само че вие бихте могли да измамите и други сърца, също тъй детски като моето, и аз съм длъжен да им спестя страданията. Така че мисълта за правосъдие ми беше внушена от вас. Изкупете тук, на този свят вината си и Бог може би ще ви прости. Дано! Но не, Бог е безмилостен. Ще ви накаже.

При тези думи очите на жената, която слушаше с израз на болка и отчаяние, се напълниха със сълзи.

— Защо плачете? Останете вярна на природата си. Вие гледахте, без да се трогнете, мъките на сърцето, което разбивахте. Престанете, госпожо, успокойте се. Аз вече не мога да страдам. Други ще ви кажат, че сте им дарили живот. Аз ви казвам с наслада, че ме унищожихте. Може би отгатвате, че аз не си принадлежа. Длъжен съм да живея за приятелите си, с тях ще трябва да понеса хлада на смъртта и скърбите на живота. Да не би у вас да има толкова добрина? Да не би да сте като пустинните тигри, които най-напред раняват жертвата си, а после й ближат раната?

Херцогинята се разрида.

— Спестете си сълзите, госпожо. Дори да им повярвам, то ще бъде само за да се предпазя. Не са ли и те една от вашите уловки? В края на краищата след всички преструвки, с които си послужихте, мога ли да приема, че у вас има нещо истинско? С нищо вече не можете да ме развълнувате. Ето, казах ви всичко.

В порив на благородство и смирение госпожа Дьо Ланже стана.

— Вие имате право да се държите сурово с мен — каза тя и подаде ръка на мъжа, но той не я пое. — Думите ви не са достатъчно жестоки. Аз заслужавам това наказание.

— За какво наказание говорите, госпожо! Та нали да наказваме, значи да обичаме? Не очаквайте от мен нищо, което да напомня чувство. В този мой личен процес аз мога да стана обвинител и съдия, защита и палач. Но не. След малко аз просто ще изпълня един дълг — нямам никакво желание да отмъщавам. Най-жестокото отмъщение според мен е да пренебрегнем една възможност за отмъщение. И кой знае? Аз може би ще стана оръдие на вашите удоволствия. От сега нататък, носейки с цялото си изящество печалната ливрея, с която обществото облича престъпниците, вие може би ще бъдете принудена да възприемете и тяхната честност. И тогава ще се влюбите.

Херцогинята слушаше смирено, но това вече не беше преструвка, нито пресметливо кокетство. Заговори след известно мълчание.

— Арман — каза тя, — струва ми се, че аз се противопоставях на любовта от естествен женски свян и не от вас бих очаквала подобни упреци. Вие се въоръжавате с всички мои слабости и ги превръщате в престъпления. Как не сте си помислили, че когато пренебрегвах дълга си, може би съм бивала увлечена от желанието да позная любовта и че на другия ден съм съжалявала, отчаяна съм била, задето съм стигнала твърде далеч? Уви, това беше грях от незнание. Кълна ви се, че в грешките ми имаше толкова чистосърдечност, колкото и в угризенията ми. Суровостта ми криеше много повече любов, отколкото моята отстъпчивост. И всъщност от какво се оплаквате? На вас не ви беше достатъчно, че ви отдадох сърцето си, изведнъж вие грубо поискахте цялата да ви се отдам…

— Грубо! — извика господин Дьо Монриво, но си каза: „Загубен съм, ако сега започна да споря за думи.“

— Да, вие пристигнахте при мен като при някаква паднала жена, без уважение, без поне малко внимание на влюбен. Нямах ли право да размисля? Да, и размислих. Непочтителността на вашето държане е извинима: дължи се на любов. Позволете ми да мисля така и да ви оправдая пред себе си. И ще ви призная, Арман, тази вечер, в самия миг, когато вие ми предричахте нещастие, аз вярвах в нашето щастие. Да, имах вяра във вашия благороден, горд характер, за който сте ми дали толкова доказателства… И цяла бях твоя — пошепна тя, навеждайки се към Монриво. — Да, почувствувах желание да направя щастлив мъжа, който е преживял толкова изпитания. Щом трябваше да имам господар, исках той да бъде голям човек. И колкото повече осъзнавах високото си положение, толкова по-малко исках да се принизя. Имах доверие в тебе и виждах живот, изпълнен с любов в мига, когато ти ми вещаеше смърт… Силата не може да не е съчетана с добрина. Приятелю, ти си толкова силен, че не можеш да се ожесточиш против една бедна жена, която те обича. Ако наистина имам някаква вина, нима не можеш да ми простиш? Нима не мога да изкупя грешките си? Разкаянието придава прелест на любовта, искам да бъда много прелестна за тебе. Нима само аз от всички жени нямах право да изпитвам онази несигурност, онези страхове, онази стеснителност, които са толкова естествени за нас, когато се обвързваме за цял живот? Та вие тъй лесно скъсвате подобни връзки! Обикновените жени, с които ме сравнявате, се отдават, но се борят. Е, добре, и аз се борих, но ето ме сега… Господи! Той не ме слуша! — извика тя и млъкна. После изкрещя, кършейки ръце; — Но аз те обичам! Твоя съм! — И като падна на колене пред Арман, повтори: — Твоя съм, твоя, мой единствен господарю!

— Госпожо — каза Арман, посягайки да я вдигне, — Антоанет вече не може да спаси херцогиня Дьо Ланже. Аз вече не вярвам нито на едната, нито на другата. Днес ще се отдадете, утре може би ще откажете. Няма сила на небето или на земята, която да ми гарантира нежната вярност на вашата любов. Нейните залози останаха в миналото. С вас ние вече нямаме минало.

В този миг светлината блесна толкова ярко, че херцогинята неволно се обърна към завесата и ясно видя тримата маскирани мъже.

— Арман — каза тя, — не бих искала да си разваля мнението за вас; какво означава присъствието на тези хора? Какво ми готвите?

— Тези хора са сигурни; и те като мен няма нищо да издадат от това, което ще стане тук — отвърна той. — Считайте ги просто за мои ръце. Единият от тях е хирург…

— Хирург… — възкликна тя. — Арман, приятелю, неизвестността е най-жестокото мъчение. Говорете, кажете, ако искате живота ми: аз ще ви го дам, вие няма да ми го отнемете…

— Значи, не сте ме разбрали! — отвърна Монриво. — Нали ви говорих за правосъдие? Сега — хладно добави той, като взе от масата един къс стомана, — за да прекратя страховете ви, ще ви обясня какво реших да направя с вас. — И той й показа един лотарингски кръст със стоманена дръжка. — Двама мои приятели сега нажежават до червено също такъв кръст. С него ще ви жигосаме, ще ви сложим белег на челото, тук, между двете очи, така че няма да можете да го скриете с никакви диаманти и по такъв начин да избегнете въпросите на хората. С една дума, вие ще носите на челото си клеймото на позора, както каторжниците го носят на рамото си. Болката не е нищо, но тъй като се опасявам от нервна криза или от съпротива…

— От съпротива! — възкликна тя, пляскайки радостно с ръце. — Не, не, бих искала цялата земя да е тук. Ах, Арман, жигосай, бързо жигосай твоята робиня, като най-нищожна твоя вещ! Ти искаше доказателства за любовта ми. Но ето ти всички доказателства, събрани в едно! Ах, в твоето отмъщение аз виждам само милост и прошка, само вечно щастие… След като по такъв начин обявиш собствеността си над една жена, след като ще имаш една робиня, която ще носи твоя червен белег, ти никога няма да можеш да я изоставиш, завинаги ще бъдеш мой. След като ме осъдиш на усамотение на земята, ти ще се грижиш за моето щастие, иначе би бил подлец, а аз знам, ти си благороден, великодушен! Но жената, която обича, винаги сама се жигосва. Елате, господа, влезте и жигосвайте, жигосайте херцогиня Дьо Ланже. Тя завинаги принадлежи на господин Дьо Монриво. Елате веднага, всички, челото ми е по-горещо от вашето желязо.

Арман бързо се извърна, за да не гледа как трепери от вълнение коленичилата херцогиня. Прошепна нещо на тримата си приятели и те изчезнаха.

Жените, привикнали да живеят в салони, знаят за какво може да служи едно огледало. И херцогинята в желанието си да разгадае какво става в сърцето на Арман следеше неговото отражение. Арман, който не се опасяваше от огледалото, бързо изтри просълзените си очи. За херцогинята това движение разкриваше цялото й бъдеще. Когато той се върна, за да вдигне госпожа Дьо Ланже, намери я изправена: беше убедена, че е обичана. Затова цялата потрепери, чувайки Монриво да й казва със същата суровост, с която тя понякога му говореше преди, когато правеше каквото си иска с него:

— Ще ви помилвам, госпожо. Вярвайте ми, всичко ще бъде така, сякаш тази сцена не се е състояла. Но нека сега да си кажем сбогом. Желая да вярвам, че сте били искрена, когато кокетирахте с мен на вашето канапе, и че сега също сте били искрена, когато ми разкрихте сърцето си. Сбогом. Аз вече не мога да вярвам. Вие ще продължите да ме тормозите, ще си останете херцогиня. И… но не, сбогом, ние никога няма да се разберем. А сега какво предпочитате? — добави той с тон на церемониалмайстор. — Да се приберете у дома си или да се върнете на бала у госпожа Дьо Серизи? Направих всичко, което беше във властта ми, за да остане репутацията ви ненакърнена. Нито вашата прислуга, нито обществото подозират нещо от това, което стана между двама ни през последния четвърт час. Слугите ви смятат, че сте на бала, колата ви не е напускала двора на госпожа Дьо Серизи; но каретата ви може да бъде изпратена у вас. Къде желаете да отидете?

— А какво мислите вие, Арман?

— Няма вече Арман, госпожо, ние сме чужди един за друг.

— Добре, заведете ме на бала — каза тя, като искаше да постави на проверка властта на Арман. — Отново хвърлете в светския ад една душа, която страдаше и ще трябва да продължи да страда там, щом за нея вече няма щастие. О, приятелю, но аз ви обичам, както обичат вашите обикновени жени. Толкова ви обичам, че съм готова да се хвърля на врата ви пред всички, ако поискате това от мен. О, приятелю, това ужасно общество не ме е покварило. Бъдете спокоен, аз съм млада и сега още повече се подмладих. Да, аз съм дете, твое дете, ти току-що ме създаде. О, не ме изхвърляй от моя рай!

Арман махна с ръка.

— Ах, щом трябва да си отида, позволи ми да си взема нещо оттук, някаква дреболия! Ето това, довечера ще си го сложа до сърцето — каза тя, грабна шапчицата на Арман и я зави с кърпичката си. После продължи: — Не, аз не съм светска развратница; ти не познаваш тези жени и затова не можеш да ме оцениш; обаче знай, че някои се отдават за пари, други се съблазняват от подаръци. Всичко това е гнусно. Ах! Бих искала да съм обикновена жена, работничка, ако предпочиташ жена с по-долно от твоето положение пред жена, у която предаността се съчетава със светски блясък. Ах, мой Арман, сред нас има благородни, възвишени, целомъдрени, чисти жени и такива жени са чаровни. Бих искала да притежавам всички титли, за да ги пожертвувам за теб. За жалост аз съм само херцогиня, но бих искала да съм родена до самия престол, защото тогава не би липсвало нищо от онова, което бих желала да ти пожертвувам. За теб щях да съм обикновено момиче от народа, а за останалите хора — кралица.

Арман слушаше и плюнчеше пурите си.

— Когато решите да тръгнете, предупредете ме — прекъсна я той.

— Но аз бих искала да остана…

— А, това е нещо друго! — каза той.

— Виж, тази не е навита добре! — извика херцогинята, като взе една от пурите и притисна устни там, където се бяха допрели устните на Арман.

— Да не би да пушиш? — запита той.

— О, какво ли не бих направила, за да ти се харесам!

— В такъв случай, госпожо, вървете си…

— Ще се покоря — през сълзи каза тя.

— Трябва да си покриете лицето, за да не виждате през къде ще минем.

— Ето, готова съм, Арман — каза тя, като си завърза очите.

— Виждате ли?

— Не.

Той тихичко коленичи пред нея.

— Ах, всичко разбрах — каза тя и неволно направи мило движение към него, смятайки, че престорената му строгост ще се прекрати.

Той понечи да целуне устните й, тя пристъпи към него.

— Вие виждате, госпожо.

— Но аз все пак съм малко любопитна.

— Значи, вие винаги ще ме мамите!

— Ах! — възкликна тя в гневен изблик на непризнато великодушие. — Свалете ми превръзката и ме водете, господине, аз няма да си отворя очите.

Като чу нейния вик, Арман разбра, че може да разчита на думата й и поведе херцогинята, която го последва, честно стискайки очи. Но докато я държеше бащински за ръката, за да й помага ту да се качва, ту да слиза, Монриво усещаше силното биене на сърцето на тази жена, обзета толкова внезапно от една истинска любов. Щастлива, че може да му говори по такъв начин, госпожа Дьо Ланже пожела всичко да му разкаже, но Арман остана непоколебим и когато ръката на херцогинята му задаваше въпрос, неговата ръка мълчеше.

След като вървяха известно време заедно, най-сетне Арман каза на херцогинята да мине напред. Тя мина и усети, че той внимава роклята й да не докосва стените на някакъв вероятно тесен ход. Госпожа Дьо Ланже остана трогната от грижата му, тя все пак беше израз на малко любов. Но това, изглежда, беше нещо като сбогуване, защото Монриво я напусна, без да й каже нито дума.

Херцогинята усети топла атмосфера и отвори очи. Видя, че е сама пред камината в будоара на графиня Дьо Серизи. Първата й работа беше да оправи безпорядъка в тоалета си. Бързо изопна роклята си и възстанови поетичната си прическа.

— Антоанет, мила, но ние ви търсим навсякъде — каза графинята, като отвори вратата на будоара.

— Дойдох тук да се поразхладя — отвърна госпожа Дьо Ланже, — в салоните е нетърпимо горещо.

— Помислихме, че сте си отишли, но брат ми Ронкьорол каза, че вашите слуги ви чакат.

— Просто съм разбита, мила, оставете ме да си поотдъхна тук за миг.

И херцогинята седна на дивана на приятелката си.

— Но какво ви е? Вие цяла треперите.

Влезе маркиз Дьо Ронкьорол.

— Госпожо, боя се, че може да ви се случи някоя неприятност. Току-що видях вашия кочияш. Пиян е като швейцарец.

Херцогинята не отговори. Тя оглеждаше камината, огледалата, търсеше следи от мястото, през където бе минала. Освен това изпитваше някакво необикновено чувство, като се виждаше попаднала сред веселието на бала след страшната сцена, която бе дала нова насока на живота й. Започна да я тресе.

— Малко ме разстрои онова предсказание на господин Дьо Монриво. Макар че е шега, ще отида да видя дали неговата лондонска брадва ще ме преследва и насън. Довиждане, мила. Довиждане, маркизе.

Тя прекоси салоните, където я спираха с комплименти, които й се струваха жалки. Нищожни бяха тези хора, които я приветствуваха като кралица, нея — толкова слабата, толкова унизената! И какво впрочем представляваха те пред този, когото тя обичаше истински и чийто характер си бе възвърнал величавите размери, временно смалени от нея, но които сега тя може би преувеличаваше до крайност? Херцогинята не се сдържа и погледна слугата, който преди малко я бе придружил: изглеждаше като заспал.

— Не сте ли излизали оттук? — запита го тя.

— Не, госпожо.

Като се качваше в каретата си, забеляза, че кочияшът е наистина пиян, и при други обстоятелства това щеше да я изплаши, но при големи сътресения в живота обикновените причини за страх губят своето въздействие. Впрочем тя стигна у дома си без никакви премеждия. Но тук откри, че се е променила, обзета беше от съвсем нови чувства. За нея на света вече съществуваше само един мъж, тоест тя искаше от сега нататък да има стойност само за него.

Ако физиолозите лесно могат да определят любовта, ограничавайки се с природните закони, за моралистите е много по-трудно да я обяснят, когато я разглеждат във всички форми на развитието й в обществото. И все пак, въпреки хилядите секти с техните ереси, които разделят любовната църква, една права и отчетлива линия ясно разграничава всички тези доктрини, линия, която споровете никога няма да изкривят и чието неотклонно приложение обяснява кризата, която преживяваше херцогиня Дьо Ланже, както впрочем се случва на почти всички жени. Тя още не обичаше, бе обзета от страст.

Любовта и страстта са две различни душевни състояния, които поети и светски хора, философи и глупци непрекъснато смесват.

Любовта предполага взаимност на чувствата, увереност в радости, които нищо не помрачава, и толкова постоянно споделяне на удоволствия, толкова пълно сливане на сърцата, че всяка ревност е изключена. Тогава обладанието е средство, а не цел; една изневяра причинява мъка, не и откъсване; душата не познава колебания в пламенността, нито смутове; тя е непрестанно щастлива; и най-сетне, поддържано от божествен лъх, желанието се разпростира от край до край в безбрежността на времето и го оцветява за нас в една и съща багра: животът е син като чисто небе.

Страстта е предчувствие за любовта и за нейната безкрайност, към която се стремят всички страдащи души. Страстта е надежда, която може би ще бъде измамена. Страст означава едновременно страдание и преходност; страстта угасва, когато надеждата умре. И мъжете, и жените могат да преживеят много страсти, в това няма нищо позорно — толкова естествено е да се стремим към щастие! Но човек има само една любов в живота.

Така че всички писмени или устни спорове за чувствата се свеждат до следните два въпроса: Страст ли е? Любов ли е?

Понеже любовта не съществува без онази интимна близост, която я прави трайна, херцогинята следователно беше във властта на страст. И затова преживяваше нейните опустошителни тревоги, неволни сметки, изсушаващи желания, най-сетне всичко, което изразява думата страст: тя страдаше. В разбунената й душа се надигаха вихри от суета, от честолюбие, от гордост, но и от горделивост: всички тези разновидности на егоизма са свързани. Беше казала на един мъж: „Обичам те, твоя съм!“ Можеше ли една херцогиня Дьо Ланже да е изрекла тези думи напразно? Тя трябваше да бъде обичана или да се откаже от общественото си положение. В леглото си, създадено за сладострастие, но в което сладострастието още не бе стъпвало с топлите си нозе, почувствува своята самота. Въртеше се и се мяташе, повтаряйки: „Искам да бъда обичана!“ И още неизчезналата й самоувереност й вдъхваше надежда, че ще успее. Херцогинята беше засегната, суетната парижанка беше унизена, истинската жена съзираше щастието, а природата й отмъщаваше за загубеното време, като разпалваше във въображението й неугасимите огньове на насладата. Тя почти изпитваше любов, защото сред мъчителните съмнения, че е обичана, се чувствуваше щастлива, като си повтаряше: „Аз го обичам!“ Искаше й се да стъпче и обществото, и Бога. Сега нейното божество беше Монриво.

Целия следващ ден прекара в състояние на душевно вцепенение, примесено с неописуема физическа възбуда. Пишеше писма и ги късаше, правеше безброй невъзможни предположения. В часа, когато Монриво обикновено идваше преди, реши, че той ще дойде и го зачака с радост. Цяла се превърна в слух. От време на време затваряше очи и се мъчеше да чуе шумовете в далечината. После й се прииска да има власт да премахне всички прегради между нея и любимия й, за да постигне онази пълна тишина, която позволява да се долавят звуковете на огромно разстояние. При тази съсредоточеност тиктакането на часовника я раздразни, звучеше й като някакво зловещо бърборене и тя го спря. В салона изби полунощ.

„Господи! — каза си тя. — Да го видя тук и ще бъда щастлива. А той доскоро идваше, воден от желанието. Неговият глас изпълваше този будоар. А сега — нищо!“

И припомняйки си сцените, които му бе разигравала от кокетство и които й го бяха отнели, тя дълго плака със сълзи на отчаяние.

— Госпожа херцогинята може би не знае, че е два часа през нощта — каза й нейната прислужница. — Помислих, че й е лошо.

— Да, сега ще си легна — отвърна госпожа Дьо Ланже, изтривайки сълзите си. — Но не забравяйте. Сюзет, никога не влизайте при мен, ако не съм ви повикала. И няма повече да ви повтарям.

Цяла седмица госпожа Дьо Ланже ходи по гости там, където се надяваше да срещне господин Дьо Монриво. Противно на навика си тя пристигаше рано и си тръгваше късно. Вече не танцуваше; играеше на карти. Но напразно! Не успя да види Арман, чието име не смееше да произнесе. Все пак една вечер в миг на отчаяние каза на госпожа Дьо Серизи колкото можеше по-нехайно:

— Да не би да сте скарани с господин Дьо Монриво? Вече не го виждам у вас.

— И тук ли не идва? — засмя се графинята. — Впрочем той вече никъде не ходи. Трябва да е зает с някоя жена.

— Мислех, че маркиз Дьо Ронкьорол му е приятел… — продължи кротко херцогинята.

— Брат ми никога не е споменавал, че са близки.

Госпожа Дьо Ланже не отговори. Тогава госпожа Дьо Серизи реши, че може безнаказано да се нахвърли срещу това таено приятелство, което толкова дълго я беше огорчавало, и продължи:

— Нима съжалявате за тази печална особа? Чувала съм чудовищни неща за него: ако го нараните, никога не се връщал. Нищо не прощавал; ако го обичате, слагал ви окови. Каквото и да кажа за него, един от онези, които го величаят до небето, винаги отговаря: „Той умее да обича!“ Непрекъснато ми повтарят: „Монриво е готов всичко да пожертвува за приятел. Това е една необикновена душа.“ Ах, Господи! Обществото няма нужда от чак толкова необикновени души. Хора с такъв характер са добри у дома си и нека там да си седят, а нас да ни оставят на нашите приятни обикновени занимания. Не е ли така, Антоанет?

Макар че беше свикнала с обществото, херцогинята изглеждаше развълнувана, но все пак каза с достатъчно естественост, за да заблуди приятелката си:

— Съжалявам, че вече не го виждам, интересен ми беше, изпитвах истинско приятелство към него. И може да ви се стори странно, мила Клара, но аз обичам необикновените души. А нима да се отдаде една жена на глупак, не значи да признае, че у нея има само чувственост?

Госпожа Дьо Серизи бе „отличавала“ само най-посредствени мъже, а в момента в нея беше влюбен красивият маркиз Д’Егльомон.

Графинята съкрати посещението си, както можете да се досетите. После госпожа Дьо Ланже, обнадеждена от пълното уединение на Арман, веднага му написа едно смирено и нежно писмо, което трябваше да го накара да дойде, ако той още я обичаше. На другия ден му изпрати писмото по един свой прислужник, а когато човекът се върна, го попита дали е предал писмото лично на Монриво и след като получи утвърдителен отговор, не успя да сдържи радостта си. Арман беше в Париж, седеше сам у дома си, не ходеше в обществото! Значи, тя беше обичана.

През целия ден чака отговор, а отговор не дойде. Между пристъпите на нетърпение Антоанет намираше оправдания за това закъснение: Арман е бил възпрепятствуван, ще изпрати отговора по пощата. Но вечерта тя вече не можеше да се самоизмамва. Ужасен ден, пълен със сладостни мъки, със смазващи трепети, със сърдечни пориви, които изчерпват жизнеността. На другия ден прати да вземат отговора на Арман.

— Господин маркизът поръча да кажа, че той лично ще дойде у госпожата — докладва й Жюлиен.

За да не издаде радостта си, тя избяга и се отпусна на канапето; преживяваше първите си радостни вълнения.

„Той ще дойде!“ — При тази мисъл сърцето й щеше да се пръсне. И наистина, горко на онези, за които очакването не е най-ужасна буря, не поражда най-нежни наслади. Те не носят в себе си онзи пламък, който буди образите на нещата и разширява за нас света, като ни привързва колкото към чистата им същност, толкова и към тяхната реалност. Нима в любовта да чакаш не значи непрестанно да изчерпваш една уверена надежда, да се отдаваш на страшния бич на щастливата без разочарованията на истината страст! Дали очакването, този постоянен източник на сила и желания, не е за човешката душа онова, което е уханното излъчване на някои цветя? Ние бързо се насищаме на блестящите и безплодни багри на гергината и на лалето, а сме готови непрекъснато да вдишваме сладостните мисли на портокаловите цветчета или на волкамерията — две растения, които родината им неволно сравнява с влюбени млади годеници, красиви с миналото си, красиви и със своето бъдеще.

Херцогинята започваше да опознава удоволствията на новия си живот, понасяше с някакво опиянение болките на любовта; освен това, след като чувствата й се бяха променили, тя откриваше друго предназначение и нов смисъл в житейските неща. Докато се суетеше в гардеробната, разбра какво са изискаността на тоалета, придирчивите грижи, за тялото, когато са ръководени от любовта, а не от тщеславието; и тези приготовления сами по себе си вече й помагаха да понася дългите мигове на очакване. След като се облече, отново изпадна в състояние на крайна възбуда и нервна изнемога, предизвикано от онази ужасна сила, от която закипяват всички мисли и която може би е просто болест, чиито страдания хората обичат.

Херцогинята беше готова в два часа; в единадесет и половина вечерта господин Дьо Монриво още не бе дошъл. Да обясним тревогите на тази жена, която можеше да се счита за галено дете на цивилизацията, би означавало да искаме да определим колко поезия може да съсредоточи сърцето в една мисъл, да измерим колко сила излъчва душата при едно позвъняване или да преценим с колко съкращава живота унинието, предизвикано от тропота на кола, която отминава, без да спре.

— Нима той се подиграва с мен? — каза херцогинята, след като изби полунощ.

Тя пребледня, зъбите й затракаха, плесна с ръце и се втурна в будоара, където доскоро Монриво пристигаше неканен. Нима тя не го бе карали да бледнее и да се мята под острите стрели на нейната ирония? Госпожа Дьо Ланже разбра колко е ужасна съдбата на жените, защото са лишени от всички средства за действие, с които разполагат мъжете, и са принудени да чакат, когато обичат. Да отиде жена към оногова, когото обича, е грешка, която малцина умеят да прощават. Повечето мъже виждат падение в такава постъпка, която е всъщност небесно ласкателство. Но Арман имаше голяма душа и навярно беше един от малкото мъже, които умеят да заплащат с вечна любов за такава неудържима любов.

„Добре, тогава аз ще отида — каза си тя, въртейки се в леглото, без да може да заспи, — ще отида при него, ще му протегна ръка и непрекъснато ще му протягам ръка, няма да се уморя. Издигнатият човек вижда във всяка стъпка, която една жена прави към него, обещание за любов и постоянство. Да, ангелите трябва да слязат от небето, за да отидат при хората; искам да бъда ангел за него.“

На другия ден тя написа кратко писъмце, каквито днес умеят да съчиняват десетте хиляди парижки госпожи Дьо Севинье^[2]. Все пак, за да успее една от тях да се оплаче, без да се унизи, да полети с разперени криле, а не да се влачи смирено, да смъмри, без да обиди, да се бунтува изящно, да прости, без да излага личното си достойнство, с една дума, за да напише такова прелестно послание, тя трябваше да бъде херцогиня Дьо Ланже, и то възпитана от принцеса Бламон-Шоври. Жюлиен го отнесе. Като всички слуги, Жюлиен беше жертва на любовните колебания на господарката си.

— Какво ви отговори господин Дьо Монриво? — запита тя колкото можеше по-безразлично, когато Жюлиен се върна и дойде да й докладва за изпълнението на мисията си.

— Господин маркизът ми поръча да кажа на госпожата „добре“.

Каква ужасна душевна сила се изискваше от херцогинята, за да прикрие пред любопитните свидетели въпроса на сърцето си, да не възроптае, да замълчи! Едно от хилядите мъчения на богатия!

В продължение на двадесет и два дни госпожа Дьо Ланже писа на господин Дьо Монриво, без да получи отговор. Накрая започна да казва, че е болна, за да се освободи от задълженията си към принцесата, в чиято свита беше, и към обществото. Приемаше само баща си херцог Дьо Наварен, леля си принцеса Дьо Бламон-Шоври, стария видам Дьо Памие, вуйчо на майка й, и вуйчото на мъжа си херцог Дьо Гранлийо. Те лесно повярваха на болестта на госпожа Дьо Ланже, виждайки я все по-унила, по-бледа, по-слаба с всеки изминал ден. Смътните пориви на една истинска любов, раздразненията на наранената гордост, постоянното убождане на единственото презрение, което можеше да я засегне, мъчението от непрестанната и непрестанно измамваната жажда за наслада, всички тези напразно събудени сили съсипваха и тялото, и душата й. Тя плащаше със закъснение за погубения си живот.

Най-после тя излезе, за да присъствува на един парад, в който трябваше да участвува и господин Дьо Монриво. Застанала на балкона на двореца Тюйлери с кралското семейство, херцогинята преживя един от онези празници, за които душата дълго си спомня. Появи се унила и прекрасна и всички очи я поздравиха с възхищение. Размени няколко погледа с Монриво, чието присъствие я бе разхубавило. Генералът мина почти пред краката й в цялото великолепие на военната си униформа, чието въздействие върху женското въображение признават и най-големите лицемерки. Нима за една много влюбена жена, която не бе виждала любимия си от два месеца, този кратък миг не напомняше бегло видение насън, когато погледът ни обхваща безбрежни хоризонти? Затова само жените или младежите могат да си представят безпаметното алчно упоение, което изразяваха очите на херцогинята. Колкото до мъжете, и да са преживели на младини в устрема на първите си страсти подобни прояви на нервната сила, те по-късно ги забравят дотолкова, че дори отричат съществуването на такива сладострастни екстази — единствената дума, способна да изрази тези великолепни интуиции. Религиозният екстаз е безумие на мисълта, освободена от телесните си връзки, докато в любовния екстаз се сливат, съединяват, сплитат силите на нашите две природи.

Когато една жена е обсебена от бесовете на страстта, които тиранизираха госпожа Дьо Ланже, окончателните решения се следват толкова бързо, че е невъзможно да се отчетат. Тогава мислите се раждат една от друга и се носят в душата като облаци, шибани от вятъра в сивото небе, от което слънцето е изчезнало. При това положение фактите казват всичко. Ето прочие фактите.

На другия ден след парада госпожа Дьо Ланже изпрати колата си с лакеи в ливрея да чакат пред вратата на маркиз Дьо Монриво от осем часа сутринта до три следобед. Арман живееше на улица Сен, на няколко крачки от Камарата на перовете, която този ден щеше да заседава. Но доста време преди перовете да отидат в своя дворец, няколко души видяха колата и лакеите на херцогинята. Барон Дьо Моленкур, млад офицер, когото госпожа Дьо Ланже бе пренебрегнала, а госпожа Дьо Серизи приютила, пръв позна слугите й. Той веднага отиде при любовницата си, за да й разкаже под секрет това странно безумие. Новината веднага се разпространи телеграфически из средите на предградието Сен Жермен, стигна до двореца, до резиденцията на херцог Дьо Бери, превърна се в злобата на деня, стана тема на всички разговори от обед до вечерта. Почти всички жени отричаха факта, но по такъв начин, че да накарат хората да го повярват, а мъжете го вярваха и свидетелствуваха на госпожа Дьо Ланже най-снизходителна симпатия.

— Този дивак Монриво има железен характер. Само той може да е поискал подобен скандал — казваха едни, прехвърляйки вината на Арман.

— В такъв случай — отговаряха други — госпожа Дьо Ланже е извършила най-благородна непредпазливост! Пред цял Париж да пренебрегне обществото, своя ранг, блестящото си положение, порядъчността заради своя любовник, това е женски преврат, красив като постъпката на онзи бръснар, който замахнал с нож и толкова развълнувал Канинг^[3] в углавния съд. Нито една от жените, които осъждат херцогинята, не би направила подобно любовно признание, достойно за някогашните времена. Госпожа Дьо Ланже е героиня, след като се афишира по такъв начин. Сега вече тя може да обича само Монриво. Няма ли величие у жена, която заявява: „Ще имам само една страст“?

— Но, господине, на какво ще се превърне обществото, ако започнете така да превъзнасяте порока и да омаловажавате добродетелта? — обади се жената на главния прокурор, графиня Дьо Гранвил.

Докато дворецът, предградието и Шосе д’Антен разговаряха за погубената добродетел на тази аристократка, докато нетърпеливи младежи препускаха, за да видят каретата, спряна на улица Сен, и да се уверят, че херцогинята наистина е у господин Дьо Монриво, самата тя лежеше трепереща в своя будоар. Арман, който не бе пренощувал у дома си, се разхождаше из градината Тюйлери с господин Дьо Марсе. После възрастните роднини на госпожа Дьо Ланже си размениха посещения и си дадоха среща в дома й, за да я смъмрят и да намерят начин да прекратят скандала, предизвикан от нейното поведение.

В три часа херцог Дьо Наварен, видамът Дьо Памие, старата принцеса Дьо Бламон-Шоври и херцог Дьо Гранлийо се събраха в салона на госпожа Дьо Ланже и седнаха да я чакат. На тях, както и на всички останали, идващи от любопитство, слугите бяха казали, че господарката им е излязла. Давайки им това нареждане, херцогинята не бе направила никакво изключение. Тези четири особи, ползуващи се с известност в аристократическите среди, чиито промени и наследствени претенции алманахът Гота освещава ежегодно, изискват една бегла скица, без която настоящата картина на обществото ще бъде непълна.

Принцеса Дьо Бламон-Шоври беше в женския свят най-поетичната останка от царуването на Луи XV, за утвърждаване на чийто прякор „Любимия“ била дала, както се разправя, своя принос. От някогашните й чарове бе останал само един забележително изпъкващ, тесен, извит като турска сабя нос — главното украшение на лицето й, което напомняше стара бяла ръкавица, освен това няколко напудрени къдрици, пантофки с токове и без пети, дантелено боне с панделка, черни ръкавички без пръсти и гердан с пет диамантени висулки, именуван „съвършено задоволство“. Но за да й отдадем пълна справедливост, трябва да добавим, че тя имаше толкова висока представа за своите оцелели развалини, че вечер носеше деколтирана рокля, дълги ръкавици и още си мажеше бузите с класическото лъскаво червило, производство на братята Мартен.

Не безопасната любезност в бръчките й, необикновеният блясък в очите, дълбокото достойнство на цялата й осанка, тройното жило на остроумието й, безпогрешната й памет придаваха истинска власт на тази старица. Пергаментът на мозъка й пазеше всички данни, съдържащи се в пергаментите на архива. Тя знаеше връзките между княжеските, херцогските и графските родове на цяла Европа, като например къде са последните немски потомци на Карл Велики. Затова и никакво присвояване на титла не можеше да й убегне. Юношите, които искаха да бъдат гледани с добро око, амбициозните мъже, младите жени й свидетелствуваха неизменно почитта си. Нейният салон беше най-меродавен в предградието Сен Жермен. Преценките на този женски Талейран имаха силата на присъди. При нея ходеха да искат мнение за етикета или обичаите, да вземат уроци по добър вкус. Положително никоя възрастна жена не умееше като нея да си прибира табакерата, а когато сядаше или кръстосваше крака, в движенията на полата й имаше точност и изящество, които отчайваха и най-елегантните млади жени. През една трета от живота си бе говорила с фалцет, после обаче гласът й от само себе си бе слязъл към носната кухина и бе придобил някаква странна дълбочина. От голямото й състояние бяха останали сто и петдесет хиляди ливри в гори, които Наполеон й бе възвърнал великодушно. Така че всичко у нея, и личността, и имуществото, беше значително.

Тази интересна антика сега седеше в едно голямо кресло при камината и разговаряше с видам Дьо Памие, също такава развалина. Старият благородник, бивш командор на Малтийския орден, висок, източен, тънък мъж, носеше неизменно стегната яка, която подпираше увисналите му бузи и поддържаше главата му изправена — поза, пълна със самодоволство у някои хора, но у него оправдана от волтеровския му дух. Изпъкналите му очи сякаш виждаха всичко и действително бяха видели всичко. Слагаше си памук в ушите. С една дума, като цяло той представляваше съвършен образец на аристократична фигура с тънки, крехки, гъвкави и приятни очертания; като змия можеше по желание да се навежда, да се изправя, да се движи плавно или да се държи вцепенено.

Херцог Дьо Наварен се разхождаше из салона заедно с херцог Дьо Гранлийо. И двамата бяха петдесет и пет годишни мъже, още бодри, дебели и ниски, с червендалести охранени лица, уморени очи и вече отпуснати долни устни. Ако не беше прелестният тон, с който говореха, ако не беше приветливата любезност в обноските им, ако не беше свободата в държането им, която понякога изведнъж се превръщаше в нахалство, повърхностният наблюдател би могъл да ги помисли за банкери. Но всяко недоразумение се прекратяваше, щом човек ги чуеше как разговарят: въоръжени с внимание към тези, от които се бояха, сухо и повърхностно с равните си, коварно с низкостоящите, които придворните и държавниците умеят да опитомяват с изтънчено многословие и да нараняват ненадейно с една дума. Такива бяха представителите на висшата аристокрация, която искаше да умре или да се запази ненакърнена, заслужаваше колкото похвали, толкова и упреци и ще си остане неразбрана, докато някой поет не покаже какво щастие е било за нея да се покорява на краля, умирайки под брадвата на Ришельо, и как през 1789-а е гинала на гилотината, презирайки я като мръсно отмъщение.

Тези четири особи се отличаваха с тънички гласове, напълно съответствуващи на техните мисли и обноски. Впрочем между тях цареше най-съвършено равенство. Навикът, който бяха придобили в двора да прикриват чувствата си, вероятно не им позволяваше да изразят своето недоволство от скандалното поведение на младата си сродница.

За да попречим на критиците да окачествят като детинщини репликите в началото на следващата сцена, тук може би ще бъде необходимо да припомним, че Лок, веднъж, когато попаднал в общество на английски велможи, известни със своето остроумие, с изисканите си обноски и с политическата си тежест, решил злорадо да се пошегува; стенографирал техния разговор по един особен начин, после ги разсмял, като им го прочел и ги попитал какви изводи могат да се направят от този разговор. И наистина, висшите класи във всички страни имат свой бляскав жаргон, но ако тези словесни дрънкулки се промият с литературна или философска пепел, остава безкрайно малко количество злато. На всяко стъпало на обществената стълба, като се изключат някои парижки салони, наблюдателят намира същите смешни черти, отличаващи се само по плътността на лака, който ги покрива. Така например смислените разговори навсякъде са изключение и навсякъде беотийството^[4] е тяхната основа. Ако съвсем естествено във висшите сфери се говори много, то там малко се мисли. Мисленето е уморително, а богаташите обичат животът им да протича без особени усилия. Затова и наблюдателят може да разбере думите на господин Дьо Талейран „Обноските са всичко“ — елегантен превод на съдебната аксиома „Формата има предимство пред същината“ — само ако сравни същината в шегите на различните обществени стъпала, от парижкия гамен до пера на Франция. В очите на поета предимството ще си остане на страната на нисшите класи, които винаги придават отпечатък на груба поетичност на своите мисли.

Тази забележка може също така да позволи да се разбере безплодието на светските салони, тяхната кухота, тяхната повърхностност и отвращението на издигнатите хора да правят лоши сделки, като разменят мисли в тези салони.

Херцогът изведнъж се спря, сякаш му бе дошла наум някаква блестяща идея, и каза на съседа си:

— Та значи, вие продадохте Торнтън?

— Не, болен е. Много ме е страх, че ще го загубя. Ужасно ще съжалявам. Такъв чудесен кон за лов. Знаете ли как е херцогиня Дьо Марини?

— Не, тази сутрин не съм ходил. Тъкмо се готвех да отида да я видя, когато вие дойдохте да ми кажете за Антоанет. Но вчера беше много зле, безнадеждно, беше се причестила.

— С нейната смърт положението на братовчед ви ще се промени.

— Ни най-малко. Тя си раздаде имуществото, като си запази известен доход, изплащаше й го нейната племенница, госпожа Дьо Суланж, на която подари имота си в Гебриан срещу пожизнена рента.

— Ще бъде голяма загуба за обществото. Беше добра жена. Семейството й ще се лиши от един свой член, чиито съвети и опит имаха тежест. Между нас казано, тя беше главата на рода. Синът й Марини е приятен мъж, остроумен, добър събеседник. Да, приятен, много приятен, това не може да се отрече, но… без никакво чувство за отговорност. И странното е, че той все пак е много находчив. Оня ден вечерял в клуба с неколцина богаташи от Шосе д’Антен и вашият вуйчо, който редовно играе там на карти, го видял. Учудил се, че го среща на това място, и го попитал дали е член на клуба. „Да, отговорил Марини, вече не ходя в обществото, живея с банкерите.“ И знаете ли защо? — каза маркизът, поглеждайки с тънък присмех херцога.

— Не.

— Влюбен е в една младоженка, малката госпожа Келер, дъщерята на Гондрьовил. Казват, че имала голям успех в тези среди.

— Както изглежда, Антоанет не скучае — каза старият видам.

— Обичта ми към това момиченце ме заставя доста странно да си прекарвам времето — отговори му принцесата и си прибра табакерата.

— Мила лельо — спря се пред нея херцогът, — отчаян съм. Само един Бонапартов войник е способен да поиска такава неприлична постъпка от една порядъчна жена. Между нас казано, Антоанет е могла да направи по-добър избор.

— Но, приятелю, Монриво е от голям стар род — отговори принцесата, — свързан е с цялата висша аристокрация на Бургундия. Ако галицийският род Риводу-Аршо от клона Дюлмен свърши, родът Монриво ще наследи имотите и титлите му по линия на прадядо си.

— Сигурна ли сте?

— Знам по-добре и от бащата на Монриво, с когото много често се виждахме. Аз му казах. Макар че имаше всички кралски ордени, той въобще не се интересуваше от тези неща. Беше енциклопедист. Но на брат му това много помогнало по време на емиграцията. Чувала съм, че северните му роднини са се държали прекрасно с него…

— Да, положително. Граф Дьо Монриво умря в Петербург. Там сме се срещали с него — каза видамът. — Беше пълен човек, имаше невероятна страст към стридите.

— По колко изяждаше? — запита херцог Дьо Гранлийо.

— По десет дузини на ден.

— Без да му стане нищо?

— Абсолютно нищо.

— О, но това е необикновено. И никакви камъни, никаква подагра, никакви други смущения?

— Не, беше съвсем здрав. Умря при злополука.

— Злополука! Организмът му го е карал да яде стриди; навярно са му били необходими. Защото до известна степен господствуващите ни влечения обуславят нашия живот.

— И аз съм на това мнение — усмихна се принцесата.

— Госпожо, вие винаги разбирате двусмислено нещата — каза маркизът.

— Искам само да ви покажа, че такива неща ще бъдат зле изтълкувани от една млада жена — отвърна тя и добави: — Ах, тази моя племенница! Тази моя племенница!

— Мила лельо — каза господин Дьо Наварен, — аз още не мога да повярвам, че е отишла у господин Дьо Монриво.

— Ех! — въздъхна принцесата.

— Какво мислите вие, видаме? — запита маркизът.

— Ако херцогинята беше наивна, щях да повярвам…

— Но, бедни приятелю, всички жени стават наивни, когато се влюбят. Да не би вече да остарявате?

— И все пак какво да правим?

— Ако моята мила племенница е умна — отвърна принцесата, — тази вечер ще отиде в двореца; за щастие, днес е понеделник, приемен ден. Ще гледате да бъдете около нея и ще опровергавате тези нелепи слухове. Има безброй начини да се обяснят нещата и ако маркиз Дьо Монриво е порядъчен човек, той също ще ви помогне. Ще вразумим тези деца…

— Само че е трудно да се говори направо с господин Дьо Монриво, мила лельо, той е ученик на Бонапарт и е човек с положение. Че как! Днес той е на власт, заема висок пост в гвардията, ценят го. У него няма нито капка амбиция. При първата дума, която не му се хареса, е способен да каже на краля: „Подавам си оставката, оставете ме на мира.“

— Какви са убежденията му?

— Много лоши.

— Кралят наистина си е това, което беше открай време: якобинец с лилии^[5] в герба.

— О, все пак доста умерен якобинец — отвърна видамът.

— Не, отдавна го познавам. Човекът, който каза на жена си на първата тържествена вечеря, на която тя присъствуваше: „Ето нашата прислуга!“, сочейки й придворните, може да бъде само черен злодей. У краля аз съвсем ясно виждам граф Дьо Прованс^[6], лошия кралски брат, който гласува толкова позорно на Учредителното събрание. Сега той трябва да прави отстъпки на либералите, да ги оставя да говорят, да спорят. Този поклонник на философията ще бъде също толкова опасен и за малкия си брат, както беше за големия, и не знам дали наследникът му ще може да се справи със затрудненията, които нарочно му създава този пълен празноглавец. Впрочем той го ненавижда и ще умре щастлив, като си каже: „Няма да царува дълго.“

— Лельо, той е наш крал, аз имам честта да съм негов придворен и…

— Нима, драги, службата ви отнема откровеността! Вашият род струва толкова, колкото и Бурбонският. Ако мъжете от рода Гиз^[7] са били по-решителни, днес негово величество щеше да е едно дребно благородниче. Навреме си отивам от този свят. Аристокрацията е мъртва. Да, за вас всичко е загубено, деца мои — каза тя, поглеждайки видама. — Трябваше ли поведението на моята племенница да занимава целия град? Сбъркала е, не я одобрявам. Един безполезен скандал е грешка. Затова и още се съмнявам, че е нарушила условностите. Аз съм я отгледала и знам, че…

В този миг херцогинята излезе от будоара. Беше познала гласа на леля си и бе чула да се произнася името на Монриво. Тя беше по утринна роба и когато се появи, господин Дьо Гранлийо, който поглеждаше разсеяно през прозореца, видя, че колата на племенницата му се връща без нея.

— Мила дъще — каза й херцогът, улови главата й и я целуна по челото, — ти не знаеш ли какво става?

— Какво толкова необикновено става, татко?

— Ами че цял Париж смята, че си у господин Дьо Монриво.

— Мила Антоанет, ти не си излизала, нали? — каза принцесата, подавайки й ръка, която херцогинята целуна с почтителна обич.

— Не, лельо, не съм излизала. Но исках — каза тя, обръщайки се, за да поздрави видама и маркиза, — исках цял Париж да си мисли, че съм у господин Дьо Монриво.

Херцогът вдигна ръце към небето, плесна отчаяно, после ги скръсти.

— А не знаете ли какво ще произлезе от тази ваша безразсъдна постъпка? — накрая каза той.

Старата принцеса внезапно се изправи. Загледа херцогинята, която сведе очи и взе да се изчервява. Госпожа Дьо Шоври нежно я прегърна и каза:

— Дай да те целуна, ангелче мое. — После я целуна с много обич по челото, стисна й ръката и продължи с усмивка: — Не сме вече при династията Валоа, мила дъще. Вие изложихте мъжа си, положението си в обществото. Нищо, ще видим да оправим тази работа.

— Но, мила лельо, аз не желая нищо да оправям. Искам цял Париж да знае или да говори, че тази сутрин съм била у господин Дьо Монриво. Да опровергаете тази мълва, колкото и да е невярна, значи жестоко да ми навредите.

— Но, дъще, вие да се погубите ли желаете? Да наскърбите цялото си семейство ли?

— Баща ми, семейството ми ме пожертвуваха за интереси и по този начин, без да искат, ме обрекоха на непоправими нещастия. Вие може да ме обвинявате за това, че се опитвам да ги смекча, но положително ще ме съжалите.

— Вървете след това, та уреждайте прилично живота на дъщерите си! — прошепна господин Дьо Наварен на видама.

— Мило момиченце — каза принцесата, като изтърси прашинките енфие, поръсени по роклята й, — бъдете щастлива, ако можете; не става въпрос да смущаваме вашето щастие, а да го съгласуваме с обичаите. Всички знаем, че бракът е несъвършена институция и че само любовта може да го направи поносим. Но необходимо ли е, като си взимате любовник, да изнасяте леглото си посред площад Карусел? Хайде, бъдете разумна, изслушайте ни.

— Слушам ви.

— Херцогиньо — каза херцог Дьо Гранлийо, — ако бяха натоварени да пазят племенничките си, вуйчовците щяха да имат обществен статут; щяха да получават почести, награди, заплати като придворните. Така че не съм дошъл да ви говоря за племенника си, а за вашите собствени интереси. Хайде да поразсъдим. Да речем, че вие държите да направите скандал; аз познавам Ланже и не особено го ценя; този господин е доста голям скъперник и е страшен егоист; той ще се раздели с вас, ще задържи имуществото ви, ще ви остави без средства и следователно без обществено положение. Стоте хиляди ливри рента, които наследихте напоследък от майчината си леля, ще заплащат удоволствията на неговите любовници, а вие ще бъдете вързана, окована от законите и принудена да кажете „амин“ на едно такова уреждане на нещата. Ами ако господин Дьо Монриво ви напусне! Но, боже мой, мила племеннице, не се гневете, никой мъж няма да ви изостави, докато сте млада и хубава. И все пак, виждали сме толкова изоставени красавици, дори принцеси, че ще ми разрешите да направя едно почти невъзможно, както бих искал да вярвам, предположение. Какво ще стане в такъв случай с вас, след като сте загубили съпруга, си? Така че щадете мъжа си, както щадите красотата си, която в края на краищата за жените е щит, както съпругът. А сега нека да изключим подобно гибелно събитие. Да предположим, че вие винаги ще бъдете щастлива и обичана. Но ако при това положение, за щастие или за нещастие, имате деца? Какво ще правите с тях? Добре, да предположим, че те ще носят името Монриво. Но те няма да наследят цялото богатство на баща си. Вие ще искате да им дадете всичко, което притежавате, той — също. И, бога ми, няма нищо по-естествено. Но тогава ще разберете, че законите са против вас. Малко ли дела сме виждали, водени от законните наследници против децата на любовта! Слушам за такива случаи във всички съдилища по света. До дарение чрез подставено лице ли ще прибегнете? Но ако това лице, на което сте се доверили, ви измами, човешкото правосъдие наистина нищо няма да узнае, но вашите деца ще бъдат разорени. Затова добре помислете, като избирате! Вижте колко сложни са нещата. Във всеки случай децата ви ще бъдат пожертвувани заради капризите на вашето сърце и лишени от своите права. Боже мой, докато са малки, те ще бъдат очарователни, но един ден ще ви упрекнат, че сте мислили повече за себе си, отколкото за тях. Всичко това ни е познато на нас, старите благородници. Децата стават мъже, а мъжете са неблагодарни. Та нали лично аз съм чувал в Германия младият Хорн^[8] да казва след вечеря: „Ако майка ми беше порядъчна жена, сега щях да бъда крал.“ Но тази думичка „ако“ ние цял живот сме я слушали от обикновените хора и тя направи Революцията. Когато не могат да обвинят нито баща си, нито майка си, хората упрекват Бога за злата си съдба. С една дума, мило дете, ние сме тук, за да ви помогнем да разберете. Така че, казано накратко, ето върху какво трябва да поразмислите: една жена никога не бива да дава коз в ръцете на мъжа си.

— Вуйчо, аз мислех, докато не бях влюбена. Тогава виждах като вас интереси там, където сега за мен съществуват само чувства — отвърна херцогинята.

— Но, мило момиченце, животът е просто една плетеница от интереси и чувства — отвърна й видамът — и за да бъде щастлив, особено при положението, в което вие се намирате, човек трябва да се стреми да съгласува чувствата и интересите си. Едно момиче от народа да се влюби в когото си иска е нещо разбираемо. Но вие имате добро състояние, имате семейство, титла, служба в двора и не можете да ги хвърляте на вятъра. За да примирите всичко това, какво искаме от вас? Умело да заобиколите законите на благоприличието, вместо да ги нарушавате. Господи Боже! Та аз съм почти на осемдесет години и не помня да съм срещал при който и да е режим любов, достойна за цената, която вие искате да заплатите за любовта на това щастливо момче.

С един поглед херцогинята спря видама и ако Монриво я бе видял в този момент, щеше всичко да й прости…

— Това би било много ефектно на сцената — намеси се херцог Дьо Гранлийо, — но нищо не струва, когато става въпрос за вашето имущество, за вашето положение и за независимостта ви. Вие сте непризнателна, скъпа моя племеннице. Няма да намерите много семейства, в които роднините ще се осмелят да предават поуките от своя опит на вятърничави момичета и да им говорят с езика на разума. Щом искате да се погубвате, откажете се още сега от спасението на душата си, нямам нищо против, но добре поразмислете, когато става въпрос да се откажете от доходите си! Не знам изповедник, който да ни спасява от бедността. Смятам, че ви говоря така с основание, защото, ако се погубите, само аз ще мога да ви предложа убежище. Аз съм почти вуйчо на Дьо Ланже и само аз ще имам правото да твърдя, че той не е прав.

— Дъще — обади се херцог Дьо Наварен, който дотогава седеше потънал в мрачни мисли, — понеже говорите за чувства, позволете ми да ви кажа, че жена с вашето име е длъжна да държи на съвсем други чувства, не на онези, които движат обикновените хора. Значи, вие желаете да дадете козове на либералите, на тези робеспиеровски йезуити, които се стремят да окалят аристокрацията. Има известни неща, които една жена от рода Наварен не може да извърши, без да изневери на кръвта си. Няма само вие да бъдете опозорена.

— Е, хайде — прекъсна го принцесата, — стигнахме и до позора. Деца, не вдигайте толкова шум заради разходката на една празна кола и ме оставете сама с Антоанет. И тримата ще дойдете у дома на обед. Аз се наемам да уредя всичко. Вие, мъжете, нищо не разбирате, вече започнахте да говорите раздразнено, а аз не желая да се скарате с моята мила дъщеричка. Така че ми направете удоволствието да си отидете.

Навярно тримата благородници отгатнаха намерението на принцесата. Те се поклониха, а господин Дьо Наварен целуна дъщеря си по челото и й каза:

— Хайде, мило дете, бъди разумна. Стига да искаш, още не е късно.

— Няма ли да се намери в рода някое добро момче да предизвика този Монриво? — каза видамът, докато слизаха по стълбите.

— Съкровище мое — каза принцесата, когато двете останаха сами, и сложи възпитаницата си да седне на едно ниско столче до нея, — не знам нещо по-клеветено на този свят от Бога и осемнадесетия век, а като си помисля за моите младини, не мога да си спомня една херцогиня така да е потъпквала приличието, както направихте вие днес. Писателите и писачите охулиха царуването на Луи Петнадесети. Не им вярвайте. Госпожа Дюбари^[9], мила моя, не беше по-лоша от вдовицата на Скарон^[10], а по душа беше и по-добра. По мое време жените имаха любовни истории, но умеела да си пазят достойнството. Нас ни погубиха издайниците. Оттам идва цялото зло. Онези нищожества, философите, които ние вкарахме в салоните си, като отплата за нашата добрина непристойно и неблагоразумно направиха подробен опис на нашите сърца, за да ни изложат като цяло и поотделно и да очернят нашия век. Докато народът, макар че няма никаква възможност да преценява тези неща, видя същността, без да вижда формата им. Но, гълъбче, по наше време мъжете и жените бяха не по-малко забележителни, отколкото при която и да е друга монархическа власт. Нито един от вашите вертеровци, никоя от вашите необикновени личности, както вие ги наричате, нито един от вашите мъже с жълти ръкавици и дълги панталони, с които прикриват хилавите си крака, не би се преоблякъл като праматар, за да прекоси цяла Европа, да изложи живота си на опасност, без да се бои от камите на Моденския херцог, за да отиде да се затвори в гардеробната на регентската дъщеря^[11]. Никой от вашите охтичави момчета с кокалени очила не би се крил като Лозьон месец и половина в шкаф, за да дава кураж на любовницата си, когато тя ще ражда. В кутрето си господин Дьо Жокур^[12] имаше повече страст, отколкото всички ваши ораторчета, които предпочитат да спорят за законите, вместо да ухажват жените! Посочете ми днес един паж, който е бил насечен и заровен в зимника, защото е искал да отиде да целуне ръкавицата на една Кьонигсмаркска графиня! Наистина ми се струва, че ролите са разменени и че днес жените трябва да се жертвуват за мъжете. Техни милости сега струват по-малко, а си придават повече важност. Повярвайте, мила, всички тези любовни приключения, които станаха обществено достояние и днес служат за оръжие против нашия добър Луи Петнадесети, тогава се пазеха в тайна. Без оня куп поетчета, стихоплетци, моралисти, които разговаряха с прислужничките ни и записваха техните клевети, нашето време щеше да остане в литературата като морално. Аз защищавам века, не последните му години. Може да е имало сто пропаднали светски жени, но онези нехранимайковци ги изкарват стотици, също както вестникарите изчисляват загубите на разгромена войска. Впрочем не виждам в какво могат да ни упрекнат Революцията и Империята: тяхното време беше развратно, тъпо и грубо. Пфу, всичко това е възмутително! Това са вертепите на нашата история! Този предговор, мило мое дете — продължи принцесата след кратко мълчание, — беше, за да ти кажа, че ако Монриво ти се харесва, ти си свободна да го обичаш колкото си искаш и колкото можеш. Аз лично знам от опит, че освен ако те затворим, но днес това не е прието, ти ще направиш което си решила. И аз на твоята възраст бих постъпила така. Само че, скъпо мое момиченце, аз не бих се отрекла от правото да създавам херцози Дьо Ланже. Така че се дръж прилично. Видамът е прав, никой мъж не заслужава дори една от жертвите, с които ние имаме глупостта да заплащаме любовта им. Ето защо ще трябва да се поставиш в такова положение, че ако за нещастие се разкаеш, да можеш да си останеш съпруга на господин Дьо Ланже. Като остарееш, ще бъдеш доволна да се черкуваш в двореца, а не в някой провинциален манастир, в това се състои цялата работа. Една непредпазлива постъпка за теб ще означава малка издръжка, скитнически живот, зависимост от благоволението на любовника ти; ще означава да понасяш нахалството на жени, които струват по-малко от теб, тъкмо защото са проявили много долна ловкост. Сто пъти по-добре беше да отидеш нощем, преоблечена и с наемен файтон у Монриво, отколкото да пращаш каретата си посред бял ден. Скъпо дете, ти си една малка глупачка! Колата ти е поласкала самолюбието му, докато, ако ти самата беше отишла, щеше да му вземеш сърцето. Всичко, което ти казах, е правилно и вярно, но лично аз не ти се сърдя. С два века си изостанала с това твое погрешно великодушие. Хайде, остави ние да уредим работата. Ще кажем, че Монриво е напил слугите ти, за да задоволи честолюбието си и да те изложи…

— За Бога, лельо — подскочи херцогинята, — не го клеветете.

— О, милото дете! — каза принцесата, чиито очи се оживиха. — Бих искала да имаш илюзии, които да не са гибелни за теб, но ще трябва да изоставиш всички илюзии. Ако не бях толкова възрастна, просто щеше да ме трогнеш. Хайде, не наскърбявай никого, нито него, нито нас. Аз се наемам да задоволя всички, но ще ми обещаеш, че няма нищо да предприемаш, преди да се посъветваш с мен. Разказвай ми всичко. Може би ще успея да ти помогна.

— Лельо, обещавам ви…

— Да ми казваш всичко…

— Да, всичко, всичко, което може да се каже.

— Гълъбче, но аз искам да знам точно онова, което не може да се казва. Да сме наясно. Дай сега да притисна сухите си устни до твоето хубаво чело. Не, остави, забранявам ти да целуваш кокалите ми. Старците си имат своя учтивост… Хайде, заведи ме до каретата — добави тя, след като целуна племенницата си.

— Мила лельо, значи, мога да отида при него преоблечена?

— Разбира се, такова нещо винаги може да се отрече — отвърна старата жена.

От цялата проповед на леля си херцогинята бе доловила ясно само тази мисъл. След като госпожа Дьо Шоври седна в ъгъла на каретата, госпожа Дьо Ланже мило се сбогува с нея и се прибра щастлива.

„Ако сама бях отишла, щях да му взема сърцето. Леля е права. Навярно никой мъж не отблъсква една хубава жена, която знае как да се предложи.“

Вечерта, сред приближените на херцогиня Дьо Бери, херцог Дьо Наварен, господин Дьо Памие, господин Дьо Марсе, господин Дьо Гранлийо, херцог Дьо Монфриньоз успешно опровергаха обидните слухове по адрес на госпожа до Ланже. Множество офицери и други особи потвърдиха, че сутринта са видели Монриво на разходка в Тюйлери, и цялата тази нелепа история мина за сметка на случайността — нали тя поема всичко, с което я товарим. Така че на другия ден репутацията на херцогинята, въпреки престоя на колата й, блесна от чистота като шлема на Мамбрино, след като Санчо го излъскал.

Само в два часа по една пуста алея на Булонската гора Ронкьорол подхвърли усмихнато на Монриво, докато го задминаваше:

— Твоята херцогиня върви на добре! Карай все така — добави той и шибна с многозначително движение кобилата си, която се понесе като снаряд.

Два дена след този безполезен скандал госпожа Дьо Ланже написа на господин Дьо Монриво писмо, което остана без отговор като предишните. Сега вече тя реши да вземе мерки и подкупи Огюст, прислужника на Арман. В осем часа вечерта тя бе въведена в спалнята на Арман, която напълно се различаваше от стаята, където се бе разиграла тайнствената сцена. Херцогинята узна, че генералът няма да се прибере. Дали той не държеше две жилища? Слугата не искаше да й отговори. Госпожа Дьо Ланже бе купила ключа на тази стая, а не цялата съвест на Огюст. Когато остана сама, тя видя четиринадесетте си писма, сложени на една стара кръгла масичка — не бяха смачкани, нито разпечатани; не бяха прочетени.

Тогава тя падна на едно кресло и за известно време напълно загуби съзнание. Когато се свести, видя Огюст, който й даваше да вдишва оцет.

— Кола! — каза тя.

След като колата дойде, тя слезе с трескава бързина, прибра се вкъщи, легна и поръча никой да не влиза при нея. Лежа двадесет и четири часа, през които допусна в стаята си само своята прислужница, колкото да й донесе няколко чаши чай от портокалов цвят. Сюзет чу, че от време на време господарката й стене и зърна сълзи в блестящите й подсинени очи.

Обляна в сълзи на отчаяние, госпожа Дьо Ланже обмисли бъдещите си постъпки. На другия ден се посъветва с адвоката си и вероятно го натовари с някои предварителни поръчения. После прати да повикат стария видам Дьо Памие. Докато го чакаше, писа на господин Дьо Монриво. Видамът пристигна точно навреме. Завари младата си племенница бледа, унила, но примирена. Беше около два часа през деня. Никога божествената херцогиня не бе изглеждала по-поетична, отколкото сега, когато чезнеше от мъка.

— Мили братовчеде — каза тя на видама, — причина за тази среща са вашите осемдесет години. О, не се усмихвайте, моля ви, пред вас стои една нещастница, стигнала до дъното на отчаянието. Вие сте благороден човек и аз предполагам, че приключенията на вашата младост са ви вдъхнали известна снизходителност към жените.

— Ни най-малко — отвърна видамът.

— Наистина ли?

— Те са щастливи при всяко положение — допълни той.

— Ах! — възкликна младата жена и продължи: — Но вие сте звеното на моето семейство. Може би ще бъдете последният роднина, последният приятел, комуто ще стисна ръката. Така че мога да се обърна към вас за помощ. Мили видаме, направете ми една услуга, която не мога да поискам нито от баща си, нито от вуйчо Гранлийо, нито от която и да било жена. Умолявам ви да изпълните волята ми и всичко да забравите, какъвто и да бъде изходът от вашите постъпки. Става въпрос да отидете с това писмо у господин Дьо Монриво, да се срещнете с него, да му го покажете, да го попитате, както вие мъжете си говорите откровено, защото между вас съществува честност, съществуват чувства, които вие забравяте при отношенията си с жените, та попитайте го дали ще се съгласи да прочете това писмо, не във ваше присъствие, мъжете крият известен род вълнения. За да го убедите, можете да му кажете, ако сметнете за необходимо, че за мен това е въпрос на живот и смърт. Ако той благоволи…

— Благоволи! — възкликна видамът.

— Ако той благоволи да го прочете — с достойнство повтори херцогинята, — предайте му следното. Вие ще се видите с него в пет часа, знам, днес той ще обядва у дома си; кажете му, че вместо отговор, трябва да дойде при мен. Ако три часа по-късно, ако в осем часа, не е дошъл, всичко ще бъде ясно. Херцогиня Дьо Ланже ще изчезне от света. Не, няма да съм мъртва, мили вуйчо, но никаква човешка власт не ще може да ме открие на тази земя. А вие елате да обядвате с мен, поне ще имам един приятел да ми помогне, когато преживявам последните си тревоги. Да, тази вечер, мили вуйчо, съдбата ми ще се реши и каквото и да се случи, тя може да бъде само пламенна и жестока. Вървете и нито дума! Не желая да слушам нищо, което да напомня упреци или съвети. Ще си поговорим, ще се посмеем — добави тя и му подаде ръката си, която той целуна. — Ще се държим като двама стари философи, които умеят да се наслаждават на живота дори в последния си миг. Аз ще се облека празнично и много ще кокетирам с вас. Вие ще бъдете може би последният мъж, който ще види херцогиня Дьо Ланже.

Видамът нищо не отговори. Поклони се, взе писмото и изпълни поръчката. Върна се в пет часа и завари племенницата си облечена изискано, чаровна. Салонът беше украсен с цветя като за празник. Обедът беше прекрасен. За този старец херцогинята разгърна целия блясък на своето остроумие и се държа по-пленително от когато и да било. В тези специални приготовления видамът отначало беше склонен да види момичешка шега. Но от време на време изкуствената магия на цялата показна прелъстителност на младата жена помръкваше, тя ту се сепваше, сякаш обзета от внезапен страх, ту се вслушваше в тишината. Тогава видамът я питаше:

— Какво ви е?

— Шшт! — тихо казваше тя.

В седем часа херцогинята остави стареца за малко и се върна облечена така, както би се приготвила прислужницата й за пътуване. Хвана госта си под ръка, помоли го да я придружи и скочи в един наемен файтон. Към осем без четвърт двамата бяха пред вратата на господин Дьо Монриво.

През това време Арман бе размишлявал върху следното писмо:

„Приятелю, прекарах няколко мига у вас без ваше знание. Прибрах писмата си. О, Арман, между вас и мен не може да съществува безразличие, а омразата не действува така. Ако ме обичате, прекратете тази жестока игра. Ще ме убиете. А по-късно, когато разберете колко съм ви обичала, ще изпаднете в отчаяние. Ако за нещастие аз правилно съм разбрала, ако вие изпитвате към мен само отвращение, а отвращението съдържа и презрение, и погнуса, в такъв случай аз трябва да изоставя всяка надежда: подобни чувства у мъжа не се заличават. Колкото и ужасна да е тази мисъл, тя ще смекчава дългото ми страдание: един ден вие няма да изпитате съжаления. Съжаления! Ах, мой Арман, поне аз да не знам за тях! Не, не искам да ви кажа какви опустошения ще ми нанесе и най-малкото ваше разкаяние. Ще съм жива, а вече няма да мога да бъда ваша жена. Кому бих могла да се отдам, след като мислено аз съм цялата ваша?… Само на Бога. Да, очите, които вие обичахте за кратко, вече няма да видят мъжко лице. И дано Божията слава ги склопи! Няма вече да чувам човешки гласове, след като чух вашия, преди толкова нежен глас, а толкова страшен вчера, защото за мен вашето отмъщение сякаш беше вчера. И дано Божието слово ме изпепели! Между неговия и вашия гняв, приятелю, за мен ще има само сълзи и молитви. Може би ще се запитате защо ви пиша? Уви! Не ми се сърдете, че още пазя един проблясък на надежда, още въздишам по щастливия живот, преди да го напусна завинаги. Намирам се в ужасно положение. Изпълнена съм с онова спокойствие, което едно голямо решение поражда в душата, а още чувствувам последния грохот на бурята. По време на онова ваше пътуване, което така ме привлече към вас, вие, Арман, сте вървели от пустинята към оазиса, насочван от един добър водач. А аз се влача от оазиса към пустинята и за мен вие сте безмилостен водач. И все пак само вие, приятелю, можете да разберете тъгата, с която хвърлям последни погледи към щастието, и само на вас мога да се оплача, без да се червя. Ако вие изпълните молбата ми, ще бъда щастлива. Ако останете непреклонен, ще изкупя вината си. Но все пак не е ли естествено за една жена да желае да си запази всички благородни чувства в спомените на своя любим? О, едничък скъпи мой! Позволете на своята робиня да се погребе, вярвайки, че вие ще оцените нейната възвишеност. Суровостта ви ме накара да се замисля и откакто ви обикнах, аз се чувствувам по-малко виновна, отколкото ме смятате вие. Затова, изслушайте моето оправдание, аз ви го дължа, а вие, който сте всичко за мен на този свят, ми дължите поне един миг справедливост.

Чрез собствените си страдания разбрах колко моето кокетство ви е измъчило. Но тогава за мен любовта беше нещо напълно непознато. Докато вие познавате всички тайни на тези изтезания, а ми ги налагате. През първите осем месеца, които ми посветихте, вие не съумяхте да ме накарате да се влюбя. Защо, приятелю? Не мога да ви кажа, както и не мога да ви обясня защо сега ви обикнах. Ах, аз естествено бях поласкана от вашите страстни речи, от пламенните ви погледи, но си оставах хладна, без желания. Не, аз не бях жена, не разбирах предаността, щастието на нашия пол. Чия е вината? Нямаше ли да ме презрете, ако ви се бях отдала без влечение? Може би възвишеността у жената е да се отдава, без да получава удоволствие, може би няма никаква заслуга в това, да отстъпваме пред познати и пламенно желани наслади? Уви, приятелю, признавам, че всички тези мисли ми минаваха през ума, когато така кокетирах с вас, но за мен вие вече бяхте толкова изключителен човек, че не желаех да бъда ваша от съжаление…

Но каква дума пиша! Ах, аз взех от дома ви всичките си писма и ги хвърлям в огъня! Те горят. Ти никога няма да узнаеш колко любов имаше в тях, колко страст и безумство…

Млъквам, Арман, спирам, не искам нищо повече да ви кажа за чувствата си. Щом мечтите на сърцето ми не са били чути от вашето сърце, значи и аз, жената, вече ще мога да дължа любовта ви само на състраданието. Искам да бъда обичана безпаметно или да бъда изоставена безмилостно. Ако откажете да прочетете това писмо, то ще бъде изгорено. Ако три часа след като го прочетете, вие не бъдете завинаги мой единствен съпруг, няма да се свеня, че е в ръцете ви: гордостта на моето отчаяние ще опази паметта ми от всяка обида, а моят край ще бъде достоен за моята любов. Самият вие, когато вече няма да ме срещате на тази земя, макар и да съм жива, не ще можете да мислите без трепет за жената, която след три часа ще диша само за да ви облива с нежността си, за жената, изпепелена от безнадеждна любов и вярна не на споделени наслади, а на неоценени чувства. Херцогиня Дьо Лавалиер^[13] е плакала за изгубеното си щастие, за изчезналото си могъщество, докато херцогиня Дьо Ланже ще бъде щастлива, когато плаче, и ще запази властта си над вас. Да, вие ще съжалявате за мен. Аз съзнавам, че не съм била от този свят и ви благодаря, задето ми доказахте това. Сбогом, вие няма да се докоснете до моята брадва; вашата беше брадва на палач, моята е на Бога; вашата убива, а моята спасява. Вашата любов беше смъртна и не можа да понесе пренебрежението, присмеха; моята може всичко да понесе, без да се накърни — тя е жизнена и безсмъртна. Ах, аз изпитвам някаква мрачна радост, че ви смазвам вас, който се смятате за толкова силен, че ви унижавам със спокойната покровителствена усмивка на слабите ангели, които, лягайки при нозете на Господа, получават правото и властта да бдят от негово име над хората! Вие сте имали само мимолетни желания, докато бедната монахиня непрестанно ще ви озарява с пламенните си молитви и винаги ще ви пази с крилете на Божествената любов. Предчувствувам вашия отговор, Арман, и ви давам среща… на небето. Приятелю, там еднакво приемат и силата, и слабостта — и двете са страдания. Тази мисъл уталожва тревогата пред моето последно изпитание. Сега съм толкова спокойна, че ако не се отричах от света заради теб, щях да помисля, че вече не те обичам.

Антоанет“

— Мили видаме — каза херцогинята, когато стигнаха пред дома на Монриво, — бъдете така добър да попи тате вратаря дали той си е вкъщи.

С кавалерството на мъж от осемнадесети век видамът се подчини, слезе от каретата, после се върна с утвърдителен отговор, при който тя потрепери. Прегърна командора, стисна му ръката, остави го да я целуне по двете страни и го помоли да си отиде, без да се мъчи да я следи или да я покровителствува.

— Но минувачите? — попита той.

— Никой няма да дръзне да ме оскърби — отвърна тя.

Това бяха последните думи на светската дама и на херцогинята.

Командорът си тръгна.

Госпожа Дьо Ланже се загърна в наметалото си, застана пред вратата и зачака да избие осем часът.

Определеното време изтече.

Нещастната жена си даде десет минути, после четвърт час отсрочка. Накрая реши, че това бавене е ново унижение за нея, и всяка надежда я напусна. Неволно възкликна: „Господи!“, после се отдалечи от зловещата врата.

Това беше първата дума на монахинята.

Междувременно Монриво имаше важен разговор с неколцината приятели. Настояваше да свършат бързо, но часовникът му беше назад и той успя да излезе, за да отиде у херцогиня Дьо Ланже, едва в момента, когато, тласкана от хладна ярост, тя се спусна да бяга по парижките улици. Когато стигна на булевард Анфер, се разплака. Оттам за последен път погледна димния, шумен Париж, обгърнат в червеникаво зарево от изкуственото осветление. После се качи на един файтон и напусна този град, за да не стъпи никога вече в него.

Когато маркиз Дьо Монриво пристигна в двореца на любимата си и не я намери, помисли, че се е подиграла с него. Тогава изтича у видама; старецът тъкмо си обличаше халата, но го прие, защото мислеше за щастието на красивата си племенница. Монриво впери в него страшния си поглед, който разтърсваше като електричество и мъже, и жени.

— Господине, да не би да сте се съгласили да участвувате в някаква жестока шега? — извика маркизът. — Току-що ходих у госпожа Дьо Ланже. Прислугата ми каза, че е излязла.

— Навярно по ваша вина се е случило голямо нещастие — отговори видамът. — Аз я оставих пред вратата ви…

— В колко часа?

— В осем без четвърт.

— Прощавайте — каза Монриво и бързо тръгна към дома си, за да разбере от вратаря дали тази вечер е видял една дама пред входа на къщата.

— Да, господине, красива жена; изглежда, че имаше големи неприятности. Тихо плачеше като същинска Мария Магдалена и стоеше права като стълб. Накрая, преди да си тръгне, каза: „Господи!“ И на нас с жената ни се скъса сърцето, да прощавате, като я гледахме, без тя да види.

При тези думи генералът, този толкова твърд човек, пребледня. Написа няколко реда на господин Дьо Ронкьорол, веднага прати бележката и се качи в спалнята си. Маркиз Дьо Ронкьорол пристигна към полунощ.

— Какво ти е, приятелю? — възкликна той, като видя генерала.

Арман му подаде писмото на херцогинята.

— Е, и? — запита Ронкьорол.

— Била е пред вратата ми в осем часа и в осем и четвърт е изчезнала. Загубих я, а я обичам! Ах, ако разполагах с живота си, досега да съм се застрелял!

— Не говори така, успокой се — каза Ронкьорол. — Херцогините не отлитат като лястовици. Тя не може да извърви повече от три левги на час. Утре ние ще изминаваме по шест. Ах, дявол да го вземе — продължи той, — та госпожа Дьо Ланже не е обикновена жена! Утре всички ще потеглим на кон. До края на деня ще разберем чрез полицията къде е отишла. На нея ще й трябва кола, такива ангели нямат криле. Все едно дали е на път, или се крие в Париж, ще я намерим. Нали има телеграф, ще я спрем и без да тичаме подире й. Ти ще бъдеш щастлив. Но, братко, направил си грешката, която правят повече или по-малко всички силни мъже като теб. Те съдят за хората по себе си и не знаят докъде да опъват струните на човешката душа, без да ги скъсат. Защо нищо не ми каза преди малко? Аз щях да те посъветвам: „Бъди точен.“ И така, до утре — завърши той и стисна ръката на Монриво, който стоеше мълчалив. — И ако можеш, спи.

Но напразно бяха пуснати в ход най-огромните средства, с които някога са разполагали държавници, владетели, министри, банкери, с една дума, които всяка човешка власт държи в ръцете си. Нито Монриво, нито приятелите му успяха да открият следите на херцогинята. Тя очевидно беше в някой манастир. Монриво реши лично или с помощта на приятелите си да ги претърси до един. Той трябваше да намери херцогинята на всяка цена, дори ако това щеше да струва живота на цял град.

За да бъдем справедливи към този необикновен човек, трябва да кажем, че в продължение на пет години той всеки ден се събуждаше със същата пламенна страст и бясна енергия.

Едва през 1829 година херцог Дьо Наварен случайно научи, че дъщеря му е заминала за Испания като прислужница на лейди Джулия Хопууд и е напуснала тази дама в Кадис, без тя да се досети, че нейната госпожица Каролин е прочутата херцогиня, чието изчезване занимаваше парижкото висше общество.

Сега вече можем да разберем в цялата им дълбочина чувствата, които вълнуваха двамата влюбени, когато се срещнаха при решетката на кармелитките в присъствие на игуменката, а силата на страстта, събудена у единия и у другия, вероятно ще обясни развръзката на тази история.

Бележки

[1] Non so (ит.) — не знам. ↑

[2] Дьо Севинье (XVII в.) — запазените около 1500 нейни писма със своя стил и интересни данни за епохата са й създали име на писателка. ↑

[3] Канинг — английски държавник-консерватор, публицист и поет от XVIII–XIX в.; в биографиите му няма следи от цитирания в романа инцидент с бръснаря. ↑

[4] Беотийство — от Беотия, област в древна Гърция, чиито жители са били смятани за ограничени хора. ↑

[5] Лилии в герба — лилиите са били емблема на френските крале. ↑

[6] Граф Дьо Прованс — титлата на Луи XVIII, преди да се възкачи на престола; като граф Дьо Прованс е бил смятан за либерал. ↑

[7] Рода Гиз — няколко представители на този род са взели дейно участие във войните против хугенотите (XVI в.), а един от тях е бил между подстрекателите на клането през Вартоломеевата нощ, когато бъдещият Анри IV, първият Бурбон на френския престол, е успял да спаси живота си. ↑

[8] Младият Хорн — приближен на шведския крал Густав III, той се надявал да стане негов наследник. ↑

[9] Дюбари — фаворитка на Луи XIV. ↑

[10] Вдовицата на Скарон — маркиза Дьо Ментьонон след смъртта на съпруга си, писателя Скарон, става фаворитка на Луи XIV, който по-късно сключва таен брак с нея. ↑

[11] Дъщерята на регента — т.е. на Филип Орлеански, управлявал Франция до пълнолетието на Луи XV. ↑

[12] Дьо Жокур — френски философ от XVIII в. ↑

[13] Херцогиня Дьо Лавалиер — фаворитка на Луи XIV, завършила живота си в кармелитски манастир. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Оноре дьо Балзак Херцогиня Дьо Ланже [0] (3)

Метаданни

Данни

Избрани творби в 10 тома. Том 4

Информация

История

Сваляне / Връзки

Трета главаИстинската жена

Оноре дьо Балзак
Херцогиня Дьо Ланже ^[0] (3)

Трета глава
Истинската жена