Сюзан Бет Пфефър
Живота, какъвто го познавахме (17)

17

2 декември

Всяка петъчна сутрин Мат отива в пощата. Напоследък се връща рано следобед. Въпреки че дните продължават да са сиви, все още има разлика между деня и нощта. Сега започва да се стъмва много рано.

Мама, Джони и аз бяхме в слънчевата стая и сигурно е било преди обяд, защото по-малкият ми брат не беше ял нищо. В стаята са запалени две газови лампи, защото дори и през деня, и с горяща печка все още имахме нужда от две лампи, за да можем да четем.

Джони пръв го забеляза.

— Не ти ли се струва по-тъмно? — попита ме той.

Прав беше. Наистина беше много по-тъмно. Първо погледнахме към лампите, за да се уверим, че не са угаснали. След това проверихме и печката.

Мама погледна нагоре.

— Вали — рече. — Прозорците на тавана са покрити със сняг.

Останалите прозорци бяха закрити с шперплат и не виждахме какво става навън. Но след като от месеци единствената промяна във времето беше температурната, нямаше нужда да гледаме какво става.

Кухненският прозорец също беше покрит с шперплат и тъй като не можехме да се доберем до тези в трапезарията, всички отидохме в дневната, за да разберем какво се случва.

Сигурно беше валяло от час или повече. Снегът се сипеше вихрено на едри парцали.

След като осъзнахме, че вали сняг, установихме, че навън духа силен вятър.

— Снежна буря — заключих.

— Не го знаем със сигурност — възрази майка ми. — Снегът може да спре всеки миг.

Не можех да чакам. Грабнах палтото си и изтичах навън. Щях да направя същото, ако валеше дъжд или бе изгряло слънце. Това беше нещо различно и трябваше да го преживея.

Двамата ме последваха.

— Снегът изглежда странно — отбеляза брат ми.

— Не е съвсем бял — обади се мама. Точно така. Не беше тъмносив като купчините разчистен от снегорините сняг през март. Но не беше и бял. Като всичко останало напоследък, беше мръсен. — Иска ми се Мат да си е у дома — каза тя и за миг си помислих, че иска да сподели мига с него, вълнението от снега.

Но след това осъзнах, че се тревожи, задето не се е прибрал. Пощата беше на около шест километра и половина от тук, което не беше кой знае колко голямо разстояние, ако си с колело, но ако си пеша, е доста, особено в снежна буря.

— Искаш ли да отида да го прибера? — попита Джони.

— Не — поклати глава мама. — Той навярно вече е тръгнал насам. А и няма да се изгуби. Просто ще съм по-спокойна, ако си е у дома.

— Има и нещо хубаво — изтъкнах. — Ако натрупа сняг, ще имаме достатъчно вода.

Мама кимна.

— Джони, изнеси празните кофи и ги нареди отвън. Ще събираме сняг в тях.

Двамата изнесохме всички съдове, които можеха да се напълнят със сняг, и ги подредихме отстрани покрай къщата. Когато сложихме и последния, в първата кофа вече имаше два сантиметра и половина сняг.

Джони беше прав. Навън наистина се вихреше снежна буря.

Върнахме се вътре, но никой от нас нямаше да може да се съсредоточи върху учебниците. Не бяхме свалили палтата си, така че останахме в дневната, за да наблюдаваме падащия сняг и да чакаме Мат да се върне.

По някое време брат ми си направи обяд. Докато бяхме в слънчевата стая, попитах мама дали да не отида да посрещна Мат.

— Не! — остро отвърна тя. — Не мога да рискувам да изгубя двама от вас.

Почувствах се така, сякаш ме бе ударила. Не можехме да изгубим Мат. Без него нямаше да оцелеем.

След това мама не каза нищо, а аз притежавах достатъчно здрав разум, за да държа устата си затворена. Накрая тя се върна в слънчевата стая. Излязох навън, за да проверя в какво състояние е пътят. Вятърът беше толкова силен, че едва не ме събори. Снегът брулеше яростно и не можех да видя на повече от няколко метра пред себе си.

С огромно усилие успях да стигна до шосето, но не видях нищо. Мат можеше да е на шест метра надолу по пътя, но нямаше как да разбера. Мама бе права. Навярно изобщо нямаше да мога да стигна до града. Оставаше ми само да се надявам, че брат ми ще има сили, за да извърви разстоянието пеша, и че е тръгнал още когато снегът е започнал да вали.

Върнах се обратно и промърморих някаква глупост, че ще отида да проверя системата за събиране на сняг. Дори и да заподозря нещо друго, мама не каза нищо.

Сновях напред-назад между слънчевата стая и дневната. Майка ми излезе само веднъж от предната врата и постоя няколко минути, преди да й извикам да влезе вътре.

Виждах колко развълнуван е Джони, като всички деца, когато вали сняг. Много му беше трудно да потиска възбудата си. На мама пък й бе трудно да потиска страха си. А на мен сърцето ми се свиваше от мъка, като ги гледах как се опитват да скрият чувствата си.

С напредването на деня небето ставаше все по-сиво, а вятърът — все по-силен.

— Наистина мисля, че трябва да отида да потърся Мат — не издържа по едно време Джони. — Мога да взема едната газена лампа.

— Може би наистина трябва да отиде, мамо — обадих се.

Той беше по-силен от мен и много по-силен от мама. Може би дори беше по-силен и от Мат, тъй като ядеше повече. Ако по-големият ни брат се нуждаеше от помощ, Джони бе единственият, който би могъл да му я окаже.

— Не — рече майка ми твърдо. — Може Мат да е останал в града с приятел, докато отмине бурята.

Но аз знаех, че той не би го направил. Щеше да се прибере у дома. Или поне да се опита. Щеше да се тревожи за нас така, както ние — за него.

— Мамо, наистина смятам, че Джони трябва да излезе — настоях. — Само малко надолу по пътя, но с лампата. Става тъмно и Мат може да мине покрай отбивката за нашата алея и да не разбере къде се намира.

Виждах, че предложението ми никак не й допадаше. Реших да опитам различен подход.

— А какво ще кажеш да изляза първо аз? След няколко минути Джони ще ме смени, после аз — него, и така и двамата ще сме в безопасност.

— Да, мамо — подкрепи ме брат ми. — Аз ще изляза пръв, а ти изпрати Миранда след няколко минути.

— Добре, добре — предаде се тя. — Петнайсет минути и ще изпратя Миранда.

Джони изглеждаше искрено развълнуван и колкото и да беше странно, го разбирах. Мама настоя да се облече добре: палто, ръкавици, шалове, ботуши. Поръча му да не се отдалечава много и да държи лампата високо, за да послужи като фар за Мат.

Зачаках до мама. Не си казахме нищо. Аз не смеех, а тя бе твърде разтревожена, за да поддържа разговор. Накрая ми даде знак да се приготвя да изляза.

— Надявам се да не допускам грешка — въздъхна майка ми.

— Нищо лошо няма да ни се случи — уверих я. — Обзалагам се, че ще доведа Мат у дома.

Но когато стигнах до алеята, вече не бях сигурна, че дори ще намеря Джони. Макар да бях навлякла няколко ката дрехи, вятърът бе толкова силен, че проникваше през тях. Лицето ми беше особено зле. Завих устата и бузите си с шала, но въпреки това страните ми пламтяха от студа. Снегът и мракът правеха невъзможно да се види каквото и да било, с изключение на малкото, което лампата осветяваше. Препънах се няколко пъти и вятърът ме събори два пъти. Снегът се просмукваше през панталоните и дори дългите долни гащи се намокриха и вкоравиха от студа.

По едно време смъкнах шала от устата си, за да поема глътка въздух. Но паднах, устата ми се напълни със сняг и започнах да кашлям. Имах желание да се откажа и да се върна в слънчевата стая при горящата печка. Но Джони ме чакаше, за да го сменя. Това беше моя идея. Великата ми блестяща идея.

Нямах представа колко време съм вървяла, докато стигна до Джони, който подскачаше нагоре-надолу и светлината на лампата се движеше като обезумяла.

— Така е по-топло — осведоми ме той.

Кимнах и му казах да се връща в къщата. Посочих в посоката, където смятах, че се намира.

— Кажи на мама, че съм добре — поръчах му, макар и двамата да знаехме, че беше лъжа.

— Ще се върна след няколко минути — обеща брат ми.

Наблюдавах го, докато закрачи бавно към къщи.

Но след минута или две вече не можех да го видя, макар да бях сигурна, че не се е отдалечил много.

Стоях там и се смеех истерично на себе си и на отчаяното си желание да остана сама. Сега бях съвсем сама, но исках единствено да бъда в слънчевата стая с Мат, Джони, мама и Хортън, дори и да няма никакво свободно място.

Знаех, че не бива да се разкисвам. Нямаше как да се загубя, а мама щеше да се погрижи да не замръзна до смърт. Мат бе в най-голяма опасност.

Вятърът продължаваше да бушува, а снегът ме заслепяваше. Цялото ми тяло зъзнеше от студ и влага. Никак не беше лесно да се чувстваш уверен и в безопасност. За капак на всичко, бях и гладна. Винаги се чувствах гладна, освен непосредствено след вечеря, но сега бях гладна, както винаги преди вечеря, така че предположих, че трябва да е около пет часът.

Осъзнах, че Джони е бил прав, че е по-добре да се движиш, затова заподскачах на място. Справях се добре, докато един силен порив на вятъра не ме събори в снега и лампата угасна.

Трябваше да призова цялата си воля, за да не изпадна в истерия. Казах си, че ще съм наред, че Джони ще ме намери, че Мат ще се прибере у дома, че лампата може пак да се запали, че всичко ще се оправи.

Но за миг имах чувството, че съм запокитена в някаква снежна топка от могъщ гигант, че съм затворена вътре и никога няма да бъда свободна. Сякаш светът наистина наближаваше своя край и дори Мат да се прибере у дома, всички щяхме да умрем.

Нямаше смисъл да ставам от земята. Седях долу, държах безполезната лампа и чаках Джони, чаках Мат, чаках светът най-сетне да каже: „Дотук беше. Махам се!“.

— Миранда? — Мат ли беше? Или вятърът? Или халюцинация? Честно, не знаех. — Миранда!

— Мат? — промълвих и се опитах да се изправя. — Мат, наистина ли си ти?

— Какво правиш тук?

Въпросът му беше толкова тъп и в същото време съвсем логичен, че избухнах в смях.

— Спасявам те — отвърнах, докато се опитвах да си поема дъх, което само ме накара да се засмея още по-силно.

— Е, няма що, много ти благодаря — избъбри Мат. Мисля, че и той се засмя, но вятърът и бушуващата в ушите ми лудост ми попречиха да чуя добре. — Хайде!

Протегна ми ръка, за да ми помогне да стана.

Закрачихме срещу вятъра към нашата алея за коли. С едната си ръка Мат буташе велосипеда, а с другата ме държеше. По едно време вятърът ме събори, аз го повлякох със себе си, а той падна заедно с колелото. Отне ни известно време, за да се изправим, и когато го направихме, видяхме газената лампа на Джони да подскача в далечината.

Нямаше смисъл да викаме на Джони, но лампата ни водеше, докато напредвахме бавно и мъчително към нея. Когато стигнахме при по-малкия ни брат, той прегърна Мат толкова силно, че си помислих, че ще изпусне лампата и всички ще се озовем в пълен мрак. Но лампата продължи да свети и ни помогна да намерим обратния път към къщата.

Минахме през предната врата и Мат извика:

— Върнахме се!

Мама забърза към нас, куцукайки. Разбира се, първо прегърна Мат, но след това ме притисна толкова силно, сякаш се бе страхувала за мен не по-малко, отколкото за него.

Накара ни да се изсушим и да се преоблечем, а после седнахме пред печката, за да се стоплим. Лицата на всички ни бяха зачервени, но Мат се закле, че е добре и не е измръзнал.

— Щях да се върна по-рано, но не исках да оставям колелото — обясни той, докато се греехме на огъня. — В пощата бяхме само аз и Хенри. Отначало не разбрахме, че е завалял сняг. Накрая някой влезе и ни каза, че вали от два часа и е най-добре веднага да си вървим у дома. Щях да тръгна с Хенри, но той живее на почти същото разстояние като нас от пощата, само че в различна посока, така че нямаше смисъл. Страхувах се, че ако оставя велосипеда, повече няма да го видя. Знаете какво е положението. Освен това не бях сигурен дали ще продължи да вали, или е само краткотрайна вихрушка. Надявах се, че поне донякъде ще мога да се придвижа с колелото, но се оказа невъзможно.

— Повече няма да ходиш в пощата — заяви мама. — Няма да го позволя.

— Ще говорим за това следващия петък — рече Мат. — А дотогава няма да ходя никъде.

Отначало помислих, че тя ще се впусне в остър спор, но я чух как само въздъхна.

— Гладен съм — оповести Джони. — Не е ли време за вечеря?

— Ще направя супа — каза майка ми. — Мисля, че можем да си позволим, а и на всички ще ни дойде добре.

Първо ядохме супа, а след това — макарони в сос маринара. Вечеря от две блюда — доказателство, че денят е специален.

През останалата част от вечерта няколко пъти ходихме до предната врата и гледахме снега, като осветявахме с фенерче. Ще отида пак, след като свърша да пиша това, после ще си легна да спя.

Не зная дали искам да вали сняг през цялата нощ, или предпочитам да спре. Ако продължи, ще имаме повече вода. Но в тази буря имаше нещо плашещо, макар че всички бяхме на сигурно място у дома.

Няма значение. И без това не зависи от мен. Ще продължи да вали или ще спре, независимо от моите желания.

Само искам този ден да свърши.

3 декември

Валя през цялата нощ, както и на следващия ден.

Всички кофи и ведра са пълни със сняг, затова Джони и Мат ги внесоха вътре и натъпкахме снега в бутилки и буркани. След това отново изнесохме празните съдове навън.

Контейнерът за боклук е наполовина пълен със сняг. Според нас беше натрупало повече от половин метър сняг, но нямаше никакви изгледи, че скоро ще спре.

— Ще имаме достатъчно вода — за всеки случай отбелязах. — Снегът няма да се стопи скоро, така че когато имаме нужда от вода, просто ще пълним кофите и ще го топим. Нали?

— Не виждам защо не — кимна Мат. — Мисля, че поне за известно време няма защо да се тревожим за водата. Освен това може пак да завали.

— Благодаря, но по-добре да не вали — рече мама.

— Не е задължително пак да има снежна буря — отвърна брат ми. — Но по няколко сантиметра сняг от време на време ще ни дойдат добре.

— А как сме с дървата? — попитах.

Явно се нуждаех от уверението, че всичко ще е наред.

— Имаме достатъчно — отвърна той.

Реших да му повярвам. Нямаше да можем да отидем в магазин, където продават вода и дърва, ако ни потрябват.

Сега като се замисля за това, не съм сигурна дали изобщо можем да отидем където и да било. Пътищата нямаше да бъдат разчистени, а дълбоко се съмнявам, че някой би могъл да изрине с лопата шест и половина километра сняг.

Слава богу, че все още се обичаме и се понасяме.

4 декември

Когато тази сутрин станахме, установихме, че през нощта е спряло да вали. От слънчевата стая не можехме да видим нищо (сега вътре е съвсем тъмно, защото и прозорците на тавана са закрити от натрупалия се сняг), но първо отидохме в дневната, а след това и до предната врата, за да проверим.

Вятърът навяваше снега и на места имаше оголени участъци земя, докато другаде преспите достигаха до метър и половина височина. Никога не бях виждала толкова сняг и не можех да реша дали съм развълнувана, или изплашена.

Върнахме се в къщата. Мама събра малко от падналия през нощта сняг и ни свари топло какао. Шоколадът имаше вкус на пепел, но все пак беше по-добре от нищо.

— Е — заговори Мат, когато всички се настанихме удобно, — готови ли сте да чуете за някои проблеми? — Щях да кажа „не“, но какъв смисъл имаше? — Трябва да почистим снега от покрива на слънчевата стая — заяви той.

— Защо? — попита Джони.

— За всеки случай — отвърна по-големият ми брат. — Натрупаният сняг е тежък, а не знаем дали това ще е последният валеж за тази зима. Не искам покривът да се стовари върху главите ни.

— Не желая да се качваш на покрива — възрази мама. — Прекалено е опасно.

— Ще бъде много по-опасно, ако покривът се срути — изтъкна Мат. — Това може да ни убие. Ще ни убие, защото, ако изгубим слънчевата стая, губим и печката с дърва. Ще бъда много внимателен, но това трябва да се свърши.

— Ти спомена за някакви проблеми — напомни му Джони.

— Стълбата е в гаража — каза Мат. — Както и лопатите.

— Да отидем да видим колко сняг се е натрупал пред гаража — предложи мама.

Отиде до вратата на слънчевата стая и се опита да я отвори. Но колкото и силно да буташе, вратата си оставаше затворена.

— Сигурно е затрупана със сняг — предположи Мат. — Но можем да излезем през предната врата.

Така и направихме. Но вместо да погледнем от вратата на слънчевата стая какво е положението с гаража, трябваше да минем по алеята за коли.

Извървяването дори на няколко метра беше изтощително. Налагаше се да повдигаш високо крак, за да навлезеш в снега — като нереални гигантски стъпки, но снегът беше толкова мек, че след това кракът затъваше дълбоко в него.

— Ще е много лесно да се изрине — отбеляза Джони.

— Това е добре — рече Мат, — защото има доста за ринене.

Успяхме да стигнем до вратата на слънчевата стая. Снегът беше висок метър и двайсет. Нищо чудно, че мама не можа да я отвори.

— Е, и тук трябва да се разчисти — промърмори Мат. — Сега да видим как е гаражът.

Положението беше адски зле. Снегът бе натрупал до катинара.

— Ще ни трябват лопати — заявих. — Сигурен ли си, че са в гаража?

Братята ми кимнаха. Мама пое дълбоко дъх, после се закашля.

— Ще трябва да махнем снега с ръце — рече. — Вратата на гаража се отваря навън, така че нямаме избор. Мисля, че с тенджерите и канчетата ще стане по-бързо, и по-добре да започваме. Джони, иди в къщата, напълни една торба за боклук с тенджери и канчета и ги донеси тук. Докато те чакаме, ще започнем да изриваме с ръце.

Той пое по дългия път обратно към входната врата. След като се отдалечи на достатъчно разстояние, мама се обърна към Мат:

— Колко лошо е положението?

— Ами… определено сме изолирани — отвърна брат ми. — Веднъж видях в гаража ските на татко. Както и обувките към тях. Те ще ни осигурят известна мобилност. Сега велосипедите ще са безполезни. Дума не може да става за шофиране на кола. Надявам се, че няма да ми се разсърдиш, като го кажа, но е истинско облекчение, че госпожа Несбит си отиде.

— И аз си помислих същото — кимна мама. — Мислиш ли, че по някое време пътищата ще бъдат разчистени?

Мат поклати глава.

— Няма достатъчно хора, за да се работи с лопати, а за снегорините няма бензин. Може би тези, които живеят в града, ще почистят улиците, но това ще е всичко. Ние сами трябва да се погрижим за себе си.

— Мисля за болницата — каза майка ми.

— Аз също си мислех за нея — рече Мат. — Не можем да стигнем до там. Питър не може да стигне до нас. Не вярвам, че снегът ще се стопи преди април или май. Освен това може да завали отново.

— Харесвам много Питър — обадих се, — но светът няма да свърши, ако не го виждаме няколко седмици. Или дори месеци.

— Не става дума за това — възрази Мат. — Какво ще стане, ако някой има нужда от лекарска помощ и трябва да отиде в болница?

— Ще трябва да се пазим много — каза мама, — за да не ни потрябва лекар. А сега да видим колко ще можем да изринем с ръце, преди Джони да се върне и да разбере, че не вършим нищо, а само си говорим.

Снегът влезе в ръкавиците ни, а панталоните ни се намокриха. Добре че по-малкият ми брат се върна скоро с тенджери и канчета. Всеки се въоръжи с някакъв съд и започна да гребе. Така ставаше по-бързо, но все пак мина доста време, преди вратите на гаража да се разчистят достатъчно, за да се отворят.

След това мама се сети, че ключът за катинара е в къщата и трябваше да чакаме Мат да отиде да го вземе и да се върне. Дори и след това никак не беше лесно да отворим вратите. Но разчистихме още малко и с дружни усилия най-после успяхме да ги отворим.

Точно до вратата имаше две лопати. Имаше още десеткилограмова торба с морска сол, върху която пишеше, че може да разтопи леда при температури под нулата.

— А ако не стане, винаги можем да направим рекламация и да я върнем — отбеляза мама.

Забележката й ни се стори толкова забавна, че всички избухнахме в смях. Спряхме чак когато започнахме да кашляме.

— Две лопати — рече Мат. — Една за мен и една за Джони. Да започваме.

— Не — спря го мама. — Искам първо да се върнем в къщата и да хапнем нещо. Освен това не е зле и да изпием по един аспирин.

— Ние сме добре — увери я Мат. — Не се тревожи.

— Тревогата е моята постоянна спътница — въздъхна тя. — Това са професионалните рискове на майчинството. Хайде, ще се върнем вкъщи, за да хапнем и да изпием по един аспирин.

— За какво е аспиринът? — попитах шепнешком Мат, докато вървяхме обратно към предната врата.

— За сърцата ни — отвърна той. — Предполагам, че мама си мисли, че сърцата ни са като на шейсетгодишни.

— Чух те — рече мама. — Просто не искам да рискуваме излишно. Освен това, когато свършите, ще ви болят целите тела. Така че е най-добре да изпиете предварително по един аспирин.

Мама определено беше права за болките. Раменете и гърбът ме боляха само от изриването на снега с тенджерата. Идеята за обяд (който се оказа супа и спанак — предполагам, че и Попай морякът^[1] е изривал сняг с лопата) много ми допадна.

След като се нахранихме, Мат и Джони се заеха с работа. Първо изчистиха вратата на слънчевата стая, след това пътеките от къщата до гаража и от предната врата до шосето. После извадиха стълбата и почистиха покрива на слънчевата стая. Отне им доста време, но изглежда, работата им доставяше удоволствие.

— Докато те изриват сняг, ние да се заемем с прането — предложи мама. — Аз ще топя сняг, а ти ще переш.

— Женска работа — промърморих, но истината беше, че макар вече да не ми пукаше, че трябва да пера бельото на Джони, определено не желаех той да пере моето.

Болката в гърба след изриването на снега не беше нищо, в сравнение с тази, която почувствах, когато свърших с цялото пране. От една страна, беше вълнуващо да имаш вода, с която да изпереш и изплакнеш дрехите. Прахме ги с водата на госпожа Несбит, но оттогава мина цял месец.

Прането си беше много тежка работа. Като начало, от разтопения сняг не се получаваше много вода, така че се налагаше мама постоянно да пълни тенджерата върху печката. И разбира се, водата беше синя, заради което беше трудно да повярваш, че дрехите са наистина чисти. Компенсирах мръсната вода, като слагах повече перилен препарат, който обаче трябваше да изплаквам после цяла вечност. Водата беше гореща, а в кухнята — студено, след като нямаше никакво отопление, и моето бедно тяло не знаеше какво да усеща. Ръцете и лицето ми бяха сгорещени и потни, а краката и стъпалата — леденостудени. Накрая, след като всички дрехи бяха изпрани и изплакнати, трябваше да ги изцедя, което стопи и последната останала ми енергия. И всичко това заради дрехи, които постоянно си бяха мръсни.

Мама простря прането в слънчевата стая, защото в другите стаи щяха да замръзнат. Така че сега в слънчевата стая, освен на всичко друго, миришеше и на мокро пране. Поне просторът не беше близо до матраците. Не искам мокрите дрехи да капят върху лицето ми, докато спя.

Мат и Джони почистиха снега от покрива, както и натрупания върху прозорците, така че в стаята да може да прониква светлина, колкото и малко да бе тя.

Твърде съм уморена, за да изпитам страх. Чудя се как ли ще се чувствам на сутринта.

5 декември

Мама ни каза да се заемем отново с учене.

— Снежен ден — изтъкна Джони. — Полага ни се почивка.

Тя не спори с него.

Почти ми се иска да го бе сторила.

7 декември

Вече почти седмица всички сме в слънчевата стая. Досега смятах, че сме зле, но сега осъзнах колко дълбоко съм се заблуждавала. Тогава поне братята ми по цял ден бяха в гората, за да секат дърва. А сега всички сме затворени вътре и няма мърдане.

Понякога си измисляме някаква работа, за да се махнем от другите. Аз все още отговарям за нощните гърнета, така че трябва да се отдалеча поне на петнайсетина метра от къщата, за да свърша тази „прекрасна“ работа. Джони почиства тоалетната на Хортън, така че и той излиза поне веднъж на ден (освен това двамата с Мат използват двора като тоалетна, бедните момчета). Мат носи сняг за миене. Само мама никога не излиза от къщата.

Но по някое време всички внезапно се сещаме, че трябва да вземем по нещо от спалните си или от килера. Колкото и да е студено в останалата част на къщата, истинско блаженство е да се измъкнеш и да останеш сам за няколко минути.

Утре е петък, така че Мат излезе със ските, за да види дали ще може да отиде с тях до града. За огромно облекчение на мама, той се върна и каза, че няма да може. Никога не си е падал по ски бягането, а освен това снегът е много пухкав и лек, а той не притежаваше нужните умения, а вероятно и сила, за да извърви със ските разстоянието до града.

От една страна, донякъде съм доволна, че има нещо, което по-големият ми брат отказва да опита. От друга страна, колкото и много да го обичам, щеше да бъде готино да го няма за няколко часа.

Щом сега е едва декември, какво ще правим през февруари?

10 декември

Джони си топлеше консерва със зелен грах за обяд, когато изведнъж се обърна към нас с думите:

— Защо никой от вас не обядва?

Много забавно. Ние не ядем на обяд от векове, но Джони винаги досега е бил навън с Мат и предполагам, е смятал, че брат ни яде повече на закуска или нещо подобно. Нямаше представа какво ядем аз или мама. Но сега, след като постоянно дишахме един и същ въздух, той най-после забеляза.

— Не съм гладен — каза Мат. — Когато огладнея, ям.

— Аз също — промърморих и върху лицето ми цъфна огромна фалшива усмивка.

— Ние се храним когато имаме нужда — рече мама. — Ти не се притеснявай за нас, Джони, и хапни.

— Не — поклати глава по-малкият ми брат. — След като вие ядете само веднъж на ден, тогава и аз би трябвало да правя така.

— Не! — възразихме всички в един глас.

Той ни изгледа ужасено и избяга от стаята.

Спомням си колко бях ядосана преди няколко месеца, че не ям толкова, колкото Джони, колко нечестно ми се струваше. Но сега имам чувството, че майка ми вероятно е била права. Беше твърде възможно само един от нас да оцелее. Имаме дърва и вода, но не се знаеше за колко дълго ще ни стигне храната. Мама е толкова слаба, че се плаша, а Мат определено не е толкова силен, колкото преди. Аз също не съм. Не казвам, че Джони е, но сега осъзнавам, че може би той има най-голям шанс да преживее зимата, пролетта или каквото и да е.

Всъщност от всички нас Мат имаше най-реален шанс да оцелее, тъй като беше достатъчно голям, за да се грижи за себе си. Но той никога не би го позволил.

Аз не искам да живея две, три или четири седмици по-дълго, ако това означава никой друг от нас да не оцелее. Предполагам, че ако се стигне дотам, ще престана изобщо да се храня, за да съм сигурна, че Джони ще има достатъчно храна.

Мат понечи да стане и да отиде на горния етаж, за да поговори с по-малкия ни брат, но мама го спря. Заяви, че тя ще отиде. Куцаше много лошо и се тревожех как ще изкачи стълбите, но тя настоя.

— Това е ужасно — казах на Мат, в случай че не беше забелязал.

— И ще става още по-зле — промърмори той. — Може по-късно да гледаме на сегашните моменти като на добри времена.

Беше прав. Все още помня, когато майка ми си изкълчи глезена за пръв път. Тогава играехме покер и искрено се забавлявахме. Ако преди три месеца някой ми беше казал, че ще наричам онези моменти „хубави“, щях да му се изсмея на глас.

Аз се храня всеки ден. След два месеца или може би дори само след един навярно ще ям през ден.

Всички сме живи. Всички сме здрави.

Това са добрите времена.

11 декември

Излязох, за да изхвърля нощното гърне, и Джони ме последва с котешката тоалетна. Обърнах се, за да се върна, но той ме сграбчи за ръката.

— Трябва да поговоря с теб.

Знаех, че е нещо важно. Ако Джони говори с някого, то това е Мат.

— Добре — съгласих се, въпреки че навън беше дванайсет градуса под нулата и наистина исках да вляза вътре.

— Мама каза, че трябва да продължа да ям на обяд, че трябва да е сигурна, че един от нас ще бъде силен, ако останалите се нуждаят от него.

— Да — потвърдих. — И на мен ми го каза. Ти си този, който трябва да остане силен.

— И ти си съгласна? — попита той. — Нямаш ли нищо против? — Свих рамене. — Не зная дали мога да съм силният — продължи Джони. — Мат трябваше на практика да ме завлече насила в къщата на госпожа Несбит.

— Но все пак отиде — напомних му. — Направи това, което трябваше. Това вършим всички — изпълняваме задълженията си. Сега си много по-зрял, отколкото преди няколко месеца, Джони. Изпитвам голямо уважение към теб, към начина, по който се държа на рождения си ден. Ще ти кажа и още нещо. Когато излязохме да чакаме Мат, паднах и газената ми лампа угасна, но това, което ме крепеше, беше мисълта, че ще дойдеш и ще ме спасиш, защото си по-силен от мен и всичко ще е наред. Така че вече си доказал силата си.

— Но ако умреш? — попита по-малкият ми брат. — Ако всички умрете?

Исках да му кажа, че това никога няма да се случи, че ще сме добре, че утре слънцето ще свети, пътищата ще са разчистени, а супермаркетите — отворени и пълни с пресни плодове, зеленчуци и месо.

— Ако умрем, ще се махнеш оттук — заявих му вместо това. — Защото ще бъдеш достатъчно силен, за да го направиш. И може би има някое място в Америка, Мексико или някъде другаде по света, където нещата са по-добре, и ти ще успееш да стигнеш дотам. Тогава мама, Мат и аз няма да сме пожертвали живота си напразно. А може Луната да падне върху Земята и всички да загинем. Не зная, Джони. Никой не знае. Просто върви и си изяж проклетия обяд и не се чувствай виновен.

Определено съм кралицата на убеждаването. Брат ми се обърна и влезе вътре. Останах навън още малко, като ритах снега поради липса на друга по-добра мишена.

13 декември

— Мисля, че трябва да променим разпределението на храната — обяви Мат тази сутрин.

За един радостен миг си помислих, че това означава, че той, мама и аз ще ядем по два пъти на ден, а Джони — само веднъж, но разбира се, не се оказа това.

— Никой от нас не закусва — продължи той. — И през целия ден сме гладни. Храним се на вечеря, стоим още малко будни и лягаме да спим. Единственото време, през което не усещаме глад, е, когато спим. И какво ни помага това?

— Значи, би трябвало да ядем по-обилно на закуска? — попита мама, което беше доста смешно, тъй като „обилното“ ни ядене беше единственото ни ядене.

— На закуска или на обяд — отвърна Мат. — Може би нещо като късна закуска или ранен обяд, както преди време правеше Миранда. Мисля, че предпочитам да съм гладен през нощта, отколкото през целия ден.

— Ами аз? — попита Джони.

— Ти ще хапваш нещо за вечеря — рече Мат.

Трябваше да призная, че в предложението му имаше смисъл. Особено при положение че брат ни изяжда второто си ядене, след като ние вече сме яли. Имаше няколко момента, когато ми се искаше да грабна тенджерата му с това, което яде, и да го излея на главата му. Вероятно нямаше да ме е яд толкова на него и да му завиждам, ако не бях много гладна.

— Да опитаме — съгласи се мама. — Харесвах вечерите, защото тогава беше единственото време през деня, когато бяхме всички заедно. Но сега сме заедно постоянно, така че вече няма значение. Хайде да се храним в единайсет и да видим как ще се чувстваме.

Така и направихме. Сега е четири следобед (или поне така ми каза Мат) и не усещам глад. А като не съм гладна, прането не ме уморява толкова и ми е по-лесно да го върша.

Животът стана по-хубав.

16 декември

— Още ли водиш дневник? — попита Джони.

— Да. Макар че вече нямам истински дневник. Използвам обикновени тетрадки. Но там записвам какво се случва. Защо?

— Не зная — сви рамене той. — Чудех се защо го правиш. Имам предвид… за кого пишеш тези неща?

— Не за теб — отвърнах и си спомних, че госпожа Несбит бе изгорила всичките си писма, преди да умре. — Да не ти хрумнат разни идеи!

Брат ми поклати глава.

— Нямам желание да чета за това. Ти препрочиташ ли написаното?

— Не. Просто пиша и след това го забравям.

— Добре — кимна той. — Не се тревожи, че ще го прочета. Имам си достатъчно проблеми.

— Всички имаме — изтъкнах очевидното.

Наистина е странно колко ми е жал за Джони напоследък. Аз съм с две години и половина по-голяма от него и имам чувството, че съм била късметлийка да получа тези две години и половина, през които съм ходила на училище, плувала съм и съм била с приятелите си, а той е бил лишен от тази възможност, ограбили са му ги. Може би брат ми щеше да живее две години и половина повече от мен или двайсет, или петдесет, но никога нямаше да има тези две години и половина нормален живот.

Всеки ден, когато си лягам да спя, си мисля каква тъпачка съм била да изпитвам съжаление към себе си предишния ден. Средите са по-лоши от вторниците, а вторниците са по-лоши от вторниците през предишната седмица. Което означава, че всеки утрешен ден ще е по-лош от днешния. Защо да се самосъжалявам днес, когато утре ще е по-зле?

Страхотна философия, няма що, но това е всичко, което имам.

19 декември

Бебето на Лиза вече трябваше да се роди. Реших, че го е родила и е момиче. Кръстих я Рейчъл.

Някак си това ме накара да се почувствам по-добре. Разбира се, нямах представа дали е родила, нито дали е момиче, или момче. Всъщност не знаех дали Лиза и татко все още са живи, но наистина предпочитах да мисля, че са. Реших, че са стигнали до Колорадо, а баща ми е довел баба от Лас Вегас и сега всички живеят заедно: Лиза, родителите й, татко, баба и бебето Рейчъл. Когато времето се подобри, той ще дойде да ни вземе и всички ще се преместим в Колорадо. Аз ще стана кръстница на малката Рейчъл, както първоначално се предполагаше.

Понякога Колорадо беше за мен нещо като Спрингфийлд — мечтано и прекрасно място, където има изобилие от храна, чисти дрехи, вода и въздух. Дори си представях, че там срещам Дан. Ще съм изкъпана, облечена с прилични дрехи и малко напълняла, за да не приличам на ходещ скелет. Косата ми също ще е пораснала. Аз изглеждам страхотно, ние се срещаме и се женим.

Понякога ускорявам малко нещата и Рейчъл е наша шаферка.

Обзалагам се, че мама, Мат и Джони също си имат своите фантазии, но не искам да зная какви са. В крайна сметка те не участват в моите, така че навярно и мен ме няма в техните. Прекарваме достатъчно време заедно. Не е нужно да се срещаме и във фантазиите си.

Надявам се, че татко и Лиза са добре. Чудя се дали изобщо някога ще видя Рейчъл.

21 декември

Мама тропна с крак (със здравия) и ние отново се върнахме към учебниците. Поне така имаме с какво още да се занимаваме, освен да перем и да играем покер.

В момента чета за Американската революция.

На войниците им е било доста тежко при Вали Фордж.

Сърцето ми се облива в кръв заради тях.