Сюзан Бет Пфефър
Живота, какъвто го познавахме (10)

10

22 август

Днес мама отиде до пощата (все още никакво писмо от татко) и на вечеря ни каза, че е имало обява — в петък в гимназията щяло да се състои общо събрание за новата учебна година.

Обикновено през август във времето настъпват промени, които напомнят, че хубавите дни са към своя край. Хладни вечери. Дните не са толкова дълги. Появява се усещането, че след две седмици отново сме на училище.

Но напоследък всички дни са едни и същи: студени, сиви и сухи. Понякога е задушно, ала никога не вали. А слънцето не грее, така че е трудно да се разбере дали дните стават по-къси.

Не бях мислила за училище, но сега осъзнах, че го очаквам с нетърпение. Зная, че няма да е училището, което помня. Навярно ще е по-зле, отколкото през юни, а тогава си беше доста гадно. Но поне ще има какво да правя. Да се видя с хора. Може и да не обичам тестовете и домашните (кой ли ги обича?), но пък може да се преструваш, че имаш някаква цел. Всичко в училище е очакване: теста в петък, справка за оценките в края на месеца, дипломирането след две години.

Вече не говорим за бъдещето. Нито дори за това, което ще стане утре. Сякаш ще урочасаме утрешния ден, ако го споменем.

Колкото и гадно да е понякога в училище, пак е по-добре да го има. Ще отида на събранието с мама в петък, за да разберем какво са решили.

26 август

Записвам тук разни работи, но не ги чета. Всичко е достатъчно скапано и не е нужно нещо постоянно да ми го напомня.

Но току-що прочетох това, което съм написала преди няколко дни. Колко хубаво било училището и всякакви подобни тъпотии. Тестове. Ха-ха. Справка за оценките. Ха-ха. Бъдещето. Най-голямото ха-ха.

Мама, Джони и аз тази вечер отидохме на срещата. Мат предпочете да си стои вкъщи, за да остане малко на спокойствие.

Залата в училището беше пълна, което на пръв поглед би било добър знак, ако не беше пълна с родители и деца на най-различна възраст. Май се бяха събрали всички родители и деца, останали в района на училището.

Зад дългата маса на подиума седяха председателят на училищния съвет (който се оказа таткото на Арън, а Джони доста се развълнува от това) и останалите членове на съвета, които все още бяха в града, както и двама от директорите. Говореше бащата на Арън.

— По непотвърдени данни половината от децата в окръга няма да се върнат тук на училище — каза той. — Още по-голям процент от учителите, директорите и служителите също няма да започнат работа.

Странно. Ходя в града поне два пъти седмично и макар че определено бях забелязала по-малко хора по улиците, не се бях замислила за това. Всички магазини бяха затворени. Една бензиностанция беше отворена всеки вторник. Но предположих, че не виждам хора, защото няма какво да правят, ако дойдат в града. Не ми бе хрумвало, че са заминали. Или са твърде болни, за да дойдат. Или умират.

— Ресурсите ни са ограничени — продължаваше бащата на Арън. — Миналата седмица губернаторът се свърза с всички председатели на училищните съвети в Пенсилвания и ни уведоми, че не можем да очакваме помощ от щата. Всеки окръг ще трябва сам да се оправя. Ние определено не сме по-зле от останалите окръзи, но това не е кой знае какво. — В този момент настъпи пълна тишина. Дори децата, които плачеха, се умълчаха. — Училищният съвет, или онези, които останаха от него, се опитваме да решим как да се справим при дадените обстоятелства. Тези решения не бяха взети набързо, нито лесно. Нашите деца също са тук. — Помислих, че ще заяви, че изобщо няма да има училище, но той не го направи. Поне не точно. — Смятаме, че имайки предвид възможностите ни, ще е най-добре да останат две училища. Гимназията и началното училище в Мейпъл Хил. Родителите може да изпращат децата си в това училище, което е по-близо до домовете им. Учебната година ще започне на трийсет и първи август.

— А автобусите? — подвикна един родител.

— Няма да има училищни автобуси — отвърна председателят на съвета. — Не и в близкото бъдеще.

— Но аз живея на почти десет километра от гимназията — обади се друг родител. — А Мейпъл Хил се намира на шестнайсет километра. Имам две деца в началните класове. Как ще стигнат до училището?

— Ще трябва сам да се справите — каза бащата на Арън. — Може би ще се уговорите с някой от съседите да ги кара с колата.

Думите му бяха посрещнати с дружен смях.

— А храната? — извика друг родител. — Моите деца гладуват. Разчитах на обедите в училище.

— Не можем да осигурим обеди — отряза го председателят. — Дайте на децата си голяма и питателна закуска, а след това ще ядат, когато се върнат от училище.

— А ще ни кажете ли откъде ще дойде тази голяма и питателна закуска? — изкрещя една жена.

Бащата на Арън не й обърна внимание, както и на останалите, които шумяха недоволно.

— Всъщност в училищата няма електричество — оповести вместо това. — Умоляваме родителите да дадат фенерчета на децата си. Ще се опитаме да се възползваме максимално от дневната светлина, но напоследък тя е доста оскъдна. Занятията ще започват в девет сутринта и ще продължават до два следобед, но това вероятно ще се промени, когато дните станат по-къси.

— А отоплението? — провикна се друг родител.

Трябва да призная, че председателят на училищния съвет проявяваше завидно търпение. На негово място отдавна да съм избягала от залата, но той само въздъхна примирено.

— Училищата се отопляват с природен газ. Миналата седмица говорих с вицепрезидента на компанията. Той не можа да ми гарантира, че след септември ще има подаване на газ по тръбите.

— Чакайте малко! — извика един мъж. — Това само за училищата ли се отнася, или за всички?

— За всички — рече бащата на Арън. — Повярвайте ми, бях много настоятелен по въпроса. Служителят, с когото говорих, ми каза, че в най-добрия случай доставките на газ ще стигнат до началото на октомври.

— Дори за болницата? — обади се друг. — Те имат електричество. Ще имат ли и отопление?

— Не зная нищо за болницата — отвърна председателят. — Може би имат система за отопление с електричество, но училищата не разполагат с такава. Ние зависим изцяло от природния газ и сме длъжни да предвидим, че през октомври няма да има доставки на такъв.

— Значи искате децата ми да вървят пеша петнайсет километра, за да мръзнат и гладуват в училище! — избухна една жена. — Това ли ни казвате?

— Освен това ви уведомявам, че няма да има извънкласни занятия — продължи бащата на Арън, без да й обръща внимание. — Няма да има класове по някои от предметите. Опитваме се да разделим учителите, доколкото е възможно, поравно между двете училища и смятаме, че ще има достатъчно преподаватели, но не бива да разчитате на определен учител или предмет. Няма да има лабораторни упражнения, нито физкултура. Имаме късмет, че госпожа Ъндърхил, училищната сестра, все още не е напуснала. Тя ще работи на смени в двете училища. Умолява, ако някой ученик не се чувства добре и се оплаква от нещо, да не бъде изпращан на училище. Нямаме възможност да се свържем с родителите, ако се наложи детето да бъде върнато у дома. Освен това се опасяваме, че може да зарази останалите.

— А как ще сме сигурни, че госпожа Ъндърхил ще остане? — извика един от родителите. — Или учителите? Ами ако решат да изчезнат оттук?

— И това може да стане — кимна председателят. — Никой от нас не може да е сигурен какво ще се случи следващия месец или по-следващия. Опитваме се да направим най-доброто, което можем. Според нас дори и ограниченото училище е по-добре, отколкото да няма никакво. Ако мислите, че ще е по-добре децата ви да се обучават у дома, просто идете в едно от двете училища и подайте молба за съответните учебници. — Изчака смело няколко минути, сетне добави: — Някакви други въпроси?

Оказа се, че има доста, но повечето бяха свързани с природния газ. Предполагам, че хората за пръв път научиха, че доставките ще спрат.

Чак като се прибрахме у дома, осъзнах, че използваме природен газ за кухненската печка и бойлера.

Попитах мама за това и тя ми каза, че ще готвим и ще топлим вода на печката с дърва, така че всичко ще е наред. Добави още, че не знае как ще се справят тези, които нямат печки с дърва, но предположи, че ще напуснат града, ще заминат на юг или някъде другаде. Ала тази сутрин чула по радиото, че в Северна Каролина паднала слана, така че не била сигурна, че на друго място ще е по-добре.

Нито един от посевите не се развиваше добре, защото вече почти месец нямаше слънце. Нито пък беше валяло. Всички щяхме да замръзнем и да измрем от глад, където и да живеехме.

Е, не го каза точно така. Всъщност заяви, че ще бъдем добре, защото имаме храна, отопление и сме заедно.

Освен това заръча на мен и Джони да си помислим за училището. Нямала нищо против, ако решим да опитаме. Ако искаме да останем у дома, с Мат щели да ни учат и пак всичко щяло да е наред. Не бивало да се тревожим, ако един от двама ни иска да ходи на училище, а другият предпочита да остане у дома. Трябвало всеки да реши за себе си какво да прави, а тя щяла да приеме решенията ни.

Мисля, че ще опитам да ходя на училище. Ще е доста странно и непривично да съм в училище без Меган, Сами и Дан, както и без повечето от учениците, които познавам. Но ако досега не съм свикнала със странните неща, не зная кога ще стане.

27 август

Мама каза, че разстоянието до Мейпъл Хил и до гимназията е едно и също, така че няма значение кое ще изберем. Но ако решим да ходим на училище, би предпочела двамата да изберем едно и също.

Днес следобед говорих с Джони за това. Той заяви, че не изгаря от желание да ходи на училище, но ако ходи, предпочита да е в Мейпъл Хил. Предполагам, защото му е по-познато.

Аз пък предпочитам да ходя в гимназията. Началното училище е наистина бебешко: от предучилищен до трети клас. Дори не зная дали ще мога да се пъхна зад чиновете.

Това си е голям майтап, защото Джони е по-висок от мен.

28 август

Гаден ден.

Първо, часовникът ми спря. Предполагам, че батерията му е свършила, само че нямаше как да отскоча до мола и да си купя нова. А пък онзи в стаята ми бе електрически, така че вече от седмици не работеше.

Имаше време, когато можех да погледна през прозореца и да добия представа за часа. Е, не че можех да определя дали е два, или три след полунощ, но зората се различава от нощта.

Само че напоследък небето непрекъснато е сиво и е доста по-трудно да се разбере кога се съмва. Можеш да видиш дали небето е по-светло, но вече нямаше изгрев. Така че сега съм в леглото и нямам представа кое време е. Не зная защо това бе толкова важно за мен, но беше.

Когато тази сутрин най-после се измъкнах от леглото, мама изглеждаше по-мрачна от обичайното. Очакваше ни голям набор от лоши новини.

Първо, миналата нощ беше паднала убийствена слана. Листата вече бяха почнали да капят от дърветата, а сега всички растения в градината бяха мъртви. Имахме чувството, че вече е краят на октомври, а след като беше едва краят на август, то зимата щеше да е зверска.

Мама беше вкарала вътре това, което бе останало от зеленчуците, посети през пролетта, но те не вървяха добре. Мижави домати. Още по-мижави тиквички. При все това ние им се радвахме, а задушени със зехтин си бяха истинско пиршество. Но мечтите й за консервирани зеленчуци се бяха изпарили, а аз знаех, че тя се тревожи за хранителните ни запаси.

Прекарахме деня навън, като изкопавахме картофите, морковите и ряпата, които тя бе засадила. Всички бяха по-дребни от обикновено, но все пак беше нещо и можехме да се храним с тях няколко дни и така да спестим от консервираните зеленчуци.

Тогава, докато ни казваше за попарените от сланата зеленчуци, мама ни съобщи, че когато пуснала радиото, нямало никакъв сигнал.

Имаме три радиоприемника на батерии и опитала всички. И ние се пробвахме да ги пуснем, защото не искахме да й повярваме. Ала, разбира се, тя казваше истината. От всички се чуваше само пукане на статично електричество.

Вече от месеци не бях слушала радио. Не исках да научавам нищо. Но зная, че мама всяка сутрин слуша новините и ни казва всичко, което трябва.

Сега вече не искахме да знаем никакви новини.

Предполагам, че и радиостанциите нямат електричество. Мат ни обясни, че макар по-големите да разполагат с генератори, то и те били с ограничен капацитет.

Но след като не знаеш какво става в истинския свят, беше по-лесно да мислиш, че изобщо няма такъв, че Хауъл, Пенсилвания, е единственото обитаемо място, останало на Земята.

Ами ако вече нямаше Ню Йорк, Вашингтон или Ел Ей? Даже не си представях, че съществуваха Лондон, Париж или Москва.

Откъде можехме да знаем? Дори вече не знаех колко е часът.

29 август

Нещо страшно се случи днес и не зная дали трябва да кажа на мама, или на Мат.

Пожелах да отида с колелото до града. Исках да разбера какво е да се отиде с колело до гимназията, и случай че двамата с Джони решим да я посещаваме. До Мейпъл Хил можеше да се върви по черни пътища, но за да се стигне до гимназията, беше по-удобно да се мине през града.

Освен това трябваше да върна няколко книги в библиотеката. Не зная какво ще правим, когато я затворят. Сега работеше два дни в седмицата, в понеделник и петък, също като пощата.

Завързах книгите с канап (навън температурата беше около шест градуса, но заради сухия въздух и липсата на слънце ми се струваше още по-студено), натоварих ги върху багажника на колелото и поех към града. Спусках се надолу по хълма към Мейн стрийт, когато усетих нещо различно. Отне ми миг да разбера какво е и тогава чух някакви хора да се смеят.

Напоследък, тъй като почти нямаше движение, се чуваше доста надалече. Само дето нямаше много какво да се чуе. В пощата винаги имаше хора, а понякога и в библиотеката, но като цяло градът изглеждаше пуст. Предполагам, че в болницата беше оживено и шумно, но от известно време не съм ходила там.

Не ми хареса този смях. Звукът беше плашещ и намалих ход, за да намеря място, където да скрия велосипеда. Оттам можех да виждам какво става на две пресечки по-надолу.

На Мейн стрийт имаше пет момчета. Познах две от тях: Еван Смодърс, който беше с една година по-голям от мен, и Райън Милър — той беше в отбора по хокей на Мат. Другите младежи изглеждаха на неговата възраст или навярно малко по-големи.

Райън и още едно от момчетата държаха пушки. Не че имаше по кого да стрелят. Улицата беше съвсем пуста, с изключение на тях петимата.

Двама от младежите сваляха шперплата от прозореца на един магазин. После сигурно единият щеше да счупи стъклото и да нахлуе вътре.

Всички магазини в града бяха празни. Нямаше кой знае какво да се вземе и се зачудих защо ще си правят труда да влизат. Изглежда, май повече ги интересуваше шперплата. Те го свалиха и го натовариха в пикапа, спрян до тротоара.

Стоях там и ги наблюдавах около пет минути (тъй като нямах часовник, трябваше да гадая за времето). Никой не се опита да ги спре. Доколкото можех да преценя, май бях единствената, която ги видя какво правят.

Сетне си спомних, че ако се върна с две пресечки, мога да отида напряко по задните улици до полицейския участък.

Никога досега не съм била толкова изплашена. Бандата, изглежда, не разбра, че съм там, но ако ме забележеха, сигурно щяха да ме застрелят. А може би нямаше да си дадат този труд. Може би просто щяха да ми се присмеят. Нямаше как да зная.

Но изведнъж ме обзе силен гняв, докато ги гледах как рушат магазина и крадат шперплата, за да го натоварят в пикапа си, чийто резервоар навярно бе зареден догоре с бензин. Сетих се за Сами и за онзи тип, с когото бе заминала, и си помислих как подобни банди вилнеят наоколо, ограбват вещите на беззащитни хора, които се нуждаят от тях, за да ги продадат на онези, които бяха в състояние да ги платят. Без значение как.

И така гневът в мен надделя над страха и подкарах велосипеда към полицейския участък. Нямах представа дали полицаите биха могли да стигнат навреме до Мейн стрийт, но поне можех да идентифицирам двама от бандитите.

Само че когато стигнах до участъка, беше затворено. Вратите бяха заключени.

Заудрях с все сила. Не виках, защото бях само на две пресечки от мястото, откъдето бандата крадеше шперплат. Страхувах се, че ако ме чуят, може да разберат, че съм ги видяла. Надникнах през единия прозорец. Естествено, вътре беше тъмно и не видях никого.

В Хауъл никога не е имало голям полицейски участък. Не сме и имали нужда. Но предполагах, че все пак има някой дежурен.

Излезе, че съм грешала.

Опитах се да измисля къде другаде бих могла да отида. Сетих се за пожарната. Но си спомних, че последния път, когато Питър идва у дома, ни каза, че хората палели огньове в домовете си, за да се стоплят, а сетне, когато къщите пламвали, нямало кой да угаси пожарите, защото пожарната била затворена. Затова в болницата имали много случаи с тежки изгаряния. Накрая ни предупреди да внимаваме с огъня.

Беше лекция, типична за доктора. Поне спря да ни предупреждава да внимаваме с комарите, защото те просто изчезнаха, когато се застуди.

Като се замислих за приятеля на мама, си спомних за болницата. Поне там имаше хора. Карах около километър повече, за да заобиколя главната улица и да стигна до там.

Нещата определено бяха различни от последното ми идване. Двама въоръжени охранители стояха пред главния вход, а други двама пазеха входа за спешни случаи. Около двайсет души чакаха пред него.

Приближих към главния вход.

— Забранено е да влизат посетители — каза ми единият пазач. — Ако се нуждаеш от спешна помощ, върви при вратата за спешното и изчакай някоя сестра да те пусне.

— Трябва да говоря с някой полицай — заявих. — Ходих в участъка, но там нямаше никой.

— Не можем да ти помогнем — отряза ме пазачът. — Ние сме частни охранители. Нямаме нищо общо с полицията.

— Но защо сте тук? — настоях. — Къде са полицаите?

— Тук сме, за да се погрижим в болницата да не влиза никой, който не се нуждае от медицинска помощ — осведоми ме мъжът. — Пазим да не проникват хора, които искат да крадат храна, продукти или лекарства. Не зная къде са полицаите.

— Сигурно са напуснали града — предположи вторият пазач. — Познавам двама от тях, които още преди месец заминаха със семействата си на юг. Защо ти трябва полицай? Някой нападнал ли те е?

Тръснах глава отрицателно.

— Не е много разумно момиче на твоята възраст да се мотае самичко наоколо — поклати глава неодобрително мъжът. — Аз не позволявам на дъщерите ми и на съпругата ми да излизат без мен.

Другарят му кимна.

— В такива времена трябва да си много внимателен. Жените вече никъде не са в безопасност.

— Благодаря ви — промърморих, макар да нямах представа за какво им благодарях. — Предполагам, че е най-добре да се прибирам у дома.

— Направи го — съгласи се пазачът. — И си стой вкъщи. Кажи на родителите си, че трябва да са по-внимателни с децата си. Един ден някое момиче като теб може да излезе с колелото си и никога повече да не се прибере у дома.

Треперих през целия път обратно. Всяка сянка, всеки неочакван шум ме караха да подскачам.

Нямаше да отида в гимназията. Единственият начин, за да се стигне до там, беше да се мине през града. А до Мейпъл Хил можеше да се върви само по черните пътища, където бе възможно да те дебне какво ли не. Не трябваше да разчитам, че Джони ще ме пази.

Когато се прибрах, мама не забеляза, че книгите от библиотеката са същите, с които бях тръгнала. Тя попита дали има писма от татко и аз я излъгах, че не е имало.

Вероятно не беше лъжа, но въпреки това се почувствах зле.

Не зная какво да правя.

30 август

По време на вечерята майка ни попита какво сме решили за училището.

— Не мисля, че ще ходя на училище — отвърна Джони. — Пък и няма да съм единственият.

— Нали разбираш, че ще трябва да учиш тук? — предупреди го мама. — Не можеш просто да седиш и нищо да не правиш.

— Зная — кимна брат ми. — Ще работя усърдно.

— А ти, Миранда? — обърна се тя към мен. Тутакси избухнах в сълзи. — О, Миранда! — въздъхна мама с тона, който казваше: „Не започвай пак“.

Изтичах от кухнята и хукнах нагоре по стълбите до стаята си. Дори аз осъзнавах, че се държа като дванайсетгодишна.

След няколко минути Мат почука на вратата и му извиках да влезе.

— Добре ли си? — попита той. Издухах носа си и кимнах. — Нещо конкретно ли те притеснява? — продължи да ме разпитва.

Въпросът му беше толкова нелеп, че започнах да се смея истерично.

Помислих, че ще ме зашлеви, но след миг също се засмя. Бяха ни нужни няколко минути, за да се успокоим, но накрая го сторихме и му споделих за случилото се в града. Всичко. Казах му за онези момчета, за затворения полицейски участък и какво са ми казали пазачите пред болницата.

— Не си казала на мама нищо? — изненада се брат ми. — Защо?

— Тя и бездруго си има достатъчно тревоги.

Брат ми остана мълчалив за известно време.

— Пазачите навярно са прави — рече накрая. — Може би двете с мама вече не бива да излизате сами. Предполагам, че е безопасно да ходите до госпожа Несбит, но не и по-далеч.

— Значи сме затворници — заключих.

— Миранда, всички сме затворници — сви рамене Мат. — Мислиш ли, че искам да живея така? Не мога да се върна в „Корнел“. Не зная дали все още съществува „Корнел“, но дори и да го има, не мога да отида до там нито с кола, нито с велосипед, нито на стоп. Аз също съм заклещен тук. И това никак не ми харесва, не по-малко, отколкото на теб.

Никога не съм знаела какво да кажа, когато Мат ми признае, че е нещастен. Затова останах мълчалива.

— Права си за гимназията — поде той. — Повече не бива да ходиш в града. От сега нататък аз ще ходя до пощата и библиотеката. Но ако искаш да посещаваш Мейпъл Хил, ще те водя сутрин, а следобед ще те вземам.

Замислих се за предложението му. Нямах кой знае колко голямо желание да ходя на училище. От друга страна, полудявах само при мисълта, че ще стоя затворена у дома. Може би никога няма да напусна Хауъл. Исках поне да мога да излизам от къщи.

— Добре — съгласих се. — Ще опитам в Мейпъл Хил. Но не казвай на мама какво се е случило. Не искам излишно да се тревожи.

Мат кимна.

Предполагам, че утре ще е първият ми учебен ден. Ха-ха.