Шарън Озбърн
Реванш (46)

45

Понякога, когато умората надделееше или когато бе пила една-две чаши вино на вечеря, Маргарет Стоун сънуваше, че отново е младо момиче и се намира в Шефилд. Малката къщичка от червени тухли си беше все същата. С външната тоалетна и износения линолеум, който майка й никога не измиваше като хората, и сакото на баща й, което висеше на дървената закачалка до входната врата. Мълчанието на вечеря и мизерното й детство.

После се събуждаше в паника, оглеждаше се диво наоколо и стискаше ръце, докато не осъзнаеше, че всичко е било сън. Намираше се в красивата си бяла, безупречно чиста спалня. До океана, който бучеше в далечината. Тънките пердета в синьо и бяло се вееха от нощния бриз и тя отново се изтягаше на леглото, щастливо усмихната в мрака.

Като малка Маргарет бе искала единствено да е известна, но сега разбираше, че това е бил начинът да постигне каквото желае: пари, власт, хубави неща, чист дом. Е, вярно, не бе успяла да стане звезда, но двете й дъщери бяха — и това се дължеше изцяло на нея, нали?

В крайна сметка си беше заслужавало усилията.

Нали?

Но напоследък нещата страшно се объркаха. Тя бе пренебрегнала съперничеството между Челси и Амбър, а то винаги бе съществувало, откакто Челси бе малко и глупаво момиченце. Но сега нещата бяха стигнали твърде далеч. Между тях настъпи разрив, който Маргарет не би могла да ги накара да преодолеят. Не можеше да им нарежда какво да правят. Челси всъщност не се нуждаеше от помощта й, въпреки че Маргарет се бе опитала да й я предложи. Не, тя винаги е била независима, а сега вече отново си бе стъпила на краката. Тя просто винаги имаше късмет. Може би го бе наследила от баща си.

Направи го неохотно. Не обичаше много-много да й казват, че е сбъркала.

Наистина, тя ги бе подтиквала непрекъснато, но само защото не искаше и те да изпитат нейните разочарования. Само ако някой я беше подхванал по-отрано, докъде ли щеше да стигне? Дълбоко в себе си Маргарет все още считаше, че по някакъв начин възможността да стане звезда й се бе изплъзнала. Но го бе постигнала за децата си… И си даде сметка, че по ирония на съдбата винаги тя бе подтиквала Амбър, но не тя бе по-силната и жилавата от двете. А Челси. Кариерата на Амбър вече бе тръгнала надолу. А звездата на Челси бе изгряла. Сега, изглежда, и двете не искаха да имат нищо общо с майка си.

Тя беше отседнала в къщата за гости на Амбър, където живееше, откакто Челси се изнесе. Беше все още само на четиресет и осем, една година по-млада от Мег Райън! Поддържаше стройна фигура, спретнат вид и все още имаше какво да покаже. Но нямаше кой да го види.

Понякога се оглеждаше в огледалото, прокарваше ръка по красивите дрехи, които притежаваше с купища, взираше се в чертите на лицето си и се замисляше за отминалите дни. За младата Маги в „Шепърдс Буш“, изпълнена с надежди и мечти, как бърза към метрото на път за поредния кастинг, а пред нея е целият й живот. За лудите дни и нощи в „Черния кон“, за всички образи, които се събираха там, за всички — от танцьорките до известните писатели и първокласни алкохолици, за скъпия Найджъл, който й бе дал възможност, за онази кучка Камила — къде ли е тя сега, питаше се Маргарет. Щеше да е интересно да научи.

И за Дерек и Джордж, двамата братя. Тя ги бе обичала и двамата, но никога не бе имала възможност да им го каже. За Джордж вече бе много късно. Понякога от цялото й сърце й се приискваше да може да му каже, че всички са добре. Да можеше да го види, да сложи ръце на гърдите му и да каже: „Няма значение. Нищо няма значение. Ти беше изключителен баща. Беше великолепен човек.“

Така и не му го каза и той умря, мразейки се. Маргарет все си мислеше, че тя е била причината. Тя му бе попречила да е такъв, какъвто бе по природа. Тя бе вземала решенията за всички тях. И за дъщерите им, едната от които — Челси — нямаше представа, че той не й е баща, и все още се винеше за смъртта му. А другата — Амбър — беше… е, тя приличаше прекалено много на него, там беше проблемът. Резервирана и свенлива. Прекалено заета да скрие истинската си същност от света.

Тя ли бе отговорна за положението на нещата днес?

Тя ли бе предначертала този живот, изпълнен с болка?

Маргарет все по-често се будеше сутрин и се питаше за какво бе направила всичко това. Дали наистина си бе струвало.

Един ден, скоро след като Амбър замина, тя береше цветя в безупречно поддържаната градина. Беше горещо, слънцето печеше високо над главата й и в къщата беше страшно мъртвило без Амбър. Затвореното имение, където живееше, беше точно такова — затворено, охраната — толкова сигурна, че никой никога не припарваше насам. Това беше хубаво, но понякога… А дали не беше самотна? Не беше сигурна. Маргарет подскочи стреснато, когато Росита извика, че обядът е готов, и за малко не изпусна ножиците. Изправи се и тръгна към масата от ковано желязо на терасата, която бе сложена за един човек. Отпусна се тежко на стола.

Отново не бе спала добре. Вече почти всяка нощ сънуваше, че се намира отново в Шефилд; подробностите ставаха все по-отчетливи. Къщата — все по-мизерна, баща й — все по-страшен, а чувството, че се намира в капан — все по-силно. Това се превръщаше в кошмар. Маргарет прокара уморено ръка по очите си, усмихна се на Росита и каза автоматично:

— Изглежда страхотно, Росита. — Тя винаги бе любезна с персонала. Струваше си да държиш добрите служители до себе си; лошите винаги ще продадат някоя гадна история за теб на „Нешънъл Инкуайърър“, ако им дадеш повод. — Много ти благодаря.

Росита я изгледа сепната и й подаде телефона.

— Търсят ви, госпожо Стоун. Обядът пристига след минута.

Маргарет погледна телефона в ръцете на Росита, примигна и дойде на себе си.

— Извинявай. Ама че нелепо. Кой е?

— Не знам — отвърна весело Росита. — Казаха, че ви търсят спешно от Лондон.

Маргарет много се дразнеше, че Росита никога не пита кой я търси. Не можеше да повярва, че Амбър не я бе научила да го прави, но пък самата Амбър нямаше нищо против.

— Благодаря, Росита — каза Маргарет, но видя, че Росита изобщо не я слуша. Тя пусна телефона в скута й и излезе. Маргарет вдигна слушалката и каза внимателно:

— Ало? Кой се обажда?

— Маги? — Ясен и звънтящ глас, но малко далечен. — Маги, ти ли си?

— Кой се обажда? — повтори Маргарет, а сърцето й заби като камбана.

— Знаеш кой е — отвърна гласът. — Как може да ме забравиш? Дерек е.

Разбира се, че знаеше кой е. Дали да не попита „Кой Дерек?“. Но не, по-добре да се държи прилично.

— Здравей, Дерек. Как си?

— Благодаря, добре — отвърна той. Гласът му бе топъл и нисък. Стори й се, че се усмихва. — Как си, малка Маги?

— Маргарет — поправи го автоматично тя. — Аз също съм добре, благодаря.

Тя прокара пръст по шарката на покривката.

— Всичко тук е наред. Как може… — Гласът й заглъхна. Не беше сигурна какво да му каже. Дерек Стоун вероятно бе единственият човек на света, който все още оказваше върху нея такова влияние.

— Обаждам се да разбера как си — каза Дерек. — И каква е тази история, дето Челси е забягнала с някакъв? С гаджето на Амбър, нали?

— Да. Сложно е, Дерек — добави тя, като се надяваше да не звучи прекалено угрижено. — Всичко е наред.

— Не се и съмнявам — отвърна Дерек и й се стори, че говори завалено. — Просто исках да се уверя, че всичките ми момичета са добре.

Тя си погледна часовника. Беше два часа — значи там е вечер. После каза:

— Дерек, ти си пиян.

— Ни най-малко — отвърна мигновено Дерек. — Само пийнах няколко чашки. Как смееш да правиш такива намеци, млада госпожице?

До такава степен звучеше като Челси понякога, че беше направо плашещо. Маргарет си пое рязко дъх.

— Добре ли си, малка Маги? — попита той. — Тревожа се за теб.

Маргарет не можеше да отговори. Гърлото й се бе свило. Тя захапа устни и млъкна. Дерек също мълчеше. После каза:

— Все още мисля за теб… Знаеш това, нали? Гордея се с теб. И с Челси. Тя се справи доста добре, нали? Моето малко момиченце.

На Маргарет такива не й минаваха. Тя никога нямаше да допусне Дерек Стоун обратно в живота си. Никога. Стигаше й само да си спомни ужасната боксониера в Шепърдс Буш, космите от подмишниците на Камила в мивката, използвания презерватив на пода, как бе плакала за него, след като той избяга с онази кучка…

Тя само каза въздържано:

— Както ти казах, добре съм, Дерек. Момичетата си имат свои тревоги, но се справят. Сега вече и двете са звезди. Животът им обаче не е толкова лесен. Но се справят превъзходно. Виж сега…

— Не вярвам на нито една шибана дума — отсече Дерек и Маргарет се намръщи. Защо трябва да ругае?

Той се прокашля леко:

— Искам да видя момичетата. Искам да видя и теб. Да дойда ли на гости?

— Не, благодаря. — Маргарет направо се ужаси. — Последното нещо, което ми е нужно сега, е да се изтърсиш тук и да предизвикаш хаос — каза тя отмъстително и с удоволствие.

— Така ли мислиш? — Гласът на Дерек звучеше приглушено.

Чуваше се толкова ясно. Сякаш й се обаждаше от плажа пред къщата. И внезапно, противно на самата себе си, Маргарет пожела с цялото си сърце той да е тук. Един приятел, човек, който знае тайните й, който знае какво е преживяла.

И осъзна, че Дерек е единственият на света, който наистина знае това.

Макар и да мислеше, че ще е прекрасно, ако той е до нея, да сподели с него тревогите си, да облегне глава на гърдите му, да затвори очи и да се отпусне поне за миг… но именно затова не можеше да го направи.

— Както казах, всичко е наред, Дерек — само повтори тя. — Разбра ли? Благодаря ти, все пак. Много мило от твоя страна. Ще кажа на момичетата.

— Това са абсолютни глупости — каза той. — Четох вестника. Ти въобще не знаеш къде е Амбър, нали? Никой не знае.

— Ами… — започна Маргарет.

— Признай си, Маги.

— Не — бавно каза тя. — Не знам къде е Амбър.