Шарън Озбърн
Реванш (39)

38

От вестник „Сън“, септември 2007, стр. 3:

КЪДЕ ИЗЧЕЗНА?!

Погледнете изящната фигура на това момиче. Познахте ли я? Това е Челси Стоун.

Три месеца след като замина за Лос Анджелис, тя вече е напълно преобразена.

Читателите на „Сън“ ще бъдат особено щастливи да чуят, че основните й прелести са все още на място, както се вижда от снимката, направена на плажа „Санта Моника“.

За Челси това бе златно време.

Досега тя се криеше, но когато Амбър се върна, започна да излиза по-често. Щом си наумеше нещо, го правеше. А в случая си бе поставила за задача да обикне Лос Анджелис. И се стараеше. Започна да тича все по нататък по плажа, където знаеше, че висят в очакване папараците. Снимката й започна да се появява в британските таблоиди — агентката й в Лондон направо се подмокряше от вълнение. „Вече можем да получим каквото поискаш тук, скъпа!“, повтаряше й постоянно тя. Гарет, Вики и Комър, приятелите й от „Неделния клуб“, изпращаха имейли, както и много други хора от Лондон, като й казваха да не се продава — „а между другото, изглеждаш невероятно, мила…“ Тя ги пренебрегваше, не отговаряше на телефонните им обаждания. Бе напуснала Англия, всичко това вече бе зад гърба й. Струваше й се, че е било в някакъв друг живот.

Тя гонеше големия успех.

Освен това беше толкова умна. Амбър я наблюдаваше как подмамва папараците, как подмамва останалите хора, които идваха в къщата, как подработва Сали — дори Лио. Челси знаеше без капка съмнение, че не може да се състезава с миниатюрните руси старлетки, които се тълпяха в осветените с неон свръхексклузивни клубове и барове в Лос Анджелис, по плажовете и купоните. За сметка на това, тя предлагаше своята естественост, която я бе направила толкова обичана във Великобритания — естественост, от която косата на Лио щръкваше, както и онази му работа.

Освен това тя започна да общува с хора — свърза се с британските си познати, завърза нови приятелства, разбра на кои места да се появява, за да я видят, и с кого е най-добре да я виждат. Амбър беше убедена, че си е наела пиар или нещо подобно — явно играеше точно определена игра: вечно бързаше нанякъде — за купон, на който щяла да се срещне с мила приятелка от времето в Би Би Си, или с приятел от „Неделния клуб“ в Лондон, или от телевизията, или от сцената — Челси имаше толкова разнородна кариера, меко казано, и сега това й се отплащаше със сериозни дивиденти. Тя беше човек с минало и беше очарователно откровена по този въпрос с всеки, който я попита за онези дни.

Беше добра компания, скромна, забавна — накратко, най-харизматичната личност, която Амбър познаваше. Понякога, когато бяха заедно на някоя церемония за награждаване, вечеря с агент или в компанията на Лио край басейна, самата Амбър се чувстваше интересна колкото купа малеби…

 

 

Една вечер Челси и Амбър бяха излезли да потичат с кучетата по плажа в Малибу. Правеха го, за да се сближат отново, защото бе по-лесно да прекараш времето с някого в тичане, отколкото да седнеш на по питие и наистина да поговориш с него. Челси водеше Солт, а Амбър — Пепър.

Краката им тупкаха по твърдия пясък, а в далечината въздишаше отливът, когато внезапно чуха, че някой тича след тях.

— Челси, Амбър! Хей! Спрете за малко!

Челси стреснато се обърна, но Амбър продължи да тича, без да трепне. Вече беше свикнала с всичко това. Знаеше, че не бива да спира. Знаеше как се играе тази игра, как да изглежда учтива в „Шоуто на Елън Дедженерис“, докато вътре в себе си ненавиждаше всяка секунда от него, как да бъбри безгрижно с Дейвид Летърман, докато нервно чака удобния момент да каже онази чаровна, шеговита, типична за Амбър фраза, върху която агентът и пиарът й бяха умували цели две седмици. Как да се усмихва на фотографите, когато излиза от „Старбъкс“ с кучетата, пъхнати в раницата, без да изглежда потна или скапана, а свежа като репичка, защото всичко това си беше постановка.

Амбър нямаше нищо против премиерите — стилистът те облича с блестяща златиста лекомислена рокличка, сплита сладка малка плитчица в косата ти, а ти само трябва да възклицаваш с все още идеално запазения си британски акцент, че си особено щастлива, че си тук и всички те обичат. Всичко, което излизаше извън тази добре уредена зона на удобството, я тревожеше.

Тя се обърна и видя един понатежал тип с черна тениска, който тичаше след тях.

— Аз съм Зак Труман, работя в „Ел Ей Таймс“ — изрече задъхано той. — Челси, може ли да ти задам няколко въпроса?

— Ами, добре. — Челси спря и се обърна с лице към него.

До него мигновено се материализира още някой.

— Джак Федър, на свободна практика — кимна той.

— Здравей, Джак. — Челси също му кимна в отговор.

Джак Федър беше живото проклятие в живота на Амбър. Имаше лице на невестулка и някак знаеше всички нейни съмнения и тревоги. Без съмнение винаги виждаше кога е качила половин кило — фотографите му, изглежда, имаха почти физическо усещане къде се намира. Амбър бе ужасена. Тя забави крачка, несигурна какво да предприеме. Не можеше да остави Челси. Престори се, че си оправя връзките на маратонките.

— И така, Челси — каза Джак Федър и бутна под носа й диктофон. — Коя си ти напоследък? Отслабнала си толкова много, тичаш по плажа — не е ли по-логично да вдигаш врява в някой бар и да смъркаш кокаин?

Той се усмихваше, но очите му бяха ледени. Амбър направо се смая от това безочие — това все още я побъркваше: колко са злобни и гадни, само и само да изкопчат от теб някаква скандална реакция. Тя се замисли как я обучаваше майка й и как баща й я съветваше винаги да бъде тиха и учтива.

Но по-голямата й сестра просто сложи ръце на кръста си и се засмя.

— Не и напоследък, Джак. С тези дни е свършено — и слава на бога. Все още пийвам по малко — засега по чаша на ден. Опитвам се да сваля килограми, и това е голям гърч.

Тя изглеждаше толкова безгрижна, застанала отсреща, на фона на залязващото слънце, с развени от вятъра коси. Амбър почувства как сърцето й се сви от остра болка.

— Значи, сега си започнала да сваляш килограми — повтори Джак. — Не смяташ ли, че е прекалено драстично да отслабнеш толкова, само и само да се впишеш в Холивуд? А твоите фенове у дома, във Великобритания, няма ли да си помислят, че си се продала?

Амбър се изправи, тръгна бавно към сестра си и застана до нея.

— Здравейте — каза тя, но те не й обърнаха внимание. Без грим и прическа изглеждаше доста семпло, а личността на Челси грееше отвътре, независимо къде се намира. И винаги е било така.

За един кратък миг Амбър се почувства страшно унижена, че не я разпознаха, но после се отпусна. Хубаво е да си анонимен. Да стоиш в сянката на някого поне веднъж…

— О, сигурна съм, че някои хора ще кажат точно това — отвърна Челси. — Но аз никога не съм била слаба, просто се опитвам да водя по-здравословен живот. Все още съм млада и за мен кариерата е всичко. Искам моите фенове да се гордеят с мен и се надявам, че ще бъде така, където и да съм, каквото и да правя — не си ли съгласен?

Амбър се усмихна, без да иска. Това бяха пълни глупости, но иначе — перфектен отговор.

А после изведнъж Зак Труман каза:

— Какво ще кажеш за „Прекрасен живот“, новия филм на Лио Ръсел? Говори се, че са обещали ролята на Амбър, но въпреки това ти си се явила на кастинг за нея.

Челси прегърна сестра си през раменете и заяви:

— Не вярвай на всичко, което чуваш, Зак. Ние сме преди всичко сестри, останалото не е важно. Благодаря ти, Зак. Благодаря ти, Джак Федър.

Той я гледаше, без да мига.

— Обади се, ако имаш нужда от благоразположен журналист, а?

Челси не му обърна внимание.

— Приятна вечер, момчета!

Тя дръпна Амбър и продължиха към къщи. Амбър тичаше след нея и си мислеше. „Е, това също бяха пълни глупости…“

 

 

И се оказа права. След три дни Лио я извика в офиса си в града. Каза, че е по бизнес въпрос. Той беше с обичайните си продуцентски дрехи — копринена риза и черен панталон. Целият излъчваше сериозност. Посрещна я в офиса си, където на една витрина бяха наредени престижните му награди, на БАФТА и останалите. Не я целуна. Започна без предисловия:

— Слушай, Амбър. Трябва да поговорим. Става дума за ролята в „Прекрасен живот“. Ще я дам на Челси.

— Какво? — Амбър се подпря на стола пред нея, за да не падне. — Шегуваш ли се, Лио?

— Как мога да се шегувам за такова нещо? — попита риторично Лио с нотка на любопитство в гласа.

— Но тази роля е моя! — извика Амбър. Гърлото й се бе свило, сякаш щеше да припадне. — Ти ми обеща, Лио!

— Ще я дам на Челси — повтори той твърдо. — Съжалявам, но е точно така.

— Мислех, че… — Амбър се огледа диво наоколо. Не знаеше какво да направи, какво да каже. — Мислех, че просто искаш да видиш на какво е способна и затова я викаш на кастинга.

После добави със слаб гласец:

— Тази роля е моя!

Лио изглеждаше отегчен. Той притисна върховете на пръстите си едни в други.

— Амбър, моля те, не ставай такава — каза после, сякаш току-що бе тръшнала в земята китайска ваза от династията Мин и бе извадила пистолет насреща му. — Челси е великолепна актриса. Толкова съм развълнуван от бъдещата работа с нея. А ти си една от най-великите звезди в света, Амбър. Не разбирам, защо се държиш така?

Тя погледна към наградите зад гърба му и снимките с различните звезди и директори на студия, които красяха стените, поставената в рамка изрезка от „Варайъти“ със заглавие: „Най-добрата износна стока на Обединеното кралство: Лио Ръсел.“ Тя се загледа отново и осъзна, че никъде няма нито една нейна снимка.

— Какво става между нас? — попита внезапно. — Искам да кажа… обичаш ли ме? Или просто ме използваше през цялото време?

— Не мога да говоря с теб, когато си такава — отвърна само Лио. — Стига, Амбър. Тя е страхотна актриса — не се ли радваш за нея?

Амбър само каза тихо:

— Не знам какво очакваш от мен, Лио. — Чувстваше се напълно изчерпана. — Какво искаш да направя оттук нататък?

Тя се облегна на стената и задиша тежко.

— Не мога да си представя какво ще правя оттук нататък.

— Амбър, скъпа, трябва да се успокоиш — каза Лио. — Довърши новия филм, той ще стане невероятен. Чакат те още много прекрасни роли, знаеш го много добре.

„Как ли пък не! — прииска й се да извика. — Все същата боза, отново и отново, която се излива върху далеч по-изисканата публика.“

— Искаше ми се да направя нещо различно — отвърна тя.

Лио само вдигна вежди и не каза нищо повече.

Майната му. Майната им на всички. Все пак Лио бе успял да я натика в по-слабата позиция — за тази битка трябваха повече сили, отколкото имаше.

— Вече не знам кой си — каза тя. Не знаеше на него ли говори или на себе си. — Не съм сигурна, че въобще някога съм го знаела.

Лио кимна с тъжен поглед и Амбър разбра, че няма да получи от него нищо повече.

Амбър не можеше да изрече нито дума. Избяга от офиса на Лио, покрай Сали, която я изгледа с изумление поколеба се за миг в коридора, после изхвръкна на огрения от слънце двор, скочи в бентлито си и натисна газта с всичка сила, обзета от едно-единствено непреодолимо желание: да изчезне незабавно оттук, далеч от всичко.

По дяволите, за всичко е виновна Челси.