Ахмед Юмит
Паметта на Истанбул (43)

Дворецът „Топкапъ“ е мястото, посочено от убийците

Трупът беше оставен в пресечката до „Ая София“. Проснат напряко на платното. Наоколо беше доста тихо. Нямаше ги нито Шефик, нито странно облечените хора от Отдела за изследване на местопрестъпленията. Но пристигналата преди всички Зейнеб, с помощта на двамата полицаи до нея, беше успяла да огради с ограничителна лента мястото около жертвата.

Убитият беше положен по гръб — също както останалите; натежалият от дъжда вятър развяваше леко косите му, а застиналият му поглед бе вперен в месечината на небето, същата, която дни наред не ме оставяше на мира. Тайнствена, неотстъпно застинала точно отгоре ми луна. Само дето беше понаедряла. Оставаше й още съвсем малко — ден-два, докато се изпълни съвсем и се превърне в съвършен кръг, подобен на око, непрестанно следящо ни от мрака на нощта. За миг си помислих, че има някаква странна връзка между тази неканена гостенка, съзерцаваща ни отгоре, и извършените престъпления. Целият настръхнах, косите ми се изправиха, но естествено, нямаше нито едно доказателство в потвърждение на това мое предположение. Опитах се колкото се може по-бързо да прогоня от главата си тази нелепа мисъл. Отвърнах очи от древния ни свидетел в небесата и се обърнах към трупа. Изглеждаше по-стар от предишните жертви. Трябва да бе поне на шейсетина години. Беше облечен в сиво сако от туид, кадифен панталон в опушено сиво и риза в същия цвят, яката на която не беше плътно закопчана и под нея се виждаше прерязаното му както и на останалите жертви гърло. И пак нямаше кръв по земята под него. Но веднага се набиваше в очи различният начин, по който беше разположено тялото в сравнение с предишните три случая.

— Не са го огънали лъкообразно — изрече на глас мислите ми Зейнеб. — Вижте, и ръцете му не са вързани.

Действително дългите ръце на жертвата бяха разперени встрани, сякаш сочеха в две напълно противоположни посоки. Дясната — по посока на Медресето на Джафер ага в края на спускащата се леко надолу еднопосочна уличка, а лявата — към страничната градина на „Ая София“.

— Това не ти ли прилича на кръст, а? — рече Али, забелязал нещо, което нито Зейнеб, нито аз бяхме видели. Той начерта във въздуха върху тялото на жертвата невидим кръст и развълнувано повтори: — Разположили са го кръстообразно!

Зейнеб обаче не се трогна много-много от тази му догадка.

— Да, прилича на кръст — отвърна тя, коленичейки, за да огледа по-добре тялото. — Но не мисля, че има някакво бог знае какво значение.

— Защо мислиш така? — попита я Али, приближавайки се към трупа, с надеждата да открие някаква следа, която да потвърди теорията му. — Трябва да значи нещо това, че са го сложили във формата на кръст. Трябва да има някакво религиозно значение.

След като обаче очевидно не бе намерил никакво доказателство за тезата си в просветващите под лунната светлина очи на мъртвеца, Али се обърна към мен за подкрепа:

— Нали така, шефе?

В интерес на истината, и аз не смятах тази подробност за толкова важна, но не можех да бъда и толкова категоричен като Зейнеб.

— Разбира се, възможно е. Но може да има и архитектурен смисъл. Да не ни препраща към религията, а по-скоро към града — „Ая София“ е един от символите му.

— И аз това казвам, господин инспектор — запъна се на своето Али. — Нима „Ая София“ не е символ на християнския Истанбул? И не е ли възможно точно поради това да са нагласили тялото по този начин?

— Че защо ще го правят? — възрази Зейнеб, без да пуска дясната ръка на убития, погледна към колегата си и продължи: — И без туй това е била една от най-значимите за християнския свят църкви, защо ще им е да полагат и жертвата си във формата на кръст?

Отговорът й бе толкова убедителен, че Али престана да настоява на своето пред нас. Умът на красивия ни криминолог обаче не престана да работи в тази посока.

— А може убийците да са сменили метода си? Може да са се отказали да показват посоката чрез разположението на трупа?

За мен нямаше ни най-малката вероятност това да е така.

— Не смятам така, Али. Тия от първото престъпление, та досега извършват убийствата точно по правилата си. Отвличат жертвите си, убиват ги, като им прерязват гърлата, оставят ги на важни за историята на този град места, слагат в ръцете им монета от епохата, към която искат да насочат вниманието ни, а всяка жертва сочи към мястото, където ще се намира следващият труп. Отгоре на всичко, с нищо не подсказват защо точно го правят. Докато нещата им вървят добре, тоест докато самоувереността им е най-силна, защо ще си променят методите?

— Така говорите, инспекторе, но може би не забелязвате, че сме започнали да ги притискаме вече.

— Тях, казваш — погледнах Али, сякаш исках да разбера по-добре. — Имаш предвид заподозрените ли, които имаме? Йомер и брат му ли? Но те всъщност са задържани. Как ще извършат и това престъпление?

Лицето му се напрегна, като на човек, който щеше да съобщи лошата новина.

— Нямах възможност да ви кажа, но камионетката им за месо излезе чиста. Няма и капчица човешка кръв в нея.

Това изобщо не ме учуди.

— В такъв случай, като казваш „тях“, значи, имаш предвид Дружеството за защита на Истанбул и туристическата фирма „Дерсаадет“, така ли? Тоест — Намък Караман и Адем Йездан…

— Да не забравяме и Лейля Баркън, шефе — припомни Али. — Освен това жената се среща и с вас, значи, би могла да предположи какво мислим.

— Добре де, но тях още не сме ги обвинили по какъвто и да било начин. Даже не сме разпитали Намък. И Лейля също. И да сме се усъмнили в тях, ни най-малко не сме ги притиснали. С Адем Йездан положението е същото. Разпитахме хората му, но все още не сме се срещнали с него. Защо тогава да си сменят методите?

Зейнеб може би щеше да продължи да защитава теорията си, но онова, което откри, се оказа по-важно.

— Сложили са монетата в дясната му ръка. — Каза го тихо, но беше достатъчно, за да ни привлече вниманието и на двамата с Али. — На лицевата страна има фигура, сигурно на някой император. — Опита се да разчете надписа върху монетата под светлината на уличната лампа: — Има някаква буква, подобна на латинското I. След нея има V, S, T, I, N, I… Какво ли ще рече това?

Изправи се и ми подаде парчето метал. Преди да го поема, сложих на носа си очилата за близко гледане и чак след това го заразглеждах. Върху главата на фигурата имаше шлем, а върху тялото — броня. В дясната си ръка държеше копие, а в лявата — щит. Най-горе имаше някакъв изпъкнал надпис, който се набиваше на очи. Обърнах монетата. Отзад имаше някакво ангелоподобно създание, което държеше жезъл във формата на кръст. А най-отдолу се четеше думичката CONOB, за която нямах идея какво означаваше. Отново завъртях монетата и се загледах в надписа, който Зейнеб изчете преди малко. Успях да различа буквите IVSTINIANVS.

— Ммммм! Юстини… Мисля, че пише „Юстинианус“. Ние го наричаме Юстиниан. Император Юстиниан.

Вдигнах глава и веднага погледнах към вечния храм, величествено извисяващ се точно до нас:

— Той е изградил „Ая София“.

И Али беше вперил поглед в най-голямата за времето си църква, превърната сега в музей.

— „Ая“ значи „светец“, нали, шефе?

— Да, „светец“ означава, но „свят“ е май по-вярната дума.

— Значи, името означава „Света София“?

— Така се смята. „София“ ще рече „мъдрост“. Тази църква не е построена за някой светец. Затова и Фатих, когато е превзел града, я е превърнал в джамия, без да сменя името й. Тази огромна постройка хиляда години е била църква и петстотин години — джамия. А след като се основава републиката, по личната заповед на Ататюрк е превърната в музей.

Али, внимателно слушащ разказа ми, се загледа във величествения й купол.

— И колко е просторна! — захласнато рече той, забравил сякаш за трупа в краката ни. — Как ли са я направили бе, хора?

— Този купол се държи от четири ангела.

Погледна ме с невярващи очи.

— Истината казвам. Под купола стоят четири ангела.

И Зейнеб, изследваща тялото, не повярва на думите ми:

— Гавриил, Михаил, Рафаил и Азраил ли? — заяде се, както си седеше. — Аз пък си мислех, че те си имат други задачи.

— Това не са ангелите, които пазят кубето на „Ая София“. Те са четири серафима, ангели-хранители, значи. Тяхната задача е да пазят престола на Бога. А къде е Божият престол?

И двамата ме погледнаха с любопитство. Вдигнах пръст нагоре и посочих към лунната светлина, разпръскваща мрака.

— Къде другаде да е, деца? Освен на небето. Да, на небето. И куполът на църквата представлява небосвода.

Али ми повярва, но нашето съмняващо се във всичко момиче не се стърпя да не възрази:

— Вие откъде ги знаете всички тези неща, инспекторе?

— От майка ми ги знам, Зейнеб! Тя особено много се интересуваше от „Ая София“. Най-малко десет пъти сме идвали в музея. Когато бях дете, разбира се. Та повечето от наученото съм забравил вече. Но никога не ще забравя тези ангели, обгърнали всичко с крилата си — мозайките с Исус Христос, фреските. Например чувал съм, че „Ая София“ е изградена при Юстиниан, но не знаех колко важна личност е бил. Както ми каза Лейля, бил е толкова значим император, колкото и Константин.

Щом чу името на Лейля, Али моментално се смръщи.

— Още ли се доверявате на тази жена, шефе?

Съмненията му не бяха неоснователни. Тази нощ тя ни накара напразно да чакаме пред Маркиановата колона. И още по-лошо — докато ние се мотаехме там, убийците преспокойно са докарали жертвата си тук и са изчезнали. От друга страна, нямаше никакъв признак, пък и не разполагахме с нито едно доказателство, че Лейля Баркън е направила това съзнателно. Освен това аз я бях принудил да каже какво мисли за тези неща. И тя, без да направи достатъчно проучвания, без да изследва нещата в дълбочина и без да ги обмисли достатъчно, набързо беше казала първото, което й беше хрумнало. Само по себе си, посоченото от нея място си беше твърде логично. Как можеше да отгатне жената какво са намислили убийците? Но ако изкажех мислите си, Али отново щеше да започне да спори.

— Никога не съм се доверявал на Лейля Баркън — отвърнах аз. — Но в това разследване тя много ни помогна. Ако не беше тя, нямаше да получим толкова сведения за Недждет Денизел. Освен това ни разказа и много важни неща от историята на Истанбул. Например за тези монети…

Зейнеб отново ни прекъсна:

— Човекът е бил архитект.

Докато ние спорехме, тя беше извадила личната карта на жертвата, за да установи самоличността й:

— Архитект Теоман Аккан, роден в Истанбул.

Още докато изчиташе данните, в погледа й се промъкна съмнение.

— То не е хубаво да се говори така за умрелите, но няма да се учудя изобщо, ако и този приятел се окаже забъркан в тъмни дела и закононарушения.

И аз си мислех съвсем същото. Утре вече щяхме да знаем, но най-вероятно този архитект, на име Теоман Аккан, ще се окаже не съвсем чист. Али не възрази, значи, и той споделяше нашите мисли. Това, в което не бяхме сигурни, бе какво целяха убийците, отнемайки живота на тези хора. Припомних си думите на Лейля Баркън от днешния ни разговор: „Важното е да се разбере дали тези престъпления са свързани с града, или с владетелите му?“. За да привлекат вниманието ни най-напред към Византион, убийците оставиха първата жертва в Сарайбурну. За да подчертаят значимостта на първия римски император, завладял града и превърнал го в столица, оставиха втората жертва пред Константиновата колона. Пренебрегвайки обаче такъв велик и прочут император като Теодосий, те оставиха третата жертва пред най-великолепния триумфален вход към града — Златната порта, свързвана с името на неговия внук, немного известния Теодосий ІІ. А ето че сега оставят четвъртата жертва пред най-величествения за времето си храм, придал на града изключителна святост. Да, изглежда, намерих отговора на зададения от Лейля Баркън въпрос — убийците не се интересуват от владетелите на града, а от самия град. Следователно не са придали кръстообразна форма на оставеното мъртво тяло, а отново са се опитали да ни посочат местата на следващите си убийства.

Свалих очилата си и погледнах в посоката, определена от лявата ръка на убития. По права линия сочеше към градината на „Ая София“, но това беше безсмислено, понеже там вече бяха оставили една от жертвите си и нямаше защо да повтарят. Трябва да беше някакво място, намиращо се отвъд храма. Какво имаше в самия му край? Уличка — една историческа уличка. Може би най-красивата в района на „Султан Ахмед“. Макар да не съм се интересувал бог знае колко от тези неща, дори и аз познавах творенията на един от най-преданите синове на града — Челик Гюлерсой^[1], предприел реставрацията на улицата „Соукчешме“, с подредените от двете й страни прекрасни дървени къщи, простряла се чак до една от най-величествените външни порти на двореца „Топкапъ“ — Баб-ъ Хумаюн, известна още като Имперската порта. Дали убийците сочеха към нея? Вдигнах глава и погледнах натам — сега всички прозорци на дървените къщи, използвани като хотели под общото име Конаците на „Ая София“, бяха тъмни. Надали щяха да оставят следващата жертва на място за нощувки. Погледът ми се плъзна още по-нагоре, към покривите на старите къщи, и се блъсна в изградените отпреди векове крепостни стени, застинали сега под сребристата светлина на пълната луна. Външните стени на двореца „Топкапъ“. Да, това трябва да е мястото, посочено от убийците. Но преди него имаше още едно свещено място — църквата „Ая Ирини“^[2]. Пред очите ми отново се възправи величественият силует на „Ая София“. В миг се отказах от преминалото през ума ми, макар и за кратко, предположение — не, нямаше как да е друго място, освен тази несравнима с хубостта си църква. И целта на убийците със сигурност ще е османският дворец. Обърнах глава и забелязах как Али ме гледаше с нескриван интерес.

— Дворецът „Топкапъ“ — очертах с ръка предполагаемото място на двореца. — Следващата жертва ще бъде оставена там.

Очевидно все още го занимаваха собствените му мисли, понеже не схвана веднага за какво говорех. Затова посочих с глава към жертвата.

— Убийците са разперили по този начин ръцете на мъртвия, за да ни насочат към мястото, на което ще оставят следващата си жертва.

Зейнеб вдигна глава и също се заслуша в думите ми.

— Вижте, ако продължим линията от лявата му ръка, ще стигнем до двореца „Топкапъ“.

— Значи, ще стигнем до периода на султан Мехмед Фатих Завоевателя, така ли? — Не толкова самият въпрос, колкото недоверието, прозвучало в тона на Али, показваше, че той не е горещ привърженик на тази версия. — Добре де, шефе, преди малко обсъдихме тази възможност, но нищо не произлезе от това. А и Екрем и екипът му напразно чакаха до сутринта около джамията „Фатих“ и двореца „Топкапъ“.

— Може би рано се задействахме. Убийците оставят жертвите си по съвсем определен начин, следвайки ясна методика. Може би точно в онзи момент да не са искали да насочват вниманието ни към Фатих, но сега…

— Добре, инспекторе, а колко е времето от Юстиниан до нашия Мехмед Фатих? Не разбирам много от история, но ще да са стотици години…

— Сигурно са и повече, не съм сигурен, но „Ая София“ е направена около 500 година.

— Това казвам, между нашия Фатих и Юстиниан има най-малкото хиляда години. Нямало ли е друг някой император през всичките тия години, който да е изградил такива паметници като тях двамата?

— Разбира се, че е имало, но не мисля, че е бил толкова могъщ, че да промени съдбата на този град. — Погледнах към Зейнеб и я попитах: — Ти нали беше пресметнала колко години са между Визас и Константин?

Отговори ми, без да се замисли:

— Приблизително хиляда години!

— Чу ли, драги ми Али? След като убийците от Визас, преселникът от Мегара, са стигнали до римския император Константин, защо от Юстиниан, изградил „Ая София“, да не стигнат до султан Мехмед Фатих?

Али замълча, но сега пък Зейнеб взе да ни обърква мозъците.

— Да кажем, че лявата ръка на убития сочи към двореца „Топкапъ“. Добре, ами дясната му ръка накъде се е протегнала?

Въпросът й беше много логичен. Но също толкова изнервящ. Първото предположение дойде от Али, който беше забелязал надписите на табелата на ъгъла.

— Към Медресето на Джафер ага.

Като видя изумените ни погледи, само посочи табелата.

— Така е написано тук. Вижте, има подробности — „Построено е от Мимар Синан по поръчка на Джафер ага^[3], който е бил евнух при Портата на щастието — Баб-ъ Саде. Завършено е през 1559 г. и има шестнайсет стаи и двор“…

Докато Али продължаваше да чете, погледът ми се отмести към историческата врата на медресето в края на спускащата се надолу улица. Тя беше здраво залостена, нямаше ни най-малък признак за живот в него. Чак утре сутринта щяхме да можем да проучим нещата, но аз изобщо не смятах, че убийците ще оставят жертвата си там.

— Утре ще му хвърлим по едно око — отговори Зейнеб, която не пропусна да се заяде с Али, преди отново да се върне към обследването на тялото. — Ако вътре има някой друг труп, тогава ще го открием. Може и убийците да хванем, ако не са избягали, разбира се.

— Аз… аз ги видях!

Обърнахме се назад и срещнахме притеснения поглед на служителя от охраната. Имаше потиснат вид въпреки великолепната си униформа.

— Как можех да знам, че са убийци?

Помислих си, че след краткотрайното ни объркване съдбата може би най-сетне ни се беше усмихнала, и се опитах да успокоя пазача:

— Спокойно, спокойно! Моля ви, успокойте се и ни разкажете за това по-подробно…

— Добре, добре! — пое си дълбоко дъх той. — Добре, началник!

— Разкажете ни сега какво видяхте?

— Ами бял микробус. Вътре имаше двама души… Едната бе жена, забулена във фередже. А другият носеше каскет на главата си…

— А кога видяхте микробуса?

Засрамено избягна погледа ми.

— Като спря тук. — Погледна ме, сякаш очакваше разбиране от мен. — Откъде да зная, че ще оставят труп на улицата, началник?

Али, който му писна да слуша едно и също, го прекъсна с авторитетен глас:

— А ти каква работа имаше тук?

— Аз, аз… съм охрана… Казвам се Джезми… Джезми Бахъачъ… — отвърна той, сочейки към края на улицата. — Работя малко по-надолу, в „Конаците на Ая София“. Стоя в оная будка на ъгъла. Оттам видях и микробуса. Помислих си, че са туристи. Тук и сутрин, и вечер ври и кипи от хора. Направо е претъпкано! Ще кажете — какво ще търсят туристите посред нощ. Гидът им може да им е казал да дойдат да видят и нощната „Ая София“ и да ги е довел по това време. Реших, че е туристически микробус, щом го мернах в края на улицата. А после какво са правили — не съм забелязал… Може и труп да са сваляли от колата си, негодниците!

— Колата колко време се задържа тук?

— Няколко минути… Така мисля. Защото тогава ме повика Мурат от рецепцията на хотела, стоеше пред вратата на хотела с таблата с чайовете: „Ела да си вземеш чая!“, ми викна. След като си взех чашата, тръгнах обратно към будката и видях, че бусът идва към мен. Шофьорът моментално включи дългите светлини и ме заслепи. Сметнах, че го прави от проклетия. Има ги и такива маниаци… А то може да е било, за да не видя кои са вътре в колата…

— Но все пак си ги видял… Нали каза, че си видял двама… Видя ги, нали така? — запита го Али, за да сме съвсем наясно с нещата.

— Разбира се, че ги видях, отстрани ги видях. Завиха точно покрай будката ми надолу по улицата към парка „Гюлхане“. И тогава, като минаваха покрай мен, погледнах вътре в минибуса. Първо ми направи впечатление забулената жена…

— Можете ли да опишете лицето й? — намеси се Зейнеб. — Какви вежди, очи, нос, устни имаше?

Човекът преглътна и на лицето му се изписа някаква безпомощност.

— Не, не мога, докато минаваше покрай мен, тя закри лицето си.

— А шофьорът? — попита го Али, чиито надежди гаснеха бавно една по една. — Човекът, който караше буса… Можеш ли да ни кажеш нещо за него?

— Можах да видя само каскета на главата му, лицето му оставаше в сянка и не можах да го различа точно.

— А номера на колата успяхте ли да видите? — попитах и аз, почти също толкова минорно.

Човекът само повтори още по-объркано същото изречение:

— Не го погледнах, началник… нито номера, нито марката на колата… нищо не забелязах… Откъде да ги знам, че са убийци? Сметнах ги за туристи, пожелали да видят нощната „Ая София“.