Ахмед Юмит
Паметта на Истанбул (17)

Самият град иска да те убия

Видях го на юг от „Чемберлиташ“, на трамвайната спирка. Точно както го беше описал Шеффан — среден на ръст, як, с широкопола, тъмна на цвят филцова шапка, скриваща лицето му. Така бързо, като някаква сянка премина с двуколката си пред очите ми и толкова мигновено изчезна, че дори не успях да извикам „Спри!“. Веднага го последвах. Но беше по-бърз от мен. Когато излязох на булевард „Диван Йолу“, той вече беше стигнал до тюрбето^[1] на султан Махмуд ІІ. При това, без да остави количката си. Трябва да беше млад, доста млад, здрав и пъргав. Събрал сетни сили, се опитвах да не го изгубя и да го проследя. Но не можех да го настигна. Най-сетне го зърнах да свива отляво на булеварда към Съдебната палата. Дъхът ми излезе! Не можех да дишам. Само се подпрях на дебелия дънер на един чинар покрай пътя, за да си поема дъх. Помислих си, че съм го изгубил. Щом си оправих дишането, отново се забързах в посоката, в която се беше отправил. Стигнах до палатата и какво да видя — беше се подпрял на някаква огромна желязна врата и ме гледаше! Сякаш не искаше да го изгубя! Щом се увери, че съм го видял, напъна с рамо желязната порта.

— Стой! Полиция! — развиках се аз, ускорявайки крачка.

Но кой да те чуе! Продължи да бута с цялата си сила тежката врата. Толкова беше масивна, че мислех за невъзможно не само да се отвори, но дори и да се помръдне дори! Но тайнственият заподозрян пред очите ми успя да отвори и двете й крила и преди да хлътне бързо вътре, се обърна и ме изгледа, сякаш се подиграваше с мен! Миг след като прекрачи прага, вратата леко започна да се затваря. Не, не можех да пропусна тази възможност! Поех въздух и се втурнах с бързи крачки натам. Сърцето ми биеше лудо, слепоочията ми туптяха, но не обръщах внимание, само продължих да тичам с всички сили! И успях! Преди да се захлопне под носа ми, успях да промуша умореното си тяло вътре! Що за работа?… Още преди да поема дъх, още преди да се затвори вратата зад гърба ми, всичко наоколо се освети, превръщайки тъмната пролетна нощ в искрящо лятно утро! Звуците на някаква полудяла тълпа отекнаха в ушите ми едновременно със заслепилото очите ми слънце.

— Убий го! Убий го! Убий го!

Какво ставаше? Къде бях попаднал? Докато чаках очите ми да привикнат към светлината, ръката ми от само себе си се плъзна към пистолета. Нямаше го! Сигурно съм го изтървал, докато тичах. Докато тези мисли панически преминаваха през главата ми, заслепяващата ме светлина постепенно започна да отслабва и взех по-ясно да виждам нещата около себе си. Това не беше истина! Бях по средата на някакъв исторически хиподрум с многохилядна тълпа. Познатият ми площад „Султан Ахмед“ беше изчезнал и на негово място се беше появил този римски хиподрум за конни състезания и гладиаторски битки, с препълнени от народ каменни трибуни. Докато смаяно се опитвах да разбера случилото се, пак зърнах онзи, когото следях. Изобщо не бързаше. Нямаше вид да се страхува от някого или да се пази. Спокойно и уверено напредваше към средата на хиподрума, сякаш забравил, че го преследвах. Както си вървеше — и хвърли палтото от себе си. Показа се силното му тяло зад плътно прилепения към него щит. Вдигна дясната си ръка към шапката и я хвана за периферията. Реших, че ще изхвърли и нея. Най-после щях да видя лицето му! Рязко отметна шапката, сякаш сваляше ръкавица, и отдолу се показа гладиаторски шлем. Нашият боклукчия за миг се беше превърнал във величествен боец! Величествен и съвършен! Двама римски войници го приближиха и му подадоха огромна брадва с две остриета. Той леко приведе глава и ги поздрави, преди да я вземе в ръка. Докато боецът правеше всичко това, тълпите по трибуните бяха замлъкнали, не се чуваше и гък. Но когато вдигна оръжието във въздуха и то проблесна на слънцето, когато се завъртя около себе си — тълпата отново полудя. Пак същата кратка повеля се разнесе над стадиона и трикратно отекна в стените му: „Убий го! Убий го! Убий го!“.

Добре де, но кого щеше да убива? Не се наложи да чакам дълго, за да разбера. Две ръце хванаха китките ми като в менгеме. Без да успея дори да попитам какво става, двама римски легионери като планини ме повлякоха към арената. Бяха толкова огромни, че не само бе немислимо да им се съпротивлявам, но не можех и малкия си пръст да помръдна! Влачиха тялото ми чак до средата на арената и ме захвърлиха точно там, където бяха двете донесени от Египет колони. Шумно се изтърколих сред прахта. Тълпата, като видя, че паднах на земята, нададе мощен вой, като глутница чакали, надушили миризмата на кръв.

— Убий го! Убий го! Убий го!

Бавно се надигнах на колене и се опитах да се спася от изгарящата ме жега под сянката на колоната. Но ритник в гърба ме събори отново на земята. Тълпата отново изрева.

— Убий го! Убий го! Убий го!

Вдигнах глава и видях вчерашния събирач на боклуци, днешния гладиатор. Приближаваше ме с решителни крачки, стискайки брадвата в ръката си. Май тоя наистина щеше да се бие с мен.

— Спри! Спри! Какво правиш? — викнах аз.

Спря, сякаш не вярваше на ушите си, че говорех на него.

— Няма да се бия с теб — казах аз, опитвайки се отново да се изправя на крака. — Ако искаш да убиеш невъоръжен човек, давай, нападай ме!

Дойде и застана до главата ми, щръкнал като някаква втора каменна колона.

— Глупак! — викна ми той. — Това не е битка! Ако беше битка — щяха да ти дадат оръжие и да извадят гладиатор насреща ти. Аз не съм гладиатор, аз съм само прост слуга.

Смайването ми бе по-голямо от страха.

— Но защо — запитах го аз, мъчейки се да се изправя. — Защо искате да ме убиете?

Вместо отговор усетих як ритник в гърдите си. И пак се проснах в цял ръст на земята.

— Нали ти казах, аз съм само слуга и изпълнявам заповедите на другите. Казаха ми да те убия — изрече моят мъчител, вдигайки лицето ми от прахта.

Нямаше да се предам, отново опитах да се съвзема.

— Кой ти заповяда? — попитах, плюейки от устата си кръв, смесена с пръстта. — Император Константин ли?

Избухна в смях при тези мои думи.

— Какъв ти император? Какъв ти Константин? Смятах те за умен мъж, но и ти, като гледам, си един кръгъл невежа! Също като останалите! Никакъв император, ами самият град иска да те убия! Духът на града…

— Кой град? — попитах, оглеждайки се наоколо. — За какво ми говориш ти?

Свали шлема от главата си и го захвърли. И под него се видя красивото лице на Намък, с когото бяхме разговаряли точно привечер! Да, любимият на Лейля Баркън, лидерът на Дружеството за защита на Истанбул. Хирургът Намък Караман… Отговори, без да обръща внимание на смаяния ми вид:

— Византион! — изрече той, след като също като мен се огледа наоколо. — Константинополис, Истанбул. Кой друг ще е, ако не разграбеният от вас град? Градът, който вече иска отплата за онова, което сте му сторили. Дошло е вече време за разплата!

В същия миг развъртя брадвата си във въздуха. Тя отново проблесна на слънцето и ме заслепи.

— Недей! Не го прави! — завиках с все сила.

Но тълпата нададе такъв вик, като видя как брадвата изсвистя във въздуха и като разбра, че е настъпил моментът на екзекуцията, че дори аз не чувах собствения си глас.

— Убий го! Убий го! Убий го!

Крещяха с такава необуздана страст, че чак и аз повярвах, че трябва да бъда убит. Помислих си, че след като толкова хора искат да се пролее кръвта ми, значи, ще има някаква полза от това. Но щом погледът ми се впи в проблясващото острие, първо изпитах неописуем страх, а след това — непреодолима жажда за живот! С последни усилия се метнах в краката на Намък, уж за да го поваля на земята, но нашият хирург беше толкова як и тежък, като мраморна статуя! Дори не помръдна! Но пък пак ме повали с ритник точно под оръжието си! Успях единствено да вдигна ръката си. И да хвана дръжката на брадвата, която щеше да се забие в черепа ми! Нищо друго не можех да сторя! Не само дъхът ми беше спрял, безумната тълпа на стадиона също беше замлъкнала. На огромната арена не потрепваше дори и едно листенце. Изведнъж се чу оня глас. Дали императорът даваше знак да бъда убит? Не, това беше звукът на звънец. Някой звънеше на вратата на хиподрума. Глупости! Какъв звънец би могло да има на портата на стадиона! Но той продължаваше да звъни — непрекъснато! Нито можех да отворя очи, нито палачът да стовари брадвата върху главата ми! Най-сетне успях да повдигна клепачите си и през тях в очите ми нахлу същата режеща погледа светлина. Усетих, че ябълките на очите ми горяха. Нищо, рекох си, нека. И не ги затворих — за да мога да видя всичко около себе си! Да различа всеки отделен предмет! Първото, което различих, бе снимката на жена ми и дъщеря ми. Усмихваха се. След това зърнах и циганско лилавата ми теменужка в саксията. Старият кафяв гардероб, снежнобелите тапети на стената… Обърнах се към упорито тиктакащия часовник върху раклата и спрях алармата му. Проснах се отново върху кревата с въздишка на облекчение. Но умът ми бе в плен на съня отпреди малко. Какво ли значеше? Да не би подсъзнателно да обвинявах Намък? Всъщност точно обратното, вчера като го разпитвах, усетих някаква близост с него. Дори се възхищавах на желанието му да направи нещо за Истанбул. От друга страна, ухажването на Лейля от Недждет, който все още тича подире й, може да го е изкарало от равновесие. Отгоре на това, отвращението му към далаверите на Недждет веднага го поставяше начело на списъка със заподозрените. Но с нас се беше държал честно и почтено. Без страх си беше казал какво чувства към него, което бе и основателна причина да го обвиним. Кажи-речи, сам се беше натопил! Разбира се, ако това не е само тактика. Може да се държеше така, все едно ни казваше: „Ако не бях невинен, щях ли да ви кажа тези неща!“, тъкмо за да не го заподозрем! Добре, ами второто престъпление? Повтаряше все същите ритуали: убийство на набелязаните жертви с прерязване на гърлото, оставянето на труповете след извършването му далеч от местопрестъплението, на исторически места, поставянето на монета в дланите на убитите и най-сетне разполагането на труповете във формата на лък със стрела, за да се покаже къде ще бъде оставена следващата жертва. Но защо? Защо убиецът или убийците убиваха точно тези хора? Дали заради Истанбул, както беше казал в съня ми Намък? Дали им търсеха сметка от името на този град за всички злини, които му бяха причинени? Хайде холан! Много е шантаво това! Изведнъж си припомних лицето на Намък. Трудно нарушимото му спокойствие. Решителността, проблеснала в погледа на тъмните му очи, когато ми казваше: „Защитаваме този град от варварите!“. А и до него имаше хора, които напълно му вярваха. Повечето — на средна възраст, с деца и семейства. Ами онова червенокосо момче, което укорително ни гледаше? Дълбокият му респект към Намък и готовността да направи всичко, което му поръчаше, беше повече от очевиден. Продължах ли да мисля в тази насока, можеше да се наложи до обяд да го арестувам този Намък. Макар че все още беше рано за това. Всички тези мои мисли се отприщиха в определена посока само заради някакъв глупав сън! Досега не бях затварял зад решетките нито един човек единствено заради личните ми мисли. А и сега нямаше да го направя. Особено някой като Намък, който се опитваше да направи нещо за Истанбул. Все пак си давах сметка, че не го познавам добре. Но и че невинаги убийците бяха от лошите. Вече знаех това!