Иван Мартинов
Люляк бял (3)

Новата къща

Аз и сега, като си спомня за нея, изпитвам голяма мъка. С какви лишения и с какви несгоди я направихме! А на всичкото отгоре случи се и едно нещастие.

Напуснахме бабината къща, макар че тя ни беше много скъпа и че бяхме свикнали от рождение с всяко кътче, с всяка плоча от ниския прихлупен покрив, с всеки камък от постлания с калдъръм двор, че дълго и мама, и аз, и сестра ми Милка не можехме да я забравим, а баща ми от мъка се пропи още повече…

Старата къща се оказа тясна за двете семейства, за лелиното и нашето, и ние, щем не щем, трябваше да отидем другаде. Вуйчо Марин, мъжът на леля Елена, като по-заможен изплати майчиния дял и заедно с дела на баща ми, получен от чичо Флоро, ние се заловихме да построим нова къща.

Като бедни граждани, отпуснаха ни безплатно място от двора на казармата — от оная част зад двуетажната постройка, дето имаше ябълкови дръвчета и дето някога с Цачо ходехме да ловим кълвачи.

Баща ми бе извадил камъни и ги бе прекарал от Камен дял с наета от съсед биволска кола. Ние тримата, аз, мама и той, изкопахме избата и основите, после направихме тухли, купихме от бай Пенко бакалина греди, дъски и разни други строителни материали, повикахме майстори зидари и една сутрин през лятото започнахме да градим.

През деня аз правех кал, газех я с босите си крака, носех камъни и тухли, мъкнех греди и дъски, а през нощта, легнал върху — купчината слама край акациите, с ръце под главата гледах звездите и от умора не можех да заспя. На сутринта ставах още в здрач и отново се залавях за работа. И докато мама приготвяше чорбата от зелени сливи или коприва, аз бързах да пренеса колкото се може повече камъни и тухли, за да могат майсторите, щом дойдат, нито минутка време да не губят…

Най-после късно през ноември ние привършихме. Това не беше никаква къща, а коптор с две малки стаи, с кухничка и антренце; парите, които получихме от вуйчо Марин и чичо Флоро, не ни стигнаха да я измажем поне отвътре. Задоволихме се да приготвим само избената стая, дето се настанихме четиримата — баща ми, майка ми, аз и сестра ми Милка. Сега, като си спомням, виждам каква сиромашка, дори мизерна е била обстановката, в която живеехме, но тогава нямаше за нас по-голямо щастие от това.

Баща ми скова от дъски широк нар, мама го застла с черги и бели чаршафи, вмирисани на нафталин, и ние за пръв път се разположихме в наша къща.

Дойде и зимата — мразовита и зла, със снежни виелици и преспи. И едва тогава разбрахме, че в бързината майсторите бяха забравили да сложат комин.

Мама се ядосваше и постоянно се караше с баща ми, който не знаеше как да се оправдае и само вдигаше рамене. На някой от съседите дойде наум и ни посъветва да пробием дупка в стената. Така и направихме. Но нали „коминът“ беше ниско над земята, нямаше тяга и печката пушеше, като изпълваше стаята с гъст, лютив дим.

Отново започнаха караници. Баща ми вече не се оправдаваше, а ругаеше и зимата, и студа, и майсторите, като се заканваше, че щом дойде пролетта, ще направи комин, такъв голям, че ще се вижда отвсякъде, та хората на градчето ще разберат, кой е Цеко…

— Стига си говорил глупости! — сърдито го прекъсваше майка ми. — Не виждаш ли, че децата ще се задушат? Я иди вън и погледни какво става!

— Ами че какво може да става? — свиваше рамене тате. — Печката гори, ама пуши…

— Пуши я, като си построил къща без комин — продължаваше да го хока мама. — Хайде виж какво може да се направи!

Баща ми излизаше покорно, бавеше се известно време вън, после се връщаше премръзнал и като търкаше зачервените си ръце една в друга, казваше леко усмихнат:

— Ох, какъв е мраз, деца. Стойте си тук и лежете, че ако излезете, вятърът кожата ви ще одере…

— Говориш като халосан! — стрелваше го с поглед мама. — Направи ли нещо?

— Че какво да направя, ма Тотке?

— Какво ли?… Такова, каквото правят всички свестни мъже!…

— Ама, Тотке, не разбираш ли, че не може…

— А ти не разбираш ли, че пуши?

— Разбирам. Как да не разбирам? Но не съм господ, да спра пушека. А пък и той да е на мое място, пак няма нищо да стори… — и с кротичка усмивка баща ми се изтягаше до нас на нара.

Майка ми се залови да оправя огъня в печката.

— Пуши, пуши… Проклетницата! — сърдеше се тя. — Пуста да опустее тая наша орисия!…

Баща ми дълго слуша нейните клетви и като не издържа, стана и отиде у бабини. Оттам той донесе мангал, мама разпали дървени въглища и изведнъж стаята се затопли.

Тъй с мангала ние изкарахме цялата зима. Но горкият ми баща си изпати от всички най-много! Когато времето се застудееше и мангалът не можеше да ни сгрее, майка ми пак го хокаше. Аз и Милка, завити, лежахме на нара и кой знае защо, непрекъснато се смеехме.

— Къща без коминче! Къща без коминче! — повтаряхме ние и го дразнехме.

Веднъж тате така се разсърди, че ни заплаши с бой, но той дори не посегна с пръст към нас, а веднага изскочи из стаята и до вечерта не се върна. Мама отиде да го търси и го намери в кръчмата на бай Пенко. Тя го доведе, блъсна го до нас на нара, мълчаливо го съблече и настани на мястото му.

На сутринта баща ми стана мрачен и сърдит, но не излезе и не отиде никъде. За наше щастие този ден слънчицето печеше по-силно и в стаята беше топло. Мама разпали мангала вън, внесе го и се залови да ни плете чорапи, а тате измъкна от сандъка флигорната и засвири любимата си песен:

Черна яма се разтвори,

тя ще бъде моят гроб…

Мама го погледна строго, но като разбра, че може би тъй ще му олекне на душата, съжали го. Сякаш забравила мъки и страдания, тя се примъкна до него и тихо запя.

От този ден като че ли животът ни потече някак по-леко и ние от радост, че си имаме своя къща, забравихме и теглото през зимата, и немотията…

Дойде лятото. Баща ми взе пари назаем от наш сродник, а бай Пенко бакалинът ни даде на кредит материали. Завършихме цялата къща — измазахме я отвън и отвътре, сложихме врати и прозорци, боядисахме я, наредихме скромната си покъщнина и се пренесохме да живеем горе, в двете малки стаи, кухничката и антренцето. Нямаше по-щастливи хора от нас!

Но ето че се случи нещастие. То дойде внезапно и неочаквано.

Сестра ми Милка се почувствува зле. Цялата пламна в огън, започна да се задушава, но никой не можеше да й помогне. Беше тъмна нощ, с дъжд и вятър. Бурята вилнееше и тъй като нашата къща се намираше в края на града, не се решихме да викаме лекар. Мама направи сама каквото можа за облекчение на мъките й, а на сутринта баща ми на ръце я отнесе в болницата. Оказа се, че е скарлатина. Тогава тази страшна болест не се лекуваше както сега и тя беше истинско наказание за бедните хора. Майка ми плака, кърши ръце, моли се за спасение на едничкото й момиченце. След три дни от болницата съобщиха, че Милка е починала.

Мама проля още много сълзи, кле и господа, и лекарите, задето не могли да помогнат на бедната й рожбица, после се умори да плаче: утихна и когато спуснаха ковчега в гроба, напълнен с вода от дъждовете, тя примря от мъка.

Беше есен, студена и мрачна. Ние се връщахме от гробищата с наведени глави, газехме уморено гъстата лепкава кал на нивите, отдето минахме по-пряко за нашата къща. Положиха мама на леглото, а аз се затворих в другата стая. Дъждът валеше, валеше неспирно, сякаш природата плачеше заедно с нас по загубата на скъпата ми сестричка, която не можа да се нарадва на новата ни къща.