Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2021)
Корекция и форматиране
taliezin (2021)

Издание:

Автор: Иван Мартинов

Заглавие: Момчето от малкия град

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1978

Тип: сборник повести

Националност: българска (не е указано)

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“ — София

Излязла от печат: 25.V.1978

Редактор: Цветан Пешев

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Роза Халачева

Коректор: Мария Лазарова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11255

История

  1. — Добавяне

Люляците

Хубав е Ловеч, хубав е той по всяко време на годината. Но най-хубав е, разбира се, през пролетта, когато по близкия скалист хълм Стратеш започнат да цъфтят люляците. Тогава въздухът се насища с гъст и сладък аромат, който се носи на вълни над града, залива улиците, нахлува през отворените прозорци на къщите.

Денем е горещо и душно, от напечените скали лъха жар, но затова пък нощем е прохладно и леко се спи. Откъм реката подухва свеж ветрец, чува се крякането на жабите, плискането на водата по бързеите, песните на влюбените, които се разхождат по брега. Луната се е издигнала високо и къпе в мека, сребристобяла светлина и хълма с люляците, и бълбукащата река, и притихналия Башбунар с неговите тъмни алеи и самотни, изоставени пейки…

Не, няма на земята по-хубав край от този, дето съм се родил!

Тук природата е изсипала щедро всичките си дарове. Осъм се е извил като дъга, минава през града и го разделя на две части, съединени в едно от стария покрит дървен мост. Наоколо се издигат ниски заоблени хълмове от последните склонове на Стара планина — и всички са обраснали със зеленина, изпъстрени са с лозя и градини, посипани са с бели къщички и колиби, кръстосани са от пътища и пътеки, напоени са с дъха на люляк и са похлупени от едно синьо и безкрайно нежно небе.

Тъй ми изглеждаше Ловеч, моят роден град, в ония години, когато бях млад и запленен от красотата му. Това бяха години на радости и скърби, на надежда и вяра в бъдещето, на мечти и стремежи. И колко весело, колко безгрижно прекарвах тогава всеки час, дори всяка минута, изпълнен с благородни амбиции и честолюбие! Аз не знаех що е това отчаяние. Бях млад, бях здрав, бях силен и чувствувах дълбоко у себе си да напират такива стремежи и желания, че и най-смелите, най-дръзновените мои постъпки не бяха в състояние да ме задоволят, да потиснат и угасят огъня ми, както се угасява жаждата с шепа студена вода от бликащия извор.

И ето пред мен се изправя с цялата си величественост и красота Стратеш, дето някога двамата, аз и моят приятел Цачо, неразделен спътник в детските и юношеските години, се губехме из неговите потайни кътчета и скитахме едва ли не до зори. Ние обичахме да ходим често там, особено в края на април и началото на май, когато люляците цъфтяха. Тогава всичко ме омайваше — и шепотът на влюбените, и тишината, и блясъкът на звездите, и трептенето на листата. А щом до мен достигнеше звънливият глас на някоя девойка, която пееше, душата ми се изпълваше с наслада. Любима беше за нас песента:

Люляк бял, люляк снежнобял,

как хубаво дъхтиш!

Неведнъж аз напусках Цачо, без да му се обадя, и тръгвах сам сред люляковите храсти. У мене се зараждаше неосъзнат бунт, непокорство, дори злосторничество и аз започнах да правя пакости. Колко пъти издебвах някоя госпожица и господин, разтварях клоните зад тях и измяуквах над главата им като котка или излайвах като куче. След такива случаи Цачо винаги ми се караше и ме съветваше да не върша повече „щуротии“, а аз все му обещавах и все не можех да се откажа от този глупав навик.

Една вечер ние отидохме пак заедно на Стратеш. Уморени от дългото скитане по пътеките, най-после седнахме на мраморния постамент на Белия паметник и мълчаливо се загледахме в далечината, очаровани от нощния пейзаж.

Долу Ловеч блестеше със светлините на стотиците си лампи, които трептяха в мрака като пламъчетата на подухвани от вятъра свещи, а горе небето, осеяно със звезди, се разстилаше като огромен тъмносин купол и само в единия му крайчец, някъде там, дето стърчаха назъбените скали от короната на хълма, луната бе изскочила от невидимата бездна на нощта и заливаше всичко около нас с меката си сребристобяла светлина. Осъм не се виждаше, но аз чувах шума от падането на водата при бента на Бановата мелница и плисъка на вълните по бързеите при железния мост. И никакъв друг шум, сякаш природата бе замряла в една трепетна въздишка, дошла с шепота на вятъра, подухнал неочаквано откъм планината и също тъй неочаквано утихнал.

Без да се обадя и този път на Цачо, аз станах и като се взирах напрегнато в мрака, се промъквах тихо по пътеката, разгръщах с ръце люляковите клончета и предпазливо се приближавах към онова място, дето предполагах, че се намират влюбените. Но в тая минута някой се изправи пред мен и ме хвана за раменете.

— Ти какво дириш тук, бе хлапак? — чух сърдит глас и преди да дам каквото и да е обяснение, звънка плесница огласи тишината.

Бузата ми пламна и ушите ми писнаха, но аз, смразен от изненада и страх, не знаех какво да правя и продължавах да стоя на място.

— Какво гледаш като побъркан? Хайде махай се оттук, докато не съм те… — и той още веднъж замахна да ме удари, но аз навреме се съвзех и побягнах.

— Друг път ела пак да подслушваш! — извика подир мен младият човек и подигравателно се изсмя.

Върнах се при Цачо смутен, че по такъв начин бях изкупил любопитството си. Седнах до него и без да му кажа каквото и да било, до края на нашата разходка мълчах.

Оттогава не се реших да безпокоя повече влюбените и винаги, когато отивах да се разхождам по Стратеш, все си спомнях за плесницата.