Иван Мартинов
Градче в планината (21)

Анархистите

Бяхме поизраснали, бяхме поумнели и бяхме започнали да разбираме от много неща в живота, но все още продължавахме да играем из Гознишката бара. С Цачо като неразделни приятели ходехме все заедно. По-голям от мен, той ме покровителствуваше, а аз го слушах и му се подчинявах, когато искаше нещо от мен; дори изпитвах радост и удоволствие да изпълнявам поръченията му през време на скитанията из околностите на града. А къде ли не ходехме ние: и на Стратеш, и на Башбунар, и на Червен бряг, но най обичахме да прекарваме свободното си време след училище из Гознишката бара.

Гознишката бара — какво грозно име, но то е свързано с най-милите, най-скъпите спомени от моя живот! Аз и сега изпитвам оная неповторима радост, която съм изпитвал, когато сме се лутали по нейните стръмни, изронени от пороищата брегове, обраснали с къпини и шипкови храсталаци. Особено много имаше там трънкосливки, ситни и вкусни, с тръпчиво-сладък аромат, че още ги усещам на езика си. Всяка есен, щом завалят дъждовете и падне първата слана, ние отивахме да наблюдаваме умиращата красота на природата и тогава беряхме и лапахме до насита трънкосливки, зрели дренки, сочни шипки…

Веднъж, когато отивахме към бай Ненковата воденица, отдето обикновено започваха нашите набези по къра, недалеч от моста в праха на пътя блесна нещо ослепително. Сърчицето ми трепна. Какво ли ще е това?

— Табакера! — извиках и се впуснах зарадван, но Цачо, нали беше дългокрак и по-пъргав от мен, ме изпревари и я взе, преди още да стигна там.

— Моя е! — казах през сълзи. — Пръв я видях…

— Видял си я, ама аз пръв я взех — възрази Цачо с убедителен тон.

— Дай ми я, иначе… да знаеш, че ще ти се разсърдя! — настоях аз.

Цачо ме погледна насмешливо.

— Хе, ревльо, чакай да видя какво има вътре…

Той отвори внимателно блестящата никелирана кутия, пълна с тютюн, ситно нарязан и жълт. Макар че не пушеше, Цачо го помириса.

— Чудесен!… Първо качество, даже екстра!… — Той пак помириса, погледна ме разколебан и кимна. — Е, добре, аз ще взема тютюна за тате, а на тебе ще дам табакерата. На̀, ето я!

Поех я с треперещи ръце като истинско съкровище и се засмях от радост.

— Видя ли, че се разбрахме, а ти… плачеш, хм! — рече Цачо и ме погледна строго. — Лигльо!… Ако само още веднъж се разцивриш тъй, няма да идваш вече никога с мен, чу ли?

— Чух — отговорих с наведена глава и го последвах мълчаливо.

Друг път, като отивахме пак към воденицата, до парната мелница, намерихме пари. Аз пак пръв ги видях и се спрях. Тутакси и Цачо се спря. Те бяха все петачета, гологани и грошове, пръснали се по земята, навярно изсипани от някой селянин, когато се е връщал от пазара и е връзвал кесията си. Техният блясък, особено несметното им количество, ни заслепи. Като се огледахме и видяхме, че наоколо няма никого, у когото да събудим подозрение, ние бързо започнахме да ги събираме. Аз гребях нагорещените от слънцето монети с бързината на гладна кокошка, която кълве разпилените в пепелта зърна. Но Цачо, както винаги по-сръчен и по-ловък от мен, събра повече. Моите пари също не бяха малко. Аз толкова много се зарадвах, че не се сетих да погледна колко бяха неговите. Не му завидях, когато ми се похвали, че били пет лева. Никога, никога в живота си не бяхме намирали толкова пари!

Късно един ден през лятото пак скитахме из Гознишката бара и търсехме повет, за да си изплетем кошове за риба. И аз, и Цачо обичахме да се занимаваме с ръкоделни работи, та затова бяхме тръгнали с надежда, че може би ще открием някъде из трънаците по брега.

Лъх на гнило идеше от дъното на дълбокия ров, в който водата се оцеждаше на тънки струи и само във вирчетата се бе събрала малко повече. Там небето се оглеждаше, ние виждахме и облаците, слезли ниско и се повлекли като рунтави овчи опашки, и дърветата с надвисналите си клони, и дори самия бряг, на който стояхме наведени. Голямо удоволствие беше да наблюдаваме всяко кътче от дола, всяко храстче, всяко клонче, всяка тревичка, дори и мравките, които бързаха да досъберат останалата храна, преди да са завалели дъждовете и да е настъпила зимата. А тя, зимата, вече се чувствуваше по окапалите листа и оголените дървета и нейния студен дъх предусещахме с най-слабия повей на вятъра, който идеше от север…

Цачо се спря и загледа в рохкавата пръст на изровения бряг. Нещо му се бе мярнало пред очите, нещо като че ли бе скрито долу. Или може би тъй му се е сторило? Той скочи и бързо започна да рови с тънките си жилести пръсти. Неочаквано се показа цевта на пушка. С разтреперани ръце Цачо я измъкна и тъкмо щеше да ми я подаде, ремъкът й се закачи о нещо друго. Отново започна да рови нетърпеливо. И тогава видяхме, че наред с пушката същият този непознат човек беше скрил и раница, и паласки с патрони, и две бомби, увити във вълнена фланела… Находката много ни озадачи и дори уплаши, но ние нямахме време за излишни колебания и разсъждения, а грабнахме намерените вещи и хукнахме обратно по пътечката. Кой ли ги е оставил? И защо? Не можах веднага да се досетя, но Цачо пръв разбра каква ще е работата и се спря.

— Трябва да е някой войник, който… Разбираш ли, а? — обърна се той към мен. — Хайде да отидем в казармата и да предадем пушката, патроните и бомбите, а пък раницата и фланелата да си задържим.

Решихме да отидем най-напред у Цачови и след това в казармата. Но никой, разбира се, не биваше да ни види. Като заобиколихме отдалеч и минахме по друг път, напряко през нивите и после край оградата на Шишковия двор, ние се отправихме за нашата махала. Не бяхме изминали и двеста крачки, когато пред нас изникнаха двама души. Единият беше нисък на ръст, широкоплещест и набит, другият — тънък и висок, с буйна, паднала над тесните му рамене коса. Щом ни видяха, те се поспряха и щяха да се отбият от пътя, за да не се срещнем, но съзряха пушката и като си размениха поглед, тръгнаха право срещу нас.

— Какво е това, бе момче? — попита ниският, широкоплещестият и посегна към пушката. — Я дай да я видя!

Той я огледа внимателно като опитен познавач и на пълните му устни трепна усмивчица на задоволство.

— Откъде си я взел?

— Намерих я — отговори Цачо силно смутен и кимна — ей там, в дола…

— И това ли? — запита другият, като посочи раницата и паласките.

— Ами че и него също там…

— Хм, хм… — Той взе от Цачо двете бомби и патроните. — Какво ще кажеш, Василе? Ще ни потрябват, а?

— Разбира се! — отговори първият, като проверяваше мерника, магазина и ръкохватката на пушката. — Всичко е наред… Вземай!

Присви едното си око и се прицели, сякаш се готвеше да гръмне, после я свали и каза:

— Пушката, момчета, ще вземем. Тя не ви трябва, но на нас ни е много нужна. Ще вземем и патроните, и бомбите, ще ви оставим раницата. Може ли?

Цачо се запъна:

— Ами… такова… защо ги вземате? Как тъй, ние сме ги намерили и искаме да ги занесем…

— Тсс, тихо! — рече строго ниският, когото другарят му нарече Васил. — Ето ти пари… двайсет лева… Стигат ли, а?

Цачо посегна, но веднага се дръпна.

— Вземи, вземи, не бой се!

— Не, не! — задърпа се той и ги погледна с недоверие. — Какви сте вие?

— Какви ли? — засмя се непознатият. — Ще научиш, а сега отивайте си и никому нито дума за нас, чухте ли?

— Чухме — съобрази пръв да каже Цачо и с поглед ми даде да разбера, че трябва да го последвам.

Той не взе парите и веднага тръгна, а след него и аз. Двамата непознати останаха известно време на мястото си, после чух как единият каза на другия:

— Хайде, Тинко, да вървим! От днес нататък нашият път е предопределен… — и те свиха наляво по дерето.

Повървяхме още малко и се спряхме.

— Какви бяха тия хора? — попитах разтреперан.

— Анархисти! — прошепна Цачо и ме дръпна. — Върви, върви, че ако ни види някой, живи няма да останем!

Ние се прибрахме по домовете си и всеки от нас запази тайната, но от вълнение, от страх и тревога дали няма все пак да узнаят за тая наша среща, през цялата нощ се премятах в леглото, като сънувах непознатите, особено единия от тях, този, който постоянно ни гледаше и нито веднъж не ни попита за нещо.

Анархисти! Тая дума за пръв път чух от Цачо и не знаех какво означава тя, макар и смътно да съзнавах, че е свързана с нещо много опасно за двамата млади мъже, които навярно са тръгнали с пушката из гората като недоволни от управлението на държавата. Какво ли искаха те? И какви бяха намеренията им, когато взеха от нас оръжието?

Една вечер, тъкмо бяхме седнали да се храним, откъм главната улица се чуха гърмежи, които ни накараха да скочим и да изтичаме навън. Те зачестиха и станаха толкова силни и наблизо, че не само на мен, но и на мама се стори, като че ли куршумите префучаха над главите ни и се забиха в черницата пред пътната врата. Тя ме хвана за ръката и ме задърпа навътре в стаята.

— Ела, ела, сине, че може някой да те улучи! — извика и се обърна към баща ми, който се готвеше да излезе. — Цеко, ти пък накъде?

— Ей сега ще дойда, да видя какво става — рече баща ми и хукна към улицата.

Гърмежите продължиха. Треснаха и няколко бомби. Разнесе се тропот на коне, викове на хора, които гонеха някого. Това трая повече от половин час, после всичко затихна и над градчето легна нощта. Мама запали лампата и ние се свряхме в ъгъла, до печката. Скоро баща ми се върна и от вратата започна да обяснява:

— Анархисти… Подгонили ги и те избягали към Пресечената канара. Казват, че били трима. Единия от тях познавам… Нано, синът на бай Петър, дето живее горе в Дикисаня, а другите двама не знам чии са, но били от нашия град. Васил и Тинко се казвали… Брей, че юнаци, брей! — засмя се баща ми, а баба въздъхна тежко и дълбоко:

— Божичко, къде ли се крият сега? Я виж какъв дъжд е вън! — и тя пак се прекръсти. — Да ги пази господ от беда!…